Warscum – Amputations of life + интервю със Славейко Сандански „Птицата“

Една спокойна пролетна вечер, докато си стоях на остъклената одиночка и наблюдавах мързеливото, карантинно движение на кварталните братя изведнъж ме обвзе неприятното чувство, че искам-не искам вече не съм част от най-младото поколение на изстрадалата ни земля. Освен, че ако ме блъсне кола и умра, във вестника ще пише, че е загинал мъж, а не момче, другият признак, който започна да ми напомня за горното бе, че вече не успявам толкова лесно да разбирам последните течения и моди, както и техните най-изявени представители. Сиреч, превърнал съм се в поредния скодоумен „старец“, чийто закърняващ с ритъма на собствения си комфорт мозък, предпочита за лично улеснение да отрече даденото, дори когато не намира точната логика за това.
Последното да се изтрие, пълни глупости. Всички знаем, че живеем в евтина, пластмасова имитация на живот, където почти всичко генерирано от обществото има стойността на кучешка фъшкия. Изкуството е поставено в неприлична поза спрямо финансите, а уродливото им чадо – популярната култура е онази квартална девойка, за която всички говорят, че не изпитва задръжки. Очаквам да се появи някой, достатъчно смел, за да ме обори, но май само с чакането ще си остана. Пък и да си признаем, трудно се правят паралели между несравними величини, за това и поколението на реалити форматите и Сузанита няма база за сравнение с поколението на Пепси Кола и Металика (между другото никога не съм слушал Металика, нито пък ги харесвам). Сега остава да тупна крайната си присъда върху множеството нищо не подозиращи млади-зрели и да запсувам като прецакан старец на Женския Пазар. Но трябва някакъв баланс, така че за сега избирам само да изскърцам със зъби и изсумтявайки да приключа казуса в моята глава. Продължих да се наслаждавам на скромната и не много тиха музика, което винаги е водело до загрижени погледи от страна на съседите, пък и войната със зле декламираните върху дебилно ритъмче цинизми не трябва да спира. Днес, на прицел са мнозина, а оръжието е едно. Надявам се скоро да не влезе в антиквариата като свидетелство за едни отминали времена, а по-скоро да събуди интереса към алтернативата. Алтернатива на всичко. Зареждам виртуалното пушкало и с лека тъга, че не е аналогово си пускам нещо ново. Е, естествено зависи какво разбирате под ново.

Да, знам че за неподготвеното ухо е трудно да бъде обяснен и визуализиран мотивът зад музикални жанрове като грайндкор и дет метъл без риск пледоарията да звучи като откъснат от реалността преразказ на болно видение. Знам също така, че дрехите лъжат. Но ето че и аз имам какво да науча за себе си и за околния свят. Ето например, вчера бе съдбовен ден! Научих за нови свойства на музиката – да бъде всичко онова, което не бива да бъде, например снобско забавление за сетивата на малцина, докоснати от божествен талант. С крайната решимост на обезвластен вагабонтин отричам този еснафски подход и се насочвам към дълбините на кубинката, надявайки се да открия нещо повече от скъсан чорап и тонове софийска сгурия.

На топа на най-скучната и измъчена пролет, която сме виждали, все пак се случиха и някои хубави неща. Едно от тях е, че независимата сцена, като непоправим оптимист продължи да се грижи за общото ментално състояние и наблегна на звукоизвличане и звукозапис. Разбира се, без да конкретизираме, някои го умеят повече от други, но тук сме да се радваме, а не да тъжим. Така че направо се насочваме към “радостната“ и „весела“ част на мероприятието, прекратявайки този тъжен опит за сарказъм.

Старият състав на софийската група WARSCUM късаше глави в столичните подземия до преди китайската кашлица да ни заключи в панелките….

Всички помните WARSCUM. Една дълго очаквана група, чиято намеса в екстремната музикална сцена трябваше да доведе до повсеместна революция в звученето и формата на родния манеж на шума. Но бяхме ли готови за това преди 6 години? Колкото и странно да звучи, съотнесено към ретро стила на тези момци, не, не бяхме готови. Тъй като по това време всички групи бяха малко или много възбудени от идеята за възраждане на хардкор-пънк-метъл-грайнд чудовището в Европа, много от хората съзнателно или не изпускаха същественото между редовете за сметка на фешъна, макиажа и стойките. За това и групи като WARSCUM останаха малко в страни. С две дузини концерти по широките родни поля и стръмни висини, екстремистите не оставиха и капчица съмнение относно намеренията си.

Дебютният им запис – E.P.-то „Society Rape“ е доста повече от заявка. В най-добрия дух на старошколския дет-метъл, грайнд-кръст с БГ особености, WARSCUM нахлуха в пространството и заложиха бомба със закъснител и шрапнели. Като опитни музиканти и познати от други терористически акции лица, новоизлюпените грайндаджии имаха невероятния късмет да ‘жужат’ във времена, когато всичко беше интересно на всички. Така например, на едновремешните екстремни вечеринки в скейт-бара идваха не само фенове на Слейър и Нейпълм Дет, но и на Дубиоза Колектив и Джанго Зе, което трябва да свидетелства, че хоризонтът се е разширил чак до безкрайните градини на носещите сандали привърженици на дивото къмпингуване. Не, не се шегувам и за диско мацките с тежкия нощен грим и чупливите токчета, те също хвърляха по някоя неловка усмивка при вида на запушения кенеф, гарниран с адските звуци от импровизираната сцена и животинското блъскане на опиянени, странно изглеждащи субкултурчици. Ех, хубави времена! Нищо, сега е по-хубаво.

Пък на WARSCUM им трябваха цели 6 години, за да сглобят следващият артефакт, ето го и него.

Обложката на новия запис на WARSCUM е съставяна от някой кандидат доктор на пънк-грайнд науките, защото съчетава всичко, което може да бъде асоциирано с материала вътре – ужасяващо заглавие, разрушения, естествено атомен взрив, къде без атомен взрив… а и дечица си играят в основата на гъбата… не знам какво искате повече, честно.

Amputations Of Life“ е много приятна сборка от 10 нови парчета, издържани в добре познатият ни брутален стил. Невъзможен за пренебрегване, звукът на групата е станал плътен, професионален и с много дълбочина. Записът прави впечатление с високото си качество, нещо което не сме свикнали да виждаме и чуваме особено често при групи от сходни стилове. Благодарение на няколкото концерта, които съм посещавал, знам че WARSCUM не отпускат края на въжето и сетовете им са толкова стегнати и сериозно изсвирени, както и студийните им записи. Това е много важно за групи от екстремния диапазон. Все пак никой не иска да си хареса нещо на запис, а после на живо да остане разочарован. Това е напълно изключено при WARSCUM. Една от най-тежките банди по нашите ширини, тя събира на едно място отлични музиканти и верни на каузата люде, които отдават всяка капчица пот на това, в което вярват, а и го правят искрено. За мен е цяло чудо, че все още WARSCUM не са европейска знаменитост, ако и да са обикновенни панелни българи като всички нас. Няма да преувелича, ако кажа, че групата държи две безусловни призови места и те са – най-добър барабанист (Mads Lauridsen) и най-добър вокалист (Славейко Сандански) в екстремната сцена.
Обратно към записа, това което много ми харесва в него, освен високото ниво на професионализъм е, силно социалното. В тежки времена като днешните, всичко от което имаме нужда е да чуем истината по много различни начини. И ако това, което ни говорят по телевизора е илюзия за нашите животи, то това което чуваме от слушалките или в клуба не бива да е поредната зле подправена лъжа. Винаги много съм ценял изпълнители, които залагат на социалния елемент, това е знак за осъзнаване и възприемане на общите ни проблеми, търсене на решение за тях. Радвам се, че WARSCUM не се поддадоха на една не особено плодотворна вълна, чийто затихващи вълнения усещаме чак до днес, а именно деполитизирането на стилове и течения, които са възникнали и са се развили като крайно политически. И дет метъл и най-вече грайндкор и хардкор-пънк сцените основават своят проект на нуждата от протест, на нуждата от промяна. В днешна България темите, по които да разсъждаваме са достатъчно много, за да ги игнорираме и замаскираме с поредният фригиден акт, тип „тука сме само за музичката, биричките и мацките…“

Нищо подобно, WARSCUM са тук, за да взривят телата ни със стена от бруталистичен, но майсторски преценен и изсвирен грайнд – месомелачка за плътта и слуха и нирвана за съзнанието и мира. Къси, бързи и безскрупулни парчетата на бандата много ми напомнят на най-ранните образци в стиловете… но какво ли разбирам аз в присъствието на хора, които са го изживяли с костите си, с всяка мембрана на издухалият си слух, с всяка молекула от разпраните си кецове.. с всяка изстрадана двулевка за репетиции.

Тъкмо за това реших, вместо да занимаваме широката публика с поредния текст за носталгия, хармония в хаоса и прочее, да дадем думата на една от най-емблематичните личности в родната сцена, нейн славей и гарван, вестител и блюстител, култовият герой от филмчетата с ‘нот-соу-хепи-енд’, усмихнатият-намръщен, ядосаният-спокоен, по мое лично мнение най-добрият екстремен вокал в България, самият той – Славейко Сандански „Птицата“.

Много ми се ще, зад „Птицата“ да има нещо повече от очевидното. От къде дойде този прякор и роднините така ли се обръщат към тебе?

По този въпрос можем да се обърнем към вокалът на вече несъществуващата банда Ънален Диспут – Владко, още известен като Владко с Мозъчето Гладко. Това момче преди двайсетина години беше злият гений в сянка, който стоеше зад огромна част от прякорите на контингента пънкари от моето поколение. До ден днешен никой от оживелите свидетели на онези дни, не може да обясни как дойде това привидно очевадно прозвище, но в крайна сметка то ме описва изцяло – виждането ми за обикновените проблеми на средностатистическия хуманоид-землянин, основното ми състояние на духа, ако щеш дори държанието ми на сцена, просто гледам да съм над нещата, ама не по онзи стефанвълдобревски хипарлив начин. А роднините ми от много години насам ме поздравяват с „какво ще пиеш“ и „кога ще ядеш“, така и не можах да им обясня, че духовното ме интересува повече…

Можеш ли да изброиш групите, в които си участвал, ако ли пък не, поне тези, в които не си. Има ли някоя, в която би се завърнал, дори това да означава край с капоейрата и екзистенциализма?

Значи тук е моментът да отворя една скоба – аз не съм българският Филип Анселмо или Майкъл Патън. Съжалявам, че ще разтуря тази нелепа шега, която с годините се превърна в легенда, но всъщност съм участвал в не повече от 5 банди, като повечето от тях бяха своеобразни продължения една на друга. СТАРО ЗЛО беше кръщенето ми в това обречено начинание, после се превърнахме в HATEBOMB, понеже искахме чрез английските си лирики да станем по-известни измежду чуждестранните фенове и да облажим от полагащото ни се място в световния рок живот, НО се разпаднахме сравнително скоро и имахме едни три години пауза, след които с Хиената(човекът с когото общо взето съм съучастник в почти всеки музикален проект) се видяхме за първи път от много време и решихме, че имаме още някакви саркастични нелепости да споделим с публиката, пък и той ми сподели, че някакво даровито датчанче било решило да се заселва по нашите земи и е хубаво да го прилапаме преди някоя от всичките ДЕСЕТ екстремни български банди да си го прилапа, и така се роди WARSCUM. Междувременно ъм се замесвал във всякакви странни идеи, като например ТHE SMALL TRAOGEDIAZ на Теди Манолов, където се опитвахме да смесим безумното ми врещене с пост-уейв-индъстриъл метълизмите на този български Дейвид Таузънд; също поради някаква странна прищевка на съдбата се замесих и с JFT, които завинаги ще останат в най-любимите ми експерименти, защото там имах възможност да навлезна всъвсем различна стилова ниша, или поне така изгледаше преди да се намеся с крещенето си; също имаше един странен момент, в който Жоро Хранов ме покани за някакво своеобразно прослушване за вокал на тогава още несъществуващите официално MUDDY, като там нещата си бяха предварително обречени, понеже пънкар да се събере с такива инструменталисти, трудно осъществимо. Но пък в последствие вокалите им пое Петко Славейков от DAILY NOISE CLUB, та мисля поне заигравката с имената ни ще остане в личните ми лексикон с абсурдни случки, пък и някъде там Яне Сандански и Петко Славейков-старши току виж се почувствали поне малко горди от пропадналата си семка.
А дали бих се завърнал в някоя банда… бих се завърнал в JFT като втори вокал, огромна част от сърцето ми остана при тея непорастнали чичковци или по-скоро преждевременно изчичали дечковци ❤ И всъщност бих продължил работа с всяка банда, стига да ми остане време от трите ми деца, кучето и двете прасета и крокодил, които гледам на лятната ми вила в Ню Орлийнз. А капоейрата е нещо, което „на стари“ години  буквално обърна живота ми на 360 градуса и ако сега зачекна тази тема, то ще прозвуча като тотален сектант, както се случва всеки път, та ще го спестя на хората, но гарантирам, че няма предложение за световно турне или намалена цена на калето, които да ме спрат да практикувам това бавно самоубийство на всяка става в тялото ми.


Преди много години, бидейки на концерт на група СТАРО ЗЛО за първи път ми направи впечатление, че много различни хора от различни субкултури и социални кръгове се събират на едно, за да се кефят заедно. Това ли е смисъла на нещата и защо днес вече не се получава някак си…

Честно казано отдавна изгубих смисъла на всичко, но в едно нещо продължавам да вярвам – If The Kids are United They We’ll Never Be Divided, като препратката към SHAM69 е ясна. На онези лайфове присъстваха от откровени пънкари до крайни нацита, като вторите често бяха най-добри приятели с първите, съжалявам, че ще разваля приятните спомени на много хора. За съжаление в момента съм докаран до положение, в което бих се изплюл в лицата и на едните и на другите наследници на тези субкултури. Но да, според мен СТАРО ЗЛО имаха шанса да станат сериозен фактор в ъндърграунд сцената ни, именно защото успявахме да стигнем до главите, а може и сърцата на адски широк кръг от хора. Сега това няма как да се случи, хората искат да притежават материалното изражение на нещата – диск, касетка, винил, нашивка, фенси суетшърт, на никого не му се ходи на лайв, където хората ще го настъпват по новите ванс-ки и ще му плюят бира в ухото, малко останаха хората като Сламата например, които да са вътре заради емоцията.


Едва ли Джими Пърси и Старо Зло са искали нацита по концертите им, но което си е така – така си е. Кой е любимият ти музикален проект? С коя група си постигнал най-много в собствените си очи?

СТАРО ЗЛО по дяволите! С всеки банда сме подгрявали поне по едно голямо име, не че това има голямо значение, може би някакво подсъзнателно тактично почесване на егото, знам ли. С WARSCUM имахме шанс да подгряваме CANNIBAL CORPSE, GRAVE, MALEVOLENT CREATION, PRO-PAIN, с HATEBOMB свирихме преди DEICIDE, но всичко ми е минавало някак отстрани на големите уши. Обаче със СТАРО ЗЛО ми се случиха две от най-вълнуващите неща, откакто се занимавам с музика, първите си пари от участие имах възможност да изхарча за билет за концерта на NAPALM DEATH, когато Барни излезна със счупен крак, и който лайв беше един от най-незабравимите ми, а две или три години по-късно се оказа, че ще сме една от бандите които ще подгряват НД на концерта им на 4-ти КМ. Няма смисъл да обяснявам, просто бирмингамци са ми едни от детските герои, които и след 30 години звучат все така гостоприемно-агресивно и винаги има на какво да те научат.

Ако утре пак си тийнейджър, ще избереш ли същия път и същия живот?

Братле, това живот ли е, честно?! Естествено, че ще тръгна по същия път. Може би ще си спестя част от доброволните лоботомии, които си причинявах в пънкарските години, но както още древните ни предци – траките, са казали „малко профилактичен ацетон никому не е навредил“ и също древните келти – „an acetone a day keeps a doctor away“. Животът „на улицата“ ми даде незабравими уроци и дори бих потретил, за да попия още и още пропуснати моменти, само да не звуча като от мемоарите на Харли Фланегън напоследък.

Познаваме се, няма как да не те питам за това, какво мислиш за света днес. Ако слушаме музиката ти, мнението не изглежда да е много позитивно. В списание „Ритъм“ сигурно щяха да те питат как постигаш специфичната и неподражима бленда в пеенето и крещенето, но тука ни интересуват други неща, за това ни кажи какво мислиш за веганизма, новите социални ценности. Повече освобождават или повече поробват…

Искам да си замълча по този въпрос, защото рязко ще обидя много хора, но от друга страна това ми е специалността. Всъщност точно това е проблемът – станахМЕ адски докачливи. Хем всички искаме да имам неограничена свобода на словото, хем всички започваме да точим сополи, когато някой е на контра на нашето мнение. Страшни лекета сме нашето поколение, визирам всички – вегани, кришнари, гей, лепилари, сектанти, пънкове, арт-перформънсари, хероинови пост-нацита… Само нежни душици. Сериозно започвам да си мисля, че неограниченият достъп до интернет на всекиго, от бай Ставри пияницата от село Подгумер до последния останал абориген в пустинята Калахари, всички имат възможността да изходят голямата си смърдяща купчина мнение, ето ти сега международно положение.
Между другото основната част от текстовете са на Хиената от край време, той си държи на някакъв негов си стил още от времената, когато пеехме на български. При него нещата опират до религия, психично здраве и политика – светата тройца на грайндкор музите 😀
Aко вкарам мои текстове в „музиката“ на WARSCUM, то мисля рязко ще трябва да се пренасоча към организирането на psy-trance фестивали и продажбата на специализирани сортове гъби, защото няма да ни остане публика. Това естествено в кръга на шегата… евентуално.

Ако не се познавахме и те помоля да ми препоръчаш пет български и пет чуждестранни групи, без значение от стила и подредбата, кои щяха да са те…

Тук ще претупам малко, защото в противен случай ще трябва да ми дадеш отделен домейн, да си го пригодя за лексикон, като знаеш що за претоварен музикален помияр съм.
Първо чуждите:
HAVE HEARТ(нещо ново) – само два албума и вторият ги превръща в легенди. Чух ги съвсем случайно и не можех да повярвам, че след 2000та година е възможно да съществува толкова искрена хардкор банда. Слушам ги, когато вися некадърно от лостовете в парка, когато ми е криво и ми се реве и въобще мисля, че няма неподходящ момент за тях.
MADNESS(нещо старо) – без коментар, от 20 години насам ги преоткривам постоянно. Съвсем отговорно мога да заявя, че това е една от най-стойностните банди в историята на музиката въобще. Много хора си мислят, че това са някакви весели чичковци с тромпет, пиано и хармоника… и са съвсем прави. Докато някой не реши да задълбае в музиката и текстовете им.
BARONESS – сходен случай с Have Heart, но от съвсем друга музикална ниша. Карат ме да крещя в гората или да се затворя у нас и да зяпам в една точка 24 часа.
MORPHINE – отново би-поляритет за за хора с безпогрешно работещ вестибуларен апарат. Не мога да повярвам, че съществуват тийнейджъри, които никога няма да се сблъскат с тази банда.
QUEEN – Първата рок банда, която чух. Присъстват навсякъде във и върху тялото ми, в буквален смисъл.

А с българските ще ми е няколко идеи по-лесно, по разнбираеми причини:
SAVAGE RAVAGE – нямат аналог на територията ни, заклевам се. Бяха петима, а в момента само трима, но продължават да ми скриват шапката при всяко живо изпълнение. Дано не се налага да чакам да станат на моята възраст, та да издадат първия си албум най-накрая.
MELEKH и EXPECTATIONS – трудно ми е да обясня. Когато за първи път чух за първите, още бях в период, когато цялата пост-хардкор сцена ми беше болезнено непоносима, но когато ги открих преди около 5 години, мамка му… после Боро реши да поеме към други паралелни реалности, а аз точно навреме открих EXPECTATIONS, които също считах за как да кажа, смешни. Може би никога няма да станат любимата ми банда, но „Банана“ прави нещата, както си мисля, че би трябвало да се случват „на запад“, ще ме прощаваш за израза.
UPYR – Oтново Бродник беше замесе в една от най-самобитните банди в България.
BFDM с онова демо от 2006та, когато Кимура още беше частот тях, така и не достигнаха това си ниво, но демото ще го слушам със същия кеф поне още петдесетина години. И в този контекст да спомена и SWITCHSTANCE, явление, което според мен можеше да се нареди до другите тогавашни имена на световната хардкор-ска сцена, ама нали тука си имаме нашите регионални ментални драми…
RAZGRUHA – не знам колко истински български грайндкор банди са просъществували наоколо, но изключвайки CORPSE, е тези културни софиянчета като ги слушам, съвсем спокойно мога да си представя, че съм в някое западнало английско или шведско градче, в средата на 80те, когато не всичко е били скоростни бластбийтове и лайна по сцената.
ЖЛЪЧ(бонус) – Това момче ми промени погнусеното мнение за бг-рап сцената, от която той така или иначе не е част, а и по-добре. Новите му неща не са моята дрога, но УДАР, ПРИЛИВ, СВЕТЛОСЯНКА, както и центрофуга-фрийсталите му са задължителни, ако ОТНОВО на човек му се прииска едновременно да троши, реве и обича човека до себе си.

И все пак ми дай една отделна рубрика и ежедневно ще ти снасям тонове музика, то тая тегоба има ли край…

Какво можем да очакваме от Птицата и компания в близкото бъдеще…

Абсолютно каквото си искате можете да очаквате, но ще получите нещо тотално различно, особено що се отнася до новия материал от WARSCUM, който се задава с пълна сила, и то доста по-скоро от очакваното. Но все пак ни се иска първо да финализираме „ПРОМОТО“ на новия албум (който всъщност скоро ще навърши 5 години) макар и в някакъв доста опоскан вариант. Да снабдим хората с традиционно черни брандирани дрехи за лятото, да издадем копеленцето ни на физически носител, макар и в някакъв доста орязан тираж, да вдигнем шум по всички населени места и след това да си починем на Албена, както се полага на всеки пенсионер – заслужил ветеран на покойната вече БГ-ъндърграунд сцена.


About JollyStomper

Не поглеждай назад - там няма нищо. Нито крачка напред - избягваш всички.
Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

1 Response to Warscum – Amputations of life + интервю със Славейко Сандански „Птицата“

  1. patoisvn каза:

    Супер яко интервю. Все ще пиша от както пусна статията и все не ми остава време от тегави кодове. Много съм зле с имената и никога нямаше да свържа Старо Зло със Hatebomb, а доста слушах първите преди десетки години.
    Имам един дълбок филм, който никой около мен не споделя за жалост. Мисля си,че сериозната аутсайдерска музика, като под сериозна нямам предвид – рожба на таланти, а по скоро на нещо неуловимо, обикновено в първия до третия албум макс най често, трябва да е достояние за всички, но масово хората нямат нито търпението, нито желанието да навлязат в нещата. Или от първия път ще те изкефи GISM и ще удари някаква струна, някъде в недрата на нещата или просто ще дадеш skip-a. Но там идва наградата. Колко часове съм прекарал из албумите с Burzum, Morbid Angel, Incantation, Discharge, Hellhammer, Darkthrone, че сигурно ги познавам повече и повече мога да говоря за тях от колкото за реални хора с плът и кръв. Адски рядко е това, че някъде по света други човеци слушат същото като нас примерно и го разбират. Малко салче сред наводнението.
    Дейвид Линч пусна една книга, която чета постоянно. Тя е супер тънка и вече е станала на баничка. Вътре човекът, който ся говори за времето по ютуб обяснява как само с навлизане в дълбочините ще превъзмогнем всичко. Ся, не съм за Кумбая и всички да учим сутри ама има истина. Да сте живи и здрави всички!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s