SLAPSHOT + Indignity, Brothers In Blood, Vzriv @ Mixtape 5

„We are SLAPSHOT, we are a hardcore band.“

Когато се чу, че бостънската хардкор легенда Slapshot ще гостуват в София няколко мисли ми изникнаха още веднага. Първата, разбира се, беше, че това ще е едно от събитията на сезона. Не защото щатските ветерани са класическа американска хардкор група, нито защото това им е първата изява в България, а защото точно този „шамар“ е доста тачен по нашите ширини, още от време оно. Второто, за което се сетих бе, че ще видя на едно място много хора, които  доста рядко или направо да си го кажем почти никога вече не се събират. Е, никой няма съмнение, че до голяма степен и двете станаха факт.

Февруарски делничен Четвъртък. За робите на системата се прокрадва лъч надежда. Между изпълнените с напрежение и клинична досада работни дни има такива, които могат да те откажат от живота и такива, които те обнадеждават да оцелееш още ден-два до заветната почивка. За всички почитатели на истинската и неподправена хардкор пънк музика от улицата, обаче, е специален ден. Вярвам малко по-лек и доста по-очакван. Докато преплитах крака през катакомбите на метрото и столичните сокаци си дадох сметка, че трудовият режим е това, което ни разделя най-много. Здрасти, какво правиш… ами да.. и аз бачкам. И при мен е тегаво… Да, разбира се, ще се видим.. някога. Радвам се, че се засякохме, успех в живота. Познато, нали? Дните и седмиците минават, а нещата които ни обединяват стават все по-малко, за сметка на едно голямо мегаломанско, монолитно като паметник или статуя на обществените окови нещо – матрица, в която всички ни осакатяват, уеднаквяват и в крайна сметка ни превръщат в едни скромно надничащи зад ъгъла апатични чичковци и лелки, които знаят, че „имат задължения“. Сетне, всеки от нас открадва малко време за себе си, за да си спомни какъв човек е бил. Болни от пост-модерно време, все по-често и все по-рано започваме да  проявяваме един от симптомите му – носталгия. Това ме обвзе и докато заглеждах чисто новите олющвания по кубинките си – преди се оглеждахме едни други, за да премерим белезите си, а сега си броим бръчките.

Както и да е… Slapshot? В България? Февруари 2017-та мирише като Декември 2004-та. Е, както казах, минало е време, някои са пораснали, други не, някои са дръпнали на височина, а други не са спирали да дърпат неща цял живот. Вкопчил съм се в кенчето озъбен и готов, всичко тепърва предстои.
Познатият подлез, уреченият час, познатата картинка – и сам войнът е войн, дори когато са двама-трима. Лоша новина за черните дробове на всички дръзнали да са на време – освен комитет по посрещането, грешните люде ще са и своеобразен експеримент – колко бира и ракия може да изпие чакащият в чакалнята, докато му се изчака чакалото или спиртомерът се счупи. В тая връзка чух и съвет: „Просто е,… НЕ СЕ СМАЗВАЙ“. Отговорът е преобладаващ. Както и предположих – в минутите след Сънчо тълпите започнаха да се изливат като калните реки по градските друмища. Само познати лица на корави личности от подземията са си направили среща, за да споделят паметен момент. Бостънските легенди са доста и дълги години съпреживявана банда от много хора и различни субкултури, повечето от които изостанали в историята и архивите на криминалните сводки. Но спомените оживяват. Още от времената, когато се мотах по града с най-свирепите столични агитки нямаше човек от най-респектиращия хулиган, до най-потрошения скейтър, който да не е чувал/слушал тези ядосани чичаци. За нас това бе проходилката в хардкора, а за нашите батковци – част от саундтрака на 90-те. Бостън стайл, София не е Ню-Йорк, но в най-тъмните години на нестихващо насилие пет на двама си беше правило. Не бих казал, че Slapshot са виновни, но са спомогнали…И така, предусещайки кръвта в устата си, бързах да премахна илюзията от това с още количество допотопна, но скъпа бира. Между приятната раздумка и сковаващият студ се прокрадваха и първите акорди…
Време е да извадим биле…ааа. Така де,… пропуските. Защото, прощавайте, този лист хартия трудно може да бъде наречен билет. И честно казано това е доста жалко и дразнещо. За сантиментално хлапе, каквото бях в миналото, билетът бе хубаво, веществено парченце спомен, който можеш да заебеш в някой шкаф, а когато ти се прииска да го извадиш и да си припомниш емоцията. Murphys Law, Agnostic Front, Integrity, Napalm Death… всички тези концерти имаха своите билети. Напоследък, обаче, на ивенти от такъв мащаб се влиза с нещо, което повече ми прилича на фактура от Топлофикация, отколкото на пропуск за музикално събитие. Доста е жалко, дори чисто символно, да дадеш четвърт стотаче за един лист хартия, който трябва да сгънеш на пет, за да влезе в джоба ти, а след това безславно да го смачкаш и изхвърлиш в коша. Не знам какво и дали изобщо зависи нещо от организаторите, но за мен, а и за други хора, до колкото видях и разбрах, билетът е ценен реквизит, който е хубаво да бъде както трябва или да го няма изобщо.
Все тая. ВЗРИВ.

Взрив са и бяха една от най-уважаваните пловдивски хардкор групи. Още от преди почти не минаваше събитие под тепетата без тяхното славно участие. Пловдивчани се радват на силен местен съпорт, а и вече са добре познати и в столицата и на крайбрежието. Участието им на тазвечерния концерт е откриващо и по мое мнение незаслужено слабо посетено. Дали заради фактът, че хората тук са свикнали концертите да закъсняват с поне час или защото делничната обстановка по града не позволява бързо придвижване, но за сетът на взриваджиите в залата бяха по-малко от половината посетители, които по-късно дойдоха. Да си призная, слушал съм Взрив за последно сравнително отдавна, но за сметка на това мога да направя разликата. Момчетата свириха доста стегнато и за моя изненада комбинираха няколко влияния – от по-метълически кросоувър до олд-скул хардкор в изпълнението им имаше доста енергия и последователност. Приятно ми стана от фактът, че групата продължава да държи на своето, но търпи развитие, което ме кара да си мисля, че ще посетя още следващото им участие наоколо, за по-задълбочено и внимателно слушане. За сравнително консервативен в музикалните си предпочитания човек бях спечелен от нестихващия с години вече ентусиазъм на Взрив и мисля, че участието им в този ивент бе повече от позитивно.

Смяна на карула – време е за посещение на офиса (бел. авт. санитарен възел), цигари, бири и още около сто човека, приличащи отдалече на митинг на някоя радикална партия, чийто цветове са преобладаващо тъмни. С течение на времето градусът се покачваше правопропорционално на увеличаващите се посетители. И въпреки, че някой го бе хванал природният позив на неподходящото място в неподходящото време, за хардкор гърлите не бе проблем да пооправят имиджа си на този ароматен фон. Brothers In Blood, но преди това няколко десетки лева в мърч за някои, за други в поредните стъкленици от бара.

От години следя Brothers In Blood по фестове, екс-мас тържества и самостоятелни вечеринки и повярвайте ми, това за мен е може би единствената група в България, която може да звучи тотално различно всеки път. Дали заради промените в състава през годините или поради търсен ефект, но кръвните братя са като кутия с изненади. Мине се не мине някой друг лазарник и Шута и компания се появят с нов имидж, нов мърч и… ново звучене. Старошколски хардкор, метълически хардкор, дори по-пънк в миналото… какво да очакваме сега? Любопитността ми не стихна до самото начало на техния сет, за който вече, хората бяха завидно повече. С право името на Brothers In Blood носи със себе си респект и уважение, които се отблагодаряват под формата на неспиращата вече десетилетия подкрепа. Снощният сет го доказа. Въпреки промените в звученето, групата умее да задържа вниманието на публиката и да мобилизира своите фенове навсякъде, където се появят. Енергичен, забавен, шумен, но не прекалено, изпипан музикантски сет, който вече не даваше много избор на стоящите отпред, освен да се раздвижат. Недостатъчно, но даващо надежда, че действително ще станем свидетели на хардкор концерт от старата школа, така както беше преди. И стана! Познатият полу-прегракнал глас на гол до кръста фронтмен с метъл прическа може да върне споменът и за най-забравените картини от миналото. Brothers In Blood и този път не изненадаха в изненадването.

В такива моменти се сещам за хлапашките дни в миналото, когато стоейки на студените стълби на поредното заведение, клуб, бар, зала, с оклюмали от лющене на некачествен алкохол глави се стремяхме да изтрезнеем максимално преди участието на групи като Brothers In Blood, Indignity, Т.В.У. или която и да е икона от тийн времената ни, защото мелето пред сцената наподобява война. Обикновено си тръгвахме бушонирани или със скъсана блуза, но как би могло да е иначе, когато на главата ти падат десетки чифтове кубинки, докато от колоните се лее някакъв невъобразим музикален терор. Широка усмивка на лицето ми от тези спомени, а и в този момент, оглеждайки се наоколо виждам само и единствено лицата от старата школа – различни прослойки, различни възрасти, различни субкултури, всички на едно, взривоопасна смес от противоречащи си елементи в опасната и адреналинова амалгама, която наричахме хардкор.

Така си беше, а флагман на това бяха и все още са Indignity – най-добрата българска хардкор-пънк група. Една от малкото, която сама по себе си е способна да вдигне хора от другия край на страната в няколко-часово пътуване, само за да чуят нещо ново или нещо добре познато от варненци. За мен, всеки момент, в който имам възможност да ги чуя, е събитие с особена важност. Вчера не бе изключение, даже напротив. Лишен от всякаква обективност, най-верен симпатизант и последовател на музиката и идеите на групата, се ободрявам всеки път, когато чуя прорязващите акорди на това, което ние считаме за олд скуул. Какво е Индигнити? Група или идея, сложносъставно от много стилове, обиграни в ситуациите на живота или много талант на едно място. Едно е ясно – както вчера, така и винаги преди това, Индигнити бяха на свръх ниво, отвъд ревльовския носталгизъм или модерната апатичност. Тук и сега – за нас и за тях самите.
Сетът на варненци винаги ми се е струвал къс. Дали защото съм органически привързан към тяхното творчество или защото винаги успяват да създадат това чувство, но и снощи просто исках още. Всъщност и като времетраене и като селекция, представянето на варненските пионери бе премерено и в никакъв случай прекалено. Стабилна доза стара школа – хардкор и лирика, идея и гласност в съчетание с редувани мелодически и грубиянски рифове, това е което може да те побърка между избора да стоиш и да слушаш/чуваш или да си смелваш костите и хрущялите с врящото мнозинство отпред. От второто, чак за варненци имаше, но срамно рехаво… Което може би е свързано и с това, че почти не се забелязват нови и млади лица. На върха на чичковската ни среща чак се разлетяха и първите бутилки… За Войници и Manipulated Dreams нямаше как друго яче. За Воев и Студен Живот – също.

Още малко чичковско мрънкане. Честно, не разбирам идеята да отидеш на хардкор концерт с телефон, за да снимаш клипчета. Независимо дали са лайв в (а)социалната мрежа или за лично ползване, хората са дошли да се блъскат, да дивеят, да пият или просто да си слушат кротко отстрани, а не да гледат изпълнението (щото нямаш друг избор като ти е пред лицето) на екран на телефон. Това заслужава особено внимание, а защо не и директна реакция – организаторите могат да забранят ползването на смартфони и да го упоменат изрично, за да се порадваме на малкото, което ни е останало извън дигиталния затвор.

Е, големият час настъпи. Пред черно-червеният винилен надпис SLAPSHOT започват да излизат един по един самите те. Очаквани от някои, вероятно поне от четвърт век, бостънските хулигани успяха да мобилизират столични фигури, чиято осанка съществува напоследък само в градските легенди. Всички те бяха там, на първа линия, в очакване на най-очаквания „шамар“.

We are SLAPSHOT. We are hardcore band„. Простичко и ясно казано. За който не го разбира, е, вчера е имал възможността да го. От първия до последния акорд – грубиянски, безмилостен хардкор за груби и кофти момчета. Навъсен, сърдит и непреклонен – хулиганската осанка на фронтменът Джак Кели буквално взриви наелектризираното пространство пред сцената. Вече здраво замириса на старата школа. Срязващи китари и онзи барабанен ритъм, който наподобява звука от движението на кола със спукани гуми просто няма как да те остави безучастен, колкото и да се стараеш да спазваш благоприличие. Ненужно, разбира се, защото от сцената вали чиста проба агресия – музиката изникнала директно от бетонните шахти на улиците в Бостън, Масачузетс, ти зашива толкова брутален шамар, че осъзнаването от него отнема технологично време. Докато се усетиш и вече човешката пералня те е завъртяла до другия край на сцената, където друг отдаден на спомените си крещи невъздържано рамо до рамо с легенда като Кели. Честно казано не си спомням какво не изсвириха Slapshot, но картинно си спомням какво се случи на песни като Hang Up Your Boots и Old Tyme Hardcore. То си е казано в заглавието. Кубинки и старовремски хардкор. Едно време. Кой знае защо, но масичките и лампериите оцеляха. Тълпата нямаше време да ‘ремонтира’ декора в Микстейп, но същевременно, крайно успешно си белязваше телата с хематоми за спомен. Озвучението беше на високо ниво и всяка една нота (не че са толкова много) се чуваше идеално. По лаещия вокал на фронтмена, нервното тропане по барабаните и френетичното стържене на китарите си личеше, че някой не си е пил лексотаните сутринта, а с неуравновесената си лудост заразява и всички други. Тая емоция пораства в теб и започва да прелива до момента, в който ти, както и още 100 други, губите контрол над себе си, поведението си, телата си. Изгледът на бостънските чичита през цялото време бе като на хора, които са ги преебали със сметката в ресторанта. Гневни погледи, изправени осанки, без излишни чупки и стойки дори след дългите аплодисменти и бис – Slapshot са толкова истински за годините, в които все още са активни, че е трудно да се предположи какво действително е било назад в 80-те. При всички положения, хардкор легендите направиха много силен първи свой концерт тук, който ще бъде помнен дълго, а защо не и да се каже, че това беше може би най-силният хардкор акт от много години насам. С края на техния сет дойде и удовлетворението – една, трупана с години енергия се отприщи, освободи и замина в малкото останало въздух в залата, за да даде път на сладкото усещане за приятна умора. Около полунощ всичко приключи, а нощта бе млада. За софийските локали идните часове щяха да бъдат тежки. Една много истинска вечер, като от едно време.

Трябва да благодарим на организаторите на шоуто, които направиха това възможно, както и да се надяваме да зачестят подобни изненади, които са и повод да се събираме и забавляваме. С голямо нетърпение очакваме следващите актове и аз лично се надявам час по-скоро отново да се видим.

Advertisements
Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , | има 1 коментар

7 години Sofia Rebel Station

djpunkmayhem

Че Ре Де СРС! Станцията става на 7. Сериозна възраст за проект, който стартира от идеята да покаже на повече хора диамантите от музикалния ъндърграунд, а в крайна сметка ескалира до платформа за популяризация и съжителство на многообразни изпълнители, стилове, жанрове… Чрез ревюта и статии, интервюта с пионери, забележителни личности и артисти и организиране на ивенти ние целим да представим пред широка публика един алтернативен възглед за музиката и културата. За последните седем години, малко или много се надявам да сме успели в това, а съдейки по фактът, че Sofia Rebel Station проправи пътя за развитие на този род участие и памет, не е било безсмислено.
От името на дългогодишната редакция на изданието искам да благодаря на всички, които по един или друг начин са взимали участие в нашето начинание, нашите приятели и читатели, всички, които са помагали и ще помагат в организацията на събития, музиканти, ентусиасти, фенове. Обещаваме да продължим делото и в бъдещето, като, надявам се, в най-скоро време да успеем да се поздравим с поредното голямо постижение на колективните ни усилия да съградим обществено значима и забележима социо-културна сцена от артисти и фенове.

За вас, през изминалата една година, Sofia Rebel Station бяха:

JollyStomper
Skunksa
kaloyanpramatarov


Дълго време се чудих с какво от безкрайните ни библиотеки да ви поздравя, но мисля че тази хубава българска група, която миналата година изсвири последният си концерт, подхожда идеално както на sofiarebelstation, така и на мръсната февруарска реалност навън.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

(One last) Voyvoda + Baby Face Clan @ Terminal 1

Парадоксално е как съвременният човек отбелязва края на годината. Една цикличност, следвана като фанатично суеверие, на границата с религиозност, или поредният трик на култа към консумирането – последните дни от дванадесетмесечието, които обичайно отдаваме на страстта си към самоунищожението, ама колко хубаво самоунищожение само…
По стара традиция от незапомнени времена последните часове от изтичащата година са време за равносметка. Сякаш остатъка от времето не е, но кой знае, сигурно ни е далеч по-лесно да предизвикваме съвестта си за кратко едва в края на годината, сетне да удавяме мъчителните изводи в литри малокачествен алкохол като реакция на наученото. Схемата работи, а за трубадурите на новото безвремие това изглежда като начин на живот.
И така, улиците на града, на прага на новата година, изглеждат също толкова безучастно апатични, колкото бяха и миналата, а вероятно и по-миналата, но кой ли помни толкова. Покрай празниците черногледците се стараят да прогледнат, а отзад тържествената престореност и най-коравите опитват да проявяват емпатия в ритъм с пулса на студените светлини от бързия зимен град. Какво чудесно време за тържество. Или за опело? Обещавам, няма да сея отчаяние.

От край време краят на годината е моментът, когато рок(добави-още-много-неща) сензацията Baby Face Clan показва своето ‘бебешко’ лице пред бг публиката. Насо Русков и компания избират датата 30.12. за ежегодно, единствено явяване пред светлия бял свят, което го прави събитие от съвсем различен магнитуд. По стара традиция, една от малкото ни международно признати групи кани свои приятели и изпълнители, които имат принос към алтернативната музикална сцена, свой собствен имидж и не на последно място са значима част от културния хабитат в родината. Честно да си призная, нямам представа кои са били тези избраници в миналото, от запознати разбрах, че миналият 30-ти Декември това са били Анимационерите на Гурко. Но настоящите са ни доста добре познати. Пред очертаващия се концерт на Baby Face Clan и Voyvoda, единствено гостуване на The Stranglers би могло да ме възпре или отклони от устремлението ми.

Когато разбрах, че Voyvoda, една от най-стойностните ни съвременни групи, планира своето оттегляне, знаех че ще го направи запомнящо се. За своята дългогодишна история на записи и турнета, войводите изградиха еклектичен образ на едно от най-добре пазените софийски тайнства – техните изпълнения и записи са дългоочаквани, а атмосферата, която създават не може да се сбърка с нищо друго. Така че нямаше две мнения за това какво ще се прави на 30-ти Декември вечерта, предпоследният ден от 2016 година.

Наравно с трудовата младеж, в края на седмицата и края на годината, се почувствах длъжен да допринеса за нивото на всеобща неадекватност, нещо в което, повярвайте ми, съм адски добър. И вглеждайки се в красивия артуърк на плаката за тазвечерния концерт, изключително напомнящ ми на постерите за партитата на Long Evilo тук в столицата, взех мъдрото решение да не оставям нещата на произвола на съдбата, а да се погрижа собствено градусът да се повишава обратнопропорционално на падащите температури навън. С бодростта на финансово олекнал от празничното сурвакане коледар нахлух в една от най-популярните дискотечници наоколо – Терминал 1. Където, впрочем, сурвакането не спря, но за това малко по-надолу.

За човек, посетил и продължаващ да посещава най-грандиозните ъндърграунд дупки, по петите на изявените изпълнители от т.нар. алтернативна и непопулярна сцена в родината ни, се оказвам доста толерантен, попадайки в средата на попаджийския дискотечен кич. Вероятно пръст в това има и бароковото решение за писоар в мъжката тоалетна, което ме привлече със скритото си послание – пикайте ни на стената. Звучи като идеално място за една „златна пикня“, каквато несъмнено е всяка, генерирана от напитките на бара – забава за рокфелерски синове и щерки и за тези, които имат намерение да си изпият заплатата в наливни бири. Освен явното несъответствие между портфейлното съдържание и условията на иначе усмихнатите барманки да продължат да ни сипват, разликите в гледищата ни за уреждане на клуб за жива музика се множаха. Заради едно от тях се сдобих с персонална охрана, много скоро след старта на шоуто.

В притихналия сценичен сумрак, един по един пред усилвателите наизскочиха Voyvoda. Пост-пънк квартет, изградил репутация сред много и разнообразни групи от хора и личности. От пънкарските сборища до войводските друмища и от блянът за свобода и революция до авантгардния прочит на емоционалността и духовността, тези момчета съумяват да синтезират всичко от един многолик и многополюсен свят и да го сведат до една простичка формула – тяхната музика и послание. Толкова многопластово, колкото и директно в намеренията си, изкуството на войводите е точно това, което с цената на кръвта си дори, родните възродители са целяли в борбата си за личностна и народна еманципация в далечното минало. Това е и което ме привлече дълбоко за каузата на Voyvoda, частица от която тази вечер се очакваше да си отиде… завинаги или не… за добро или по-скоро не. Още с първите акорди енергията се пренесе в пространството пред сцената. За съжаление, безучастната публика, която със сигурност не бе индиферентна, но незнаеща как да изрази емоцията си, не се поддаде на провокациите ми за малко от доброто старо ‘движение’ отпред. За сметка на това аз вече имах попечител, който да следи за „непристойно“ поведение. Честно казано, не ми пука за мнението на управата на тази дискотека, но групи като Voyvoda просто не бива да бъдат гледани като на театър, защото това не е постановка. Както предполагам всички са се убедили още веднага – експлозивността на сетът в комбинация с експресията на музика и идея не бива да срещат изкуствената студеност, която Терминал 1 е създал. Anyway, както би казал самият Насо Русков, това, което изглеждаше да е последното участие на Voyvoda бе просто още една брошка сред множеството други, които бандата закичи на ревера на столичния ъндърграунд. Близо час бърз и безкомпромисен пънк, много дарк и пост елементи и почти всички класики, които сме свикнали да чуваме, когато войводите са на сцена. От „War, Peace, War“, през „Aramia“ до „Староверец“ и „Boylover James“, всички посветени раздадоха глас и гърла заедно със скромните артисти. Чувството за общност, обединена около едно пулсиращо сърце е най-големият успех на групите, а за Voyvoda това е просто една от онези безпогрешни характерности, без които трудно бихме могли да си представим техен концерт. Думите не стигат или не са достатъчно силни, за да опишат синтеза на емоцията с наслаждението от сътвореното – все искрени чувства събудени чрез изкуството на групата, а то, само по себе си вече е прекосило океани и планини и обикаля по света. Единственото по-силно бе тъгата от това, че вероятно отшумяващите последни акорди ще застинат във вечността… непродължени. Не искам да го вярвам и искрено се надявам след година отново да ги видя на сцена и да чуем нови техни композиции. Но днес, днес вече ги няма…

С отзвучаващите китари на Voyvoda и ентусиазмът ми изтече като ‘една пикня за пет лева’ в гъзарския възел на дискотечницата. Един последен Войвода за всички староверци, които дойдоха да се убедят в тайнството на опелото. Възпоминание за революционера и войводата в нашата сцена – от задушница до задушница.

И все пак – голямото уау тепърва се очакваше. Препълнената зала вече подмени част от състава си, а с нея със сигурност и атмосферата. Очаква се на сцена да излезе легендарната българска група – Baby Face Clan, предвождана от шармантния (съжалявам, не се стърпях) си фронтмен, всеизвестния на всички любители градонавти, човекът бомбе и костюм – Насо Русков. Най-споменаваният музикален и моден идол от футболните студия до тъмните клубове е олицетворение на това как ярката личност успява да обедини около себе си различни стилове и влияния и пак да не изглежда ненужно разпилян или прекален. Макар и да не съм по никакъв начин толкова компетентен в модата, колкото него, се радвам за Русков, че не беше решил да си домъкне ръкавиците, с които по-рано сутринта шашардиса водещите в БНТ. Но всичко останало, част от органическото му Аз, бе снощи в клуба – неповторимият английски акцент, способен да издразни със своят перфекционизъм дори някое лондонско кокни, изправената и костюмирана осанка на лицето на клана, гримът и нестихващата енергичност са това, заради което множеството фенове на групата запазват ежегодишно тази дата от календара си.
Честно казано, слушал съм не малко за първите участия на Бейби Фейс в мрачните мазета през 90-те години, но частичният ми спомен за евентуално единствения път, когато съм ги гледал преди вчера, ми довяваше усещане за дистанцираност. Свикнал комуникацията с групите да протича на линейно ниво рядко давам шанс на групи със самочувствието на Бейби Фейс Клан. В техният случай, обаче, няма две мнения, то е оправдано.
Определено мога да кажа, че стилът на Русков и компания не е това, в което вярвам, но същевременно трябва да се отбележи, че такива групи дори в по-голям мащаб за рядкост. Динамичен, но изпипан, музикантски, но и малко хулигански сет, типичното за Бейби Фейс, което очакват вероятно и техните фенове. Изпълнение, напомнящо ми много на британските пънк легенди The Adicts, снощното представление на Baby Face Clan е нещо, за което ще се говори идните седмици и месеци – енергично и топло, дружеско, но и малко ‘денди’, много рокенрол и Островна естетика, One Night Relapse изглежда да си изпълни задачите напълно. Като изключим анти-клубната атмосфера на дискотеката Терминал 1 и подценяването от озвучителите на първата група, изживяването си заслужаваше напълно и ако догодина завръщането на групарите е пак със заслужила пънк група, то няма съмнение, че ще се видим отново.

А сега към поредният повод и още едно наздраве. Изпращаме една относително неприятна за музиката и ъндърграунд културите година, в която загубихме личности и музиканти с голям принос и културно значение и поглеждаме напред към 2017г. – юбилейната, 40-та година от отварянето на Кутията на Пандора – възникването на пънк музиката и културата във Великобритания в далечната 1976-1977г. Дано приятните ни поводи са повече. Наздраве!

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , | Вашият коментар

Дурное Влияние

Помните ли олд-фешън изразът „лошо влияние“? Докато бях юноша считах, че той е привилегия на старата гвардия, онези хора, за които ценностите и морала са били гръбнака на здравото общество и е бил измислен за тези, които, веднъж попаднали под лошо влияние, сами себе си стават негов проводник. Нещо като затворен цикъл, в който се препредава „лошотията“. Нещо като, ‘синът ми не беше такъв, господин полицай, те съседчетата го развалиха“.
После поотраснах и спрях дори да чувам за лошото влияние. Дали защото ме беше погълнало и бях станал негов най-верен проповедник или защото вече понятието не съществува. Неговите доверени ползватели вече ги няма повечето, са тихо-примирили се, а и всички, изглежда сме под лошо влияние, въпросът е колко и как. Говорейки за влиянията, не мога да пропусна това, че лошото влияние се разпространява по-бързо от всички добри примери на земята. Така, махленското хлапе не взе от съучениците си добрoто, как да се учи, но попи като гъба гаменския цвят на квартала. В период на обществен и физически разпад, резултатите от лошите влияния могат да надхвърлят кофти вкус за обличане и държане пред непознати. Изобилието от примери само препотвърждава максимата – всичко лошо и тъмно е по-добро от всичко добро и светло. Или поне така е в очите на хлапаците от всяко поколение.
Сега си представете едно време, в което, отклоняване от нормата би означавало своеобразна личностна смърт. Изпадаш от обществото и се превръщаш в маргинал. Този най-голям ужас за хората от тогава днес ни изглежда анахронизъм, но всъщност си е бил съвсем реален… времената, когато лошото влияние живееше.

Днес, на вашето внимание, мисля да покажа едно влияние, което далеч не бих нарекъл лошо, макар и заглавието да значи точно това. Освен това, мястото на действието и обстоятелствата са не по-малко бележити.

Дурное Влияние. СССР. 1980-те. За тънките познавачи на ъндърграунда от Източния Блок тази комбинация извиква серия от спомени. Не е нужно да си живял там или тогава, за да усетиш атмосферата, направата на която са способни само отбран кръг артисти от съветската рок сцена. Сега това ни изглежда като вехт романтизъм, но ако щете вярвайте, преди 3 десетилетия тези хора са били сред най-ярките, присъствени и откровени свидетели на бетонния дъх и звук от соц града.

Дурное Влияние. Напоследък е модерно да се говори за носталгия. Не защото някой ще спечели от нея или ще изобрети машина на времето, а защото хората продължават да гледат назад в отчаян опит да усетят отново… онзи въздух, да вкусят пак онзи хляб,.. с надеждата да оживеят спомените, а с тях да се възцари това, което е било. Нещо като изстрадано възкръсване – способността да се връщаш отново и отново там, където си бил най-силен. Но възможно ли е да имаш носталгия по нещо, което не си видял и изпитал? Е, музиката и изкуството като цяло са способни да те въвлекат в това. И не, не е шизофрения, но някои от тях могат да те накарат да усетиш неусещани аромати, да почувстваш и непочувствани тръпки. Така, за нас източно-европейците, носталгията е измерение на съществувание, за това в тази почва лесно покълва семето на трагизма и фатализма, тъмните цветове и монохромните гами. Освен с безличния си гардероб, печалните жители на губернията на генерал Зима се вписват в тази минорна тоналност

Дурное Влияние. Първа вълна руско-съветска готика. Честно, не знам как достигнах до тук. Дали е заради интереса ми към алтернативни, обскурни изпълнители от Източна Европа или защото последните години волю-неволю бивам застигнат от представители на по-студената гама. Определено мисля, че ако блоковете и комините дишаха, щяха да го правят в пост-индустриалния ритъм на градската летаргия.

Дурное Влияние се ражда от съвместните усилия на други съветски рок групи от тази ера – Механический Балет и Монумент Страха. Случвайки се през късната есен на 1987г., събирането на групата улучва правилният момент – промените в обществото в СССР вече са осезаеми, а посланията на модерните по онова време рок банди – по-разбираеми.

Макар и никога да не са претендирали за уникалност, Дурное Влияние се явява малко или много група, която е пионер – в крачка с тенденциите, но отвъд т.нар. Желязна Завеса, руснаците успяват да уловят мига и без престореност да съживят, макар и в тъмни окраски, застиналото в скучна гама и еднообразие.

В състава влизат: Александр Скворцов (вокал), Вадим Кудрявцев (китара), Дмитрий Петров (бас) и Игорь Мосин (барабани). През 1988г. Кудрявцев е заменен от Дзятко, а Скворцов напуска през 1990г., за да стартира свой солов проект.

От Ленинградския рок фестивал до култовия си статут, Дурное Влияние достигат чрез единствения си албум – „Неподвижность“ (1989).

Покрай лайв-а на руската група Motorama тук, много хора (пре)откриха дълбините на руския ъндърграунд. Особено това се отнася за уейв, дарк проявленията му – поради близостта на културите, експресията е по-пълна, а и изглежда, че характерният за регионалната сцена стил намира своите фенове и тук. Сред ‘странните’ и малко познати алтернативни групи много са повлияни пряко или косвено от Лошото Влияние.
Дурное Влияние са добро начало на едно дълго пътешествие из руската готика.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Motorama /RU/ live @ Mixtape 5

3,…2,…1,…

отброявам минутите до края на работния ден. Не съм единствения, няколко мига по-късно препълнения с уморени от живота хора трамвай се залюлява отмерено и с траурно спокойствие аварира пет спирки по-късно. Сетне друг идва и  на свой ред потъва в зимния мраз, осветен от светофари и стопове на коли. Плета и преплитам облечени в розово пръстчета, докато си играя на ‘орлов взор’ с представител на „типичната“ българщина, който вероятно ме смята за заплаха за демографията. Отдавна не съм случвал да посетя събитие с приготвена торба очаквания. Обикновено я оставям на излизане, прилежно подпряна зад вратата. Тази вечер, обаче е различно. В средата на делничната седмица, вече солидно подготвен и с написано домашно по химия и физика, използвам наученото за опорните точки, за да се придвижа невредим до мястото, където се очакваше да станем свидетели на дългоочакван ивент. И като казвам дългоочакван, новината за гостуването на руската група Motoroma определено беше посрещната с много ентусиазъм и най-топли чувства от българската публика, която се оказа не чак толкова малобройна.

И ето, че пак си проправям път с различен успех сред събралото се множество и с билетът, който по-скоро прилича на фактура от топлофикация, отколкото на пропуск за музикално събитие, удостоверявам правото си да пия надценена бира и да си държа торбичката в ръка (и онази с очакванията и една друга, която по стара охранителска традиция НЕ може да остане за съхранение, та си оставаме принудени да си другаруваме цяла вечер), но и да имам пълноценно музикално изживяване, което да ме остави впечатлен и с добри спомени.
Дочух, а после и прочетох, че ние не сме били единствените, които умишлено закъсняха с цел да изпуснат откриващата група. С име, странно напомнящо на популярен коктейл, българите са добре познати на столичната клубна сцена и очевидно се радват на някаква популярност. Но аз определено не съм от тяхната публика, съжалявам да го кажа и вероятно щях да се въздържа, ако в самият край самите те не ме предизвикаха да го направя, изпълнявайки кавър на Joy Division. Е,… ако някой от вас по лудо стечение на обстоятелствата чете това, то тогава за напред имайте предвид следното – има едно правилно при кавърите на Joy Division – НЕ правете кавъри на тази група. Никога. Нито вие, нито ваши познати, ако имате такива, които го искат. Никой не може да пее като Иън Къртис, както и никой не може да пее като Димитър Воев, все пак, ако си мислите, че можете да допринесете с нещо повече от това да се чуят пет познати акорда, то тогава вложете в изпълнението повече от обречен опит за наподобяване на оригинала.Въпреки това, съдейки по събралата се тълпа още нищо не бе изгубено. Сигурен съм, мястото с най-много чифтове Доктор Мартенс на глава от населението в този ден, тръпнеше в очакване да стане свидетел на рядък момент в бг ъндърграунд (?) и алтернативната сцена. Предпразничната меланхолия и хладният пейзаж идеално способстват за онази специфична среда на взаимствено съпреживяване, емоция и трансцедентност, преливаща в нирвана на сетивата, винаги когато артистът удря тънките струни на човешката душевност. Е, това не се случи, вместо това, уви, имахме среда на нарочност, насилена ироничност и типичната за навлизащите в модерната поп култура преекспонираност до комични нива. И като изключим пичът, който най-искрено припадна в краката ми, имам основания да се съмнявам в искреността на голяма част от хората, стълпили се да докажат своят социо-културен статус чрез съпричастност към нещо, което им се струва дълбокочувствено. Спекулирам, но така виждам ‘пост-ироничният’ имидж на мнозинството готови да дадат 40 кинта за текстилна торбичка с надпис, но същевременно ходят обути с гуменки на минус 10.
Хубаво е, че организаторът бе предвидил, че следващият ден все пак (макар и не за всички) е работен и причината всички да сме там няма да се бави с излизането си на сцена.
Странното е, че се чувствам недостатъчно способен да кажа нещо за Motoroma, което техните фенове не са чували вече или не знаят. За мен този изпълнител е сравнително нов, бе ми препоръчан едва тази година и аз, като дълбоко загубен в съветския, а по-късно и руски пост-пънк, бях силно впечатлен от наличието на толкова интересна и някак си предразполагаща група от съвремието ни. В последствие разбрах, че Motorama, самите те, са наследниците на друга моя, а убеден съм и ваша любима формация – Утро. И ето я магията – албумът на руските авантгардисти вече е редовен звуков фон в обитаемите от мен пространства, тогава, когато не тормозя съседите си по принуда с някой морално деградирал ужас и звуков терор. Да си призная, торбата с очакванията бе препълнена и нямах търпение да чуя каква атмосфера ще ни забъркат големите гости от Ростов На Дон.
Малко преди да почувствам тропащият на вратата ми фалит на сцената под бурните овации на дузина екзалтирани девойки се появиха и Motorama. Първата изненада бе, че групата очевидно не е в пълен състав. Не знам поради каква причина, но липсата на членове, както се разбра до самият край на вечерта, действа негативно на изпълнението.
Първи акорди на пост-пънк шоуто на тримесечието – тълпата притихва и ето, че онзи ритъм, познат ни от творчеството на Motorama вече е тук. Ентусиазмът ми, обаче рязко спада, правопропорционално на изтичащият сет на руснаците… Както вече споделиха и други, убеждението, че сме направили фундаментална грешка спрямо тях и музиката им все повече се загнезди. Наместо енергичните и атмосферични парчета, познати ни от записите, от сцената на Микстейп 5 се чуваше изморена и ленива версия на типичната за руския пост-пънк тъмна и студена мелодичност. Музикантите от групата стояха на сцената като нарочно събрани, а вокалистът – отегчен от работата си, скучаещ тип. Отзад мрънкането, което трябваше да мине за пеене, се усещаше опитът за овладяване на ситуацията, нещо, което обаче не направи впечатление на стоящите на първа линия, екзалтирани от присъствието на Motorama фенове и фенки на дълбокия глас и мистичното поведение. А що се отнася до групата, поведението им наистина можеше да се счета за мистично, но не в театралния, а в буквалния смисъл – мистерия бе, защо през цялото време руснаците не спряха да излъчват безразличие и незаинтересованост. Въпреки това, изглеждаше, че една част от публиката се радваха да чуят любимите си парчета, други се опитваха, макар и трудно да съпреживеят техните послания, но архитектурата на музиката им хич не се получи. Наместо това се настани трайното чувство за досада, нещо което далеч не е първото впечатление от Motorama и по никакъв повод не може дори да се помисли за предшественикът им – Утро. Уви, в София, Сряда вечер приличаше повече на моден подиум, отколкото на пост-пънк концерт със заряд и послание. Не бих казал, че съжалявам – чух парчета, които до тогава съм слушал единствено през слушалки и колони, а живото впечатление е доста важно. Бих казал дори, че след средата на сета на Motorama, вече успешно бях започнал да се адаптирам и абстрахирам от създалата се стерилност и да се опитвам да погледна и чуя отвъд. Не знам до колко се е получило на други,…. краят за мен дойде неочаквано, тъй както протече цялото им изпълнение – като едно парче с равен, непроменящ се основен тон, съпроводен от досаден на моменти напев, напомнящ на опит за достигане на непостигната дълбочина. Финалът затвърди изводът, че Motorama e група за вкъщи. За колони, слушалки,… за парка и пейката. В Микстейп не им се получи, но дано скоро дойдат пак, за да опровергаят резултатите от това им посещение.
Все пак, мисля, всички са благодарни на организаторите, които успяха да докарат група, която тепърва ще гради своята кариера и популярност, а софиянци бяха сред тези, които успяха да се докоснат до тях и макар и да не успяха да си вземат нищо за спомен (защото някой явно бе решил, да постави Санкт Петербургски цени на дисковете, плочите и тениските), ще запазят живо очакването за нещо по-добро, следващият път.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , | има 1 коментар

In Memory: R.I.P. Micky Fitz

the-business-frontman-micky-fitz-has-died

След близо едногодишна бита с рака ни напусна британската пънк легенда и фронтмен на Ой! пионерите The Business – Micky Fitz.
Fitz бе сред основателите на групата в далечната 1979г. и остана неин член до неговата кончина в началото на Декември, 2016г. Световната пънк/хардкор/скинхед общност не спира да изразява своите съболезнования и да си спомня делото на култовата личност и неговата група, оставила трайна следа в Британския, а по-късно и в Европейския и световен (суб)културен живот.
Светът остарява около нас и от фигурите, с които израснахме остават само спомените. Образът на този човек, обаче е толкова силен, че едва ли някой от нас ще го забрави скоро.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Omega Tribe: „Искаме да вдигнем знамената!“

Привет.
Есента е тук. Изтръгна и последните късчета лятно безвремие с леденостудените си ръце. Изгони гълчавата младеж от градинките и площадите, запокити множеството, наместо което настани дъжд, хлад и празни, мокри улици. Дори блоковете ни са интроверти и не пускат никой – нито вън, нито вътре.  Жизнерадостният шум, отстъпва на истеричната вакханалия, лежерната ефирност на индустриалното напрежение. С природата и гардероба се променят и навиците,… привичките.
Лятото си отиде, а с него в миналото останаха освен носталгично-романтичните чувства, но и някои фундаментални постижения. Без излишен патос, тази есен беше по-вдъхновяваща от всичките ни несбъднали се пролети. Парадоксално, но точно като плодовете на земята, така и тази есен бяха ожънати резултатите от усърдието на мнозина и не мога да скрия вълнението си от този факт. Отвъд тежкото унаследено, столичната ‘сцена’ започна да се осъзнава и еманципира, да създава взаимовръзки и да показва неща, на които не сме вярвали, че са възможни за демонстрация в пост-социалистическото общество, закъсняло за почти всичко в областта на популярната и алтернативната музика и култура.
Скромният ни принос към това са серия от, бих казал дори емоционални, от гледна точка на заряда и идеята, интервюта, в които целта е българската публика да се докосне до частица от автентичната контра-култура на миналия век, такава, каквато са я направили нейните изобретатели. В тази поредица място намериха Andy T, Gerrard Evans от Flowers In The Dustbin, Jimi от The System, Shend от The Cravats и др.,… които казаха много повече, отколкото би казала поредната прозаична сказка за шумотевините в подлеза и онези странни хора със странни прически,.. нали се сещате. Истината е, че независимо от всичко, всяка хроника си има и пожелателна част.
Днес, обаче, имам удоволствието на вашето внимание да представя разговора си с една група, която няма нужда от интродукция.
За първи път пред българска аудитория, в едно от първите си интервюта след завръщането, специално за Sofia Rebel Station, класическата великобританска пънк група, пионери на английското анархо-пънк явление, фундаментална част от историята на протестната музика и култура – OMEGA TRIBE.

През 1981г., в Барнет, Северен Лондон се сформира Omega Tribe. С Hugh Vivian на китара и вокали, Daryl Hardcastle на бас, Pete Fender – китара и Pete Shepherd на барабани, живот се дава на едно от най-еклектичните чада на втората вълна британска пънк музика. Първото им EP – „Angry Songs“ е издадено от Peni Rimbaud и Crass Records през 1982г., като в последствие добива култов статус. Последващият им запис е LP-то „No Love Lost„, което, издадено от Corpus Christi Records през 1983г. заема водеща позиция сред любимите албуми на мнозина, печели сърцата и признанието на почти всички от тогавашната т.нар. ‘анархо’ сцена и изгражда репутация на един от най-важните записи в историята на този стил музика. Доста по-мелодичен, албумът на Omega Tribe става влиятелен пример, следван и продължен от много групи…

През 1984г. Sonny Flint се включва като барабанист, докато Peter Shepherd става перкусионист. Част от Omega Tribe става и Jane Keay – саксофонист и флейтист. Осезаемата промяна в стила се забелязва след година на промени в състава и особено след издаването на дванадесет-инчовия сингъл „It’s a hard life/Young John“ през 1985г. След напускането на Pete Fender същата година и на вокалистът Hugh през 1986г. групата се трансформира и спира да се нарича така, като вместо това използва за участията си просто The Tribe. Sonny Flint напуска през 1987г., а Omega Tribe окончателно се разделят следващата година.
През юни 1995г. Omega Tribe се събират за участие по случай 60-ят рожден ден на Vi Subversa и продължават с кратко турне под името Charlie. Проектът, обаче не съумява да оцелее дълго.


През Август 2016 новината, че Darryl, Hugh и Sonny събират Omega Tribe отново, обиколи континента бързо.
Sofia Rebel Station бе сред първите издания, които потърси легендите за разговор относно миналото и бъдещето, плановете, успехите и неуспехите. Благодарение на нашия приятел Sonny Flint българската публика има възможност да надникне отвъд завръщането на анархопънк ветераните.


Mill Hill Music Complex. Северен Лондон, 24-ти Септември, 2016г.

(H) Hugh Vivian
(D) Daryl
(S) Sonny
(K) Keith

След години на липса Omega Tribe са отново заедно. Какво ви провокира да се съберете?

(H): Не ни хареса (в) липсата… (шегувам се). Един вид инцидент. Инцидент и случайност. Мисля, че беше правилният за нас момент. Щастлива случайност.

Последните години се наблюдава голямо завръщане в анархо-пънка. Много групи се събират да записват нов материал и да обикалят Великобритания и Европа. Политическият климат днес ли е същия като този през 80-те или причината е другаде?

(H): Не мисля, че политическият климат е същия. Мисля, че е доста различен.
(D): Доста по-зле е, ако ме питате…
(H): Не знам какви биха били причините за пънк-завръщането, нито дали са обвързани с политическия климат.
(S): Мислите ли, че е реакция на музикалния климат тогава,.. защото по телевизията излъчват доста скапана музика.
(D): Мисля, че климатът като цяло се е променил заради интернета. През 80-те нямаше интернет. Нямаше мобилни телефони. Всичко беше близо. Отиваш да свириш, хората идват и това е единствената връзка, която имаш с тях. Днес те знаят, че идваш година преди това. Те знаят какво ще свириш. Доста е различно, отнася се и за света на политиката. По-лошо е.
(H): В дигиталната епоха има повече потенциал за разпространение на посланието, отколкото преди и с възхода на това, което може да опишем като ‘активност’ се свързва необходимостта от възстановяване баланса на посланията, които се въртят около нас. Може би. Спекулирам.
(K): Би било интересно да разберем как българите виждат навлизането на троцкизма в Лейбъристката Партия?

Честно казано, много хора мислят, че това завръщане е за пари. Има доста големи и популярни фестивали в Европа и САЩ днес, също така някои групи са по-известни сега, отколкото през 80-те. Мислите ли, че тези групи, които са повече или по-малко привлечени от надницата са основна причина за тия размисли?

(H): Мисля, че някои групи действително се чувстват в средата на ден за заплата, но това си е тяхна работа и ние нямаме никакъв интерес към заплащане за това, което правим.
(D): Първият ни концерт заедно, след 30 годишно прекъсване, е благотворителен гиг срещу фашизма.
(H): Аз съм лично заинтересован в това да свирим благотворителни концерти. Имаме едно изключение, концерт който не е с кауза, но другите два, които сме потвърдили са. Гига в Брайтън не е благотворителен, но благодарение на тези концерти и ние можем да дарим нашата лепта, което аз ще направя със своята част. Според мен е много важно това, че се опитваме и успяваме да използваме това, в което бяхме въвлечени през 80-те. Мрежа от единомислещи хора, това е което търся, хора, които правят неща не заради заплащането, а за да се свързват с други такива хора.
(D): А не можем ли да запазим парите, тъй че да можем да запишем CD или нещо такова?
(H): Да, това е добра опция.
(D): Не казвам, че искам някакви пари, но ако искаме да правим записи ще трябва да спестим от някъде. Какво мислиш Sonny?
(S): Абсолютно съм съгласен, обичам записите.
(D): Аз обожавам записите.
(S): Ако можем да вземем малко пари за това би било супер. Не го правим за печалбата, защото никога не сме, не в това е идеята, нали?
(D): Не. Така или иначе не се правят пари от това. Не става въпрос за парите, а да покажеш това, в което вярваш. Да си наоколо, да се срещнеш с хора… Надявам се концертите, които сме имали, тези които ще имаме тепърва да са, как да кажа, нещо като „Събития“. Не просто шумотевица и крясъци, искам да са събития. Искам да вдигнем знамената и банерите. Наистина го желая. Това е важно, тъй както го правихме преди години. Аудиторията би могла да бъде тук и да мисли. Различно е. Беше просто брилянтно, когато Crass и ние го правехме. Имахме си скапаните банери…
(H): Целта на банерите и знамената беше да покажат собствеността на мястото, нали? Ставаше дума за това да се завземе пространството и да се покаже, че вече принадлежи на нещо различно.
(D): Дам, не просто светлина от прожектора… не би ли правил нещо подобно?
(H): Това е, което казвам и аз, че считам за важно – опитът да се свържеш отново с движението в опозиция на това да си просто поредната завръщаща се рок група.

Какво беше да си ‘пънк’ или ‘анархист’ тогава? Повече мода или повече политика? Как е днес и намирате ли песните на Omega Tribe актуални с днешни времена?

(S): Мисля, че е работа на другите хора да преценят актуалността спрямо своя собствен опит. Имам предвид, не мисля, че което и да е от посланията ни се е променило с времето.
(D): Не са по-малко актуални.
(K): За някой, който не е запознат с това, за първи път е тук и чува материала сигурно е актуално.
(D): Благодаря, че казваш това.
(H): Да бъдеш пънкар през ония години беше въпрос на лична политика. Не можеш да избягаш от факта, че тийнейджърите са залостени в идентичността, чувството за принадлежност и тези групички като цяло… Не съм сигурен по време на пънка дали съм бил или съм се идентифицирал като такъв.
(D): Ти беше с гребен!
(H): … но изглежда винаги ще бъда помнен като пънкар. (смее се) Мисля, че трябва да се запази правото да можеш да се наричаш или не както пожелаеш. Това, което беше – чувство за принадлежност към нещо, и мисля че това беше силата на музикалното движение, което даде много силни чувства на хората. Солидарност с други хора с подобни гледни точки.

Какво е истинското значение на бунта? Въставане срещу старите ценности или нещо повече?

(D): Какво е бунтът?
(H): Може би, бунтът е да заставаш зад това, което считаш за правилно. Вие знаете, има хора, които са готови да кажат : „Не, не мисля, че това е правилно и не съм готов да продължавам да участвам в него“. Може да е това. Сигурен съм, че от човек до човек има разлика.

Omega Tribe сега и тогава. Какви са разликите? Различни ли са хората от когато започнахте с групата?
(S): Не съм толкова смазан (пиян) както тогава.
(D): Те ще бъдат различни, но по какъв начин различни?
(H): Да, 30 години опит оставихме зад гърба си. Във всички смисли, места и неща. Гледаме на света през различни очи, но не, мисля че не сме различни хора.

Какво мислите за днешните поколения? Жертва ли са те на технологичния консумеризъм и ако да, какъв е лекът?

(H): Аз мисля че предишните поколения са жертва на някакъв вид консумеризъм, също така смятам, че младите хора използват технологията да споделят идеи, и това, във връзка с темата за посланията може да се разглежда като предоставяне на алтернатива в епоха, в която мейнстрийм медията е изцяло на страната на естаблишмънта. Действително няма мейнстрийм медия, която да представя алтернативна гледна точка. Ако искаш да разбереш какво става във Великобритания вероятно трябва да четеш Le Mond Diplomatique.  Al Jazeera може да ти даде гледна точка, но никой във Великобритания няма да ти даде нищо, което да има дори минимална допирна точка с истината, логиката или поне балансиран анализ на това, което се случва. Това, което правят младите хора с информационните технологии е чудесно. Разбира се, не само те, но мисля, че голяма част от инерцията зад тези неща е генерирана от млади хора.

– Имате ли любими нови групи? Ами старите?

(H): Коя е любимата ти група Daryl? (смее се)
(D): Всъщност знам… CRASS. Все още са, след всички тия години. Лириките на групата са точно толкова актуални, колкото бяха и преди.
(S): Аз слушам джаз.
(D): Не казвам, че слушам Crass през цялото време, но не можех да кажа Sister Sledge или The Damned. Слушам всичко. Имам предвид, те ни питат коя е любимата ми група.
(S): Предполагам, че има много нови пънк групи, но просто не знам кои са.
(D): Не слушам никоя от тях.
(H): Някой ни беше изпратил линк във фейсбук…
(S): Даа, с пънк групи от Африка и други неща, които харесах.
(H): Има доста музика, която си заслужава да се чуе.

– Бъдещи планове? Нов албум, турне в Европа?

(H): Да, би било страхотно, би било чудесно, но още нямаме такъв план.
(D): Няма план. Просто ни се обадете и може да дойдем да посвирим при вас за не много пари.
(H): Може да спретнем гиг в България?

В тая връзка, знаете ли нещо за България и ако наистина имате шанса, ще дойдете ли за концерт тук?

(H): Да, бих се радвал много. Не знам почти нищо за България, ако трябва да съм честен.
(D): Аз също.
(S): Азбуката им прилича на руската, нали?
(H): Даа, шрифта.
(D): Столицата е София.
(H): Христо Стоичков, това е всичко.
(K): Ще дойдем там, наистина искаме да опознаем България.


Искам да изразя специални благодарности към Omega Tribe, Hugh, Daryl, Keith и най-вече Sonny, без чиято помощ този разговор нямаше да бъде факт.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , | има 1 коментар

THE SYSTEM live @UNDERGROUND GALLERY + RiP, A.F., B.T.

Вчера, докато си проправях път в септемврийската жега през тълпата отрудени съграждани с напукани от труд ръце и избледняли от слънцето и времето дрехи, си дадох сметка, че малко са хората, които могат да си позволят паралелен живот. Страничен на пост-модерното колело, където ти си малка част от добре смазана машина. Друг на обществената матрица, консуматорският идеал за съществуване без право на възражение и избор. Чужд на ценността на модерния, технологичен свят, който в пошлостта си става цинична притурка към голямото цяло – робския камък на шията на човека. Извън системата. Против и срещу нея. Малко са тези, които успяват да изправят извития от регулярните удари гръб и да тръгнат срещу течението на реката, против идеологията и въпреки студения и ръбат реализъм. Тук не говоря за пламенните революционери, загубили ума си в деколтето на утопията, а за обикновения човек. Живият човек. Този, който краде време за себе си, за да живее и чувства далеч от функционерството си в една разболяла се система. За човека, за него самия. И докато ме спохождаха тези мисли, потапяйки се в индустриалния свят на бетона, желязото и идеалните ъгли, се почувствах късметлия. Почувствах го за себе си и за всички онези, които съумяват да проявяват упорство и да рисуват нови светове. Вчера трябваше да бъде един такъв ден. Измислен и изобретен от ръцете и умовете на колектива – общото усилие за общата цел. Бягството заедно. Дали успяхме?

Всъщност този въпрос не съществува.
И така, ето ни отново на познатото място. Честно, изглежда сюрреалистично. Слънчевите лъчи на късното лято се извиват изпод кривия навес и като че ли се разбиват в купчините скрап и отпадъчен материал, изоставени като паметник на ненужността. Понякога се чувствам съпричастен към него символно. Приятелският глъч току изчезне зад индустриалната симфония на преминаващия влак, за да се завърне в металическия звън на ламаринените прегради. Нужно е само да вдигнеш погледа си към озъбените от липси лампи, за да усетиш ироничната нотка на надписа ‘осветление’, върху остарелия от неизползване ключ. Всичко останало е аромати и онзи стипчив вкус в устата, който те кара да си мислиш, че пренаситеното с желязо и твърди материали място всеки миг ще оживее. В странно изкърцване, в сновящите напред-назад хора, в допотопната тоалетна, където се ходи само по светло… в изоставената рикша и голямата тежка врата, която се подпира на контра с тесла. Всичко това е поетиката на мястото. Има и още. В усмивките на хората, но и в импровизираната бесилка, траурно увиснала на врата на грозна реплика на женска статуя. В не-знам-колко-са-защото-не-ги-броих стъпалата от ‘долу’ до ‘горе’, където се извисяваш, за да слезеш надолу пак – физическото усилие, което бомбардира със задачи всяка пора по епидермиса.
Някой попита с шеговит тон – концерт ли ще има? Всъщност и този въпрос не съществува. Забравете го, защото концерт нямаше. Имаше нещо друго, по-голямо от участие на три-четири групи пред петдесет-сто човека. Повече от ‘виж новия ми кец, доста е хип, нали’ и ‘дай целувка на обектива за сутрешния таг’. Над ‘мойта група е по- от твойта’ и спонсорския кич. Едно постижение на свободния дух и воля, рационалната мисъл и целеустремеността на група от хора, които знаят защо го правят. Мотивирани от дълбоките си несъгласия с реалния свят, в търсене на истината от хора, които правят същото от над 30 години в люлката на протестната култура – Англия, колективът-организатор положи усилие, което бе възнаградено стократно. Защо?
The System беше не просто важна за сбъдване мечта, но и стъпка напред към неща, които никога не сме имали. Организирана сцена, солидарни колективи, политически и културен обмен на идеи и практики, артистично-музикална среда, възпитаване на ценности от друга епоха, затвърждаване на постигнатото, взаимопомощ. За това вълнението взимаше връх над безразличността и досадата, които напоследък често се настаняват, когато сглупя да бъда нормален, позитивен и социален посетител на събития. Това беше друго, и отвъд баналностите, но ето и доказателствата.
Глъчта се пренасяше ефирно от вън – вътре и от долу – горе, докато стръмните бетонни стълби не отесняваха. В очакване на началото пространството се изпълваше с хора, докато пулсът на сградата отмерваше плавно последните мигове преди голямото начало. Ще си призная – не съм присъствал на такова българско събитие до сега и да ме извинят тези, които не са съгласни, но това беше почти перфектно съчетание на всичко, което може да се иска от една петъчна пънк вечер. Първите няколко десетки, които си заплатиха входа получиха безплатни нашивки и стикери, подарък от групата и перфектен спомен от иначе незабравимата вечер. Тениски, винили, колекционерски албуми на The System, всичко беше свършило още преди половината посетители да са имали шанса да ги видят. Постъпленията от тези продажби групата дари за благотворителната кауза, която намери място в събитието – помощ за две животинчета в нужда. Много политическа литература – книги, студии, периодика, също приковаха вниманието на по-любознателните. Клубният сумрак пред сцената постепенно се изпълваше. Внимание. Първи акорди…
Казвал съм и преди – щом става дума за Разврат И Поквара всяка нотка на обективност у мен изчезва. Толкова лична и близка, по музика и послания, жива, даже животворна група, софийската ни сцена не притежава към днешна дата. Всяко изпълнение на пънкарите ме връща във времена, които мога да си спомням само с добро. Ретро пънк звук с много и разнообразни влияния винаги е отъждествявал това, което представляват Разврат И Поквара – една група от идейно непримирими люде, с отличен музикален вкус. Срязващ звук срещу бърз ритъм, гневни вокали за софт послания, огнен темперамент за смразяващо изпълнение. Резултатът е на лице – да изразят бурната си радост и одобрение пред сцената вече има хора, които не щадят телата и дробовете си – хардкорпънк с много борба, лакти и кубинки иззад потреперващи стени. Софийската бригада отново се доказа като незаменима константа във всяко заслужаващо си събитие от този ранг. Сетът на развратаджиите продължи около половин час и вкара всички в отлична форма. Най-вече несмогващите да продават бира бармани.
Забраната за пушене в залата даде възможност на всички желаещи да практикуват екстремни танци по-дълго време, редувайки ги с кратки почивки между групите или музика и литература от масите.
След Разврат И Поквара на сцената се очакваше да се появи още една българска група.
Мотото на всеки един търсач на силни усещания е, че животът започва там, където свършва зоната ти на комфорт. В тоя ред на мисли, една от най-екстремните в много смисли група в България е винаги в готовност да те изкара от спокойствието ти, довеждайки ситуацията до опасни нива. Всички знаете кои са те. Знаете и текстовете им. Пролича си вчера, когато цялата тълпа крещеше с пълен глас. Пролича си и когато подът все едно щеше да колапсира на долния етаж, летящите бутилки бира окъпваха всичко и всички наоколо,… но най-вече когато с финалните акорди последва дълъг момент на овации. Никой не е безучастен. Малко повече от 30 минути протестен пънк в пролетарски дух е равно на много пот и болки в мускулите и костите. Непрестанното движение пред сцената създаваше усещането за извънредност – случва се нещо, което не става често. Хорови вокали върху сърдити рифове, суров ритъм за сурова реалност и идеалистични послания от корав имидж. Изпълнението им премина свръхзвуково и никой не разбра кога свърши. Важното е, че го имаше и това бе от голямо значение.
С всяка изминала секунда, с която се приближавахме до историческото участие на The System залата изглежда оживяваше все повече и повече. В тъпканицата пред входа имаше абсолютно всякакви хора – столични и не-столични пънкове, фенове на алтернативната музика, политически активни и ангажирани хора, представители на медиите, дори и костюмари. Пълен шизофреничен анахронизъм – събрали сме се във възможно най-концептуалното място в града, където всяка гайка и бурмичка диша собствен въздух, за да гледаме британска пънк легенда с толкова история, колкото родната ни сцена не би могла да акумулира за следващите три десетилетия, ако и да започне от сега. Да вярвам ли или не. Предпочитам още да не вярвам, макар че по всичко си личи, че е неизбежно. На сцената са The System. Последни приготовления. Всички влизат. Започва се.
И в най-смелите си мечти не съм си мислил, че е възможно да покажем на българска публика нещо с такива стойности – The System са онази брънка от протестната и политическа музика, която никога не се поддаде на славата, парите или парламентарната политика. Вместо това, ветераните останаха верни повече от три десетилетия на своят идеал и на това да разказват на хората за него. Макар и да са носители на типичния за Великобритания депресивен нихилизъм, Джими и компания са вярващи в каузата борци, които продължават своята борба наравно и до последно. Какво по-голямо признание от това да споделят тези мигове с нас. А какви мигове само… Аз лично не си спомням да е имало такъв концерт наоколо. Бил съм на много посетени и на по-малко посетени, но заряда и енергията, които вчера се пръскаха във всички посоки бяха без аналог. При покачващата се температура, стържещите китари и сърдития, каращ се вокал, застана дълбокия смисъл на всичко това. Да се разпространи идеята. Измежду прелитащите крака и ръце и в облака прах се виждаха и познати и непознати. Колоните вибрираха в такт с музиката, а фанатичните викове отекваха отвъд. The System свирят в София. Подборката съдържаше класики като „Dogs of War„, „Their corrupting ways“ и др., както и парчета от новия албум. Зашеметяващо изживяване в стил легендарната британска анархо-пънк сцена от 80-те години. По моя преценка около час тежък политически, протестен пънк, радикални послания в D.I.Y. дух, много шум и гняв, покъртителна блъсканица пред сцената и огромно натрупано напрежение – идеалната замеска за всеки търсещ силното усещане. Преди време Джими каза, че пънк сцената се е нуждаела от шут в задника. Точно това направиха британците снощи. Много истинско и прямо, честно и праволинейно – така видях аз единствения по рода си концерт, чийто легендарен статут тепърва ще се разнася от видялите го с очите си. С последните акорди на изнемога от жега и умора залата се готвеше да се срине под напора. След биса последва тишина, а тълпата бавно се оттегли назад…
Възможно ли е 2016г. в България да се случи нещо, което се е случвало 1980г. във Великобритания. Явно е възможно. И виновниците за това тепърва ще го осъзнават. Гледката на разграбените щандове, усмивките от задоволство и оцененият труд правят умората още по-сладка. Освен това, The System направиха уникален жест, дарявайки постъпленията от продажбата на мърча за каузата, която събитието прегърна.
Видяхме The System  на живо, но това далеч не бе всичко. За да сложат край, и то подобаващ, на този уникален ден към сцената се отправиха Anti Future. Добре познатата ви хардкор пънк шайка от столицата има какво да ви покаже ново. Еволюирали за последните месеци, в които не съм ги виждал, безпътниците вече звучат дори още по-сурово и надъхано. Бесен български хардкор пънк, напомнящ на ранните английски години и на някои американски групи не остави архитектурната конструкция на сградата да си почива. Напротив, направиха точно обратното. Малко преди полунощ пънкарите все още тресяха всичко наоколо, изстрелвайки парче по парче от тежкия си арсенал. Изключително добро представяне на момчетата, които създадоха значителен шум и тропаница в комбинация с резки вокали и много предизвикано движение. Истински хардкор за напреднали – не се допускат начинаещи! С последните отшумяващи акорди си отиваше една запомняща се нощ,… за да се превърне в история.
Историята на организацията на този гиг е не по-малко спонтанна и непринудена, отколкото хилядите истории от Острова, които сме чули, чели или прочитали. Става дума за една идея, възникнала буквално от чистосърдечната любов към тази сцена и прераснала в план за изпълнение, осъществен от отдаден, макар и свойски колектив. Групово финансирано, събитието представляваше важно доказателство пред всички, които се съмняват дали този модел би работил или не и макар и да има трески за дялане основната цел бе преизпълнена. Имахме възможността да видим група от калибъра на The System, това бе широко оценено и най-важното,… всички искат още от същото. Хубави групи, добри поводи за сбирки, творене на култура, жива и дишаща, създаване и култивиране на емоция, кауза и плам. Книги, различни материали, храна, музика. Тези елементи и много други, известни на тънките познавачи на ‘занаята’ са част от голямото цяло, което бе постигнато и тепърва ще бъде подобрявано.
Аз лично съм благодарен, че имах възможността. Беше велико!

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | има 1 коментар

THE SYSTEM /UK/ + Razvrat I Pokvara & Anti-Future live @ UNDERGROUND GALLERY

Съобщение от ъндърграунда. От личности незнайни.

В началото бе системата. В края също бе системата. Всяка революция остава мъртво-родена, ако нейните бунтари я преживеят. Системата умира със своите убийци – това е сакралната жертва, която всеки революционер знае и е приел за своя съдба.

Родени прекалено късно за революцията и прекалено рано за следващата, на нас не ни остана нищо друго, освен да изобретим своя, в която да се провалим. Да оставим завета на тези след нас и да се надяваме да не допуснат същото.

В най-консервативните общества възникват най-радикалните опозиции, а сред най-инертните изведнъж избуяват най-революционните. В историята на пост-модерните бунтове, топос на виталността винаги е била изкуството, музиката и културата. Чрез популярната култура в общественото пространство навлизат идеи табу, прогресивни и иновационни проекти и визии. Ражда се протестът в музиката. Ражда се движение, което успешно замества системата със свои правила или отсъствието на такива. Възниква феномен. Освен социален феномен, протестната музика и култура добива съвсем автентичен облик чрез комуникацията на политически идеи и практики. За това, за всяка революция е важно началото. Нашата вече е започнала, а оттук стартира нейната гореща фаза.

flyer_a6

Автор и дизайнер на плаката: Диди

С нескрита радост и въодушевение ви съобщавам дългочаканата новина – в България, за уникален и единствен по рода си гиг идват пионерите на английския протестен пънк – THE SYSTEM. Една идея, възникнала сравнително отдавна между приятели и ценители на английската пийс-пънк сцена, доразвита и с помощта на самия Jimi James, с който четохте интервю вече тук, оживява благодарение на самоорганизиран колектив от фенове на групата, които в невиждан до сега формат съумяха да осъществят този факт. Това събитие е и първо от очаквана поредица такива, в които, целта е възможно най-много важни и допринесли групи и колективи да намерят сцена за изява тук, в България. Огромна привилегия е, първите сред тях да са именно THE SYSTEM.

Ето и прес-рилийз съобщението, от страницата на събитието във фейсбук:

Британски пънк легенди от 80-те с уникален концерт в София

Експлозия от звук и текст вещае уникален по рода си за България концерт на олд скул пънкарите The System ( The System Punk-Rock ) в столичната Underground gallery/studio в средата на септември, които тази година издадоха чрез Grow Your Own Records нов албум на винил и CD, озаглавен ‘Slave To The Machine’, включващ изцяло нов материал

Легендите от втората вълна на британския пънк ще се качат на българска сцена по инициатива на самоорганизиран колектив от свои почитатели, заели се да докажат как обединените усилия и взаимодопълващият се принос стопяват географски граници и превръщат антисистемни надежди в реалност.

Ударните социално-политически послания и класически звук на титулярите ще допълнят от българска страна хардкор пънк бунтарите от ANTI FUTURE и Разврат И Поквара, с обещание за лайн-ъп изненади.

Входът от минималните 10 лв. ще е събира единствено на място в деня на събитието. Средствата ще покрият транспортните разходи по участието на The System, без претенции за хонорари за който и да било от всички въвлечени, напълно в духа на Do It Yourself пънк етиката.

Сухите факти : Мястото – Ъндърграунд Галерия (Сточна гара, ул. Владайска река 4, ет. 4), Датата: 16:09:2016г. Часът на началото: 19:00ч. Входът: 10 лв.

Линк към събитието в (а)социалната мрежа.

Бъди там или се предай на системата!

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

COIL. Манифестът. 1983.

29fddc6fecc96f2e775437ddf08c0fb0

„COIL“ е лондонска мултижанрова експериментална група, сформирана през 1982 година от Джон Баланс и неговият верен спътник Питър Кристоферсън. Настоящият манифест е публикуван от групата за първи път през 1983 година, във времето преди издаването на нейния  дебютен албум „Scatology“ (1984) –  период белязан с участието на двамата й членове в редица  странични авангардни/индъстриъл проекти и тясното съдействие с Джон Гослинг Зоскиа („Psychic TV“) и Бойд Райс („Current 93“). А ето и преводът на самия текст.

Coil.Манифестът.1983.

Цената на съществуването е вечната борба. COIL e скрита вселена. Код. Ключово положение, за което Цялото не съществува. Coil e Несъществуващото в своето мълчание и потайност. Заклинание. Намотка. Систематично артериално кръвно налягане при женския цикъл. Вихрушка. Двойна спирала. ДНК. Електричество и основни елементи. Атонален шум и безмилостна поезия.

Coil е липса на форма. Просветляваща и постоянна промяна. Вроден постепенен упадък. Вродено неподчинение. Проводник за натрапчиви идеи. Цикли от сънища във вечно движение. Ние сме главорези. Инфантили. Непорочно заченати. Болни. Вирусът е Хаосът. Лекът е Делириумът.

COIL. Архангели на Хаоса. Цената, която заплащаме за своето съществуване, е вечната борба. Съществува скрита намотка от сила, дремеща под седимента на условността. Сънищата ни отвеждат под повърхността, отвъд края, към състоянието на делириум. Без окови. Надмогнали наказанията и измамните светове. Ние се събираме в НАШ собствен порядък.

COIL. Които имат дързостта да мечтаят, сътворяват и убиват, докато Цялото, движещо всяка една частица, e застинало в неподвижност. Собственото ни понятие за рационалност е нерационално. Бълнуването е истината, която вкопава траповете на нашите гробове.

COIL e непреодолим порив. Импулс и построение. Сменяме кожите си и заблудените писма се ронят като люспи. Кабала и Хаос. Танатос и Телема. Архангели и Антихристи. Отваряне и затваряне. Истина и Освобождение. Капани и Дезориентация.

COIL съществува между тук и тук. Ние сме Двуглавият Янус. Множествено число. Несвоевременни. Не на място. Напук. Като противоотрова за зловредността на човеците.

COIL. Ние знаем как да унищожаваме ангели. Как да парализираме. Представи си света в бутилка. Ние сграбчваме тази бутилка, строшаваме я и прерязваме с нея гърлото ти. Предупредих те, че сме убийци. Ние сме касапите на логичния бунт. Ние знаем всичко! А всъщност признаваме само едно нещо. Абсолютното съществуване, абсолютното движение, абсолютната посока, абсолютната Истина. Тук, Сега, Ние.

Не знаейки какво е и какво не е знание, аз не зная“

Хасан и Сабах

 

http://brainwashed.com/coil/

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар