40 години „London Calling“ или защо това се оказа най-важният рок’енд’рол албум в историята

Непохватните ми стъпки в напоителния дъжд водеха до това, че значително количество влизаше в чисто новите ми кубинки и ги превръщаше в своеобразни легени със студена, есенна вода. Мокрите ми чорапи изглежда не бяха достатъчно основание за едно 12-13 годишно хлапе да прекъсне сталкерската си разходка из урбанистичните потайности на големия град. А той, в самото начало на века, бе много повече поле за изпитание на издържливостта и способностите на неговите жители, отколкото уютен и приветлив град за есенни разходки. Заобикалящата ме среда често изпъкваше с многозначни надписи на стените, грозно издраскани думи, опити за класически графити или грешно нарисувани символи. В една малко по-вулгарна и много по-несигурна среда дори предвижването бе въпрос на оцеляване. Всяка спирка е окоп, а всеки минувач – потенциален враг. Все още се крадеше много и редовно, а младежките занимания често опираха до упражняване на безсмислено насилие.
Обграден от хищниците на новото време, изборите пред мен не бяха особено много. Но подкрепен от един много важен предмет, аз бях напълно готов за всичко, което на практика можеше да ми се случи. Този предмет или артефакт по-скоро, бе чисто и просто един брой презаписана аудио касетка. Но не каква да е, а много специална. Години преди да станат модерни признанията, че някой или нещо е „спасило живота ти“, моят го спасяваше и осмисляше касетката, носител на това, което смело мога да кажа, че е най-важният рок’енд’рол албум в историята на музиката. London Calling на The Clash.

В един от последните текстове на Sofia Rebel Station ще обърна внимание на този култов албум, без който нищо от рок музиката нямаше да е същото.

london calling

Поглеждам календара и се стряскам като преждевременно остаряла мома от изгледа в огледалото. 2019 е. Две десетилетия от началото на новия век. Как да оценим времето най-добре? Като се сетим, че „преди 20 години“ не е 1980г., а 2000г. Чувстваш се стар/а? Няма проблеми, Бритни Спиърс вече е класика.
За последните поколения, които си спомнят света без интернет в джоба си музиката е нещо, което изисква. На първо време изисква да я притежаваш. Физически, не виртуално. Трябва ти носител, трябва ти също така и певачка. Нещо, което да задвижи магията и да осмисли съществуването на носителя, да просвири и пропее. Колко ли много хора от две поколения преживяха най-силните си трепети с революционните за времето си уолкмени и с „две батерийки от 9 волта размер АА, моля“. С едната развалена слушалка и с вързани с цитопласт жици. С мощните аудио уредби и нервното съседско тропане по радиатора. С „намали ТОВА веднага“ и с изхвърляне на касетки, дискове и плочи директно в кофата, защо, „защото така!“ и тъй нататък и тъй нататък. Знам, че на известна част от вас това им е напълно непонятно.
За това започнах и с тази прословута презаписана касетка и един шибан, мъглив Ноември, в произволна вечер в който, нервни граждани ме подблъскваха оттук-оттам на изгнилата спирка срещу ректората, в неравната си борба за студена седалка на полет номер 5, посока Банишора. Честно ви казвам, и с това спирам да досаждам, London Calling се чувства еднакво силно както на Тауър Бридж в Лондон, така и на Лъвов Мост в София. Както с корабче по Темза, така и с тролей 7 покрай канала.

londoncalling1

Обратно към календара, много думи, много цифри, много нещо, но основното е, че този Декември се навършват точно 40 години от излизането на бял свят на третия студиен албум на The ClashLondon Calling. Нека отбележим тази паметна дата подобаващо!
И ето защо този албум се оказа основополагащ труд, крайъгълен камък, а защо не и просто „най-важният рок’ендрол албум в историята“.


Тази година, Музеят на Лондон организира изложба по случай 40 години от издаването на „London Calling“. На нея могат да бъдат видяни велики артефакти, като тефтерчето с текстовете на Джо Стръмър, счупеният бас на Пол Симънън, ръчно написаният трак-лист на Мик Джоунс, палките на Топър Хийдън и други интересни неща. Защо и как Лондон – майката на съвременната музика, опазва историческите и културно стойностни произведения и споменът за тях, оставаме на мислите на великата ни столична община, както и разбира се, на всички които не ги е срам да се числят пазители на културата.

1024px-joestrummer1980 1024px-mickjones1980

През 1978г. The Clash вече са много известни. Година по-рано, групата, която по  това време има не повече от 30 концерта и нито един от тях като хедлайнер, подписва договор с CBS Records за феноменалната за времето си сума от 100 000 британски лири. Близки до Clash описват този момент като „най-лошата сделка, която може група да направи“, главно заради условията, според които всичко – от турнета до финансиране на албуми трябва да се изплаща от самите тях. Авторът на може би първият английски пънк зин „Sniffin’ Glue“ – Mark Perry пък казва, че това е „денят, в който пънка умря“. Лоша или не, сделката със CBS Records и всичко случило се от онзи момент нататък повлияват на бандата и броени месеци по-късно популярността им е сравнима само с тази на големите и доказани изпълнители.
Още с вторият си албум „Give ‘Em Enough Rope“ The Clash започват постепенно да напускат традиционното пънк звучене. За вманиачените фенове на групата и историците, това е и моментът, в който настъпва истинското израстване на легендата Clash. След месеци и години на търсене на себе си във вълнуващите и турбулентни условия на новозараждащата се сцена, лондонските герои са вече установили се и с широк хоризонт пред себе си.
Докато правят турне в САЩ, the Clash избират за подгряващи актове ритъм и блус изпълнители като Bo Diddley, Same & Dave, Lee Dorsey и други. С тях свирят и пънк-рокабили бандитите The Cramps. Нарастващият интерес на групата към рок’енд’рола и неговите фундаменти постилат пътя пред „London Calling“.

paul_simonon_the_clash_september_20_1979_palladium_nyc

Paul Simonon през 1979г.

След записването на „Give ‘Em Enough Rope“ The Clash се разделят с мениджъра си Bernard Rhodes. Това довежда до проблеми – групата трябва да напусне репетиционната си в Camden и да се пренесе другаде. За щастие, техните приятели и роудита Johnny Green и Baker бързо се справят със задачата и скоро след това бандата се мести във Vanilla Studios в централната част на града. Много професионално организирана в работно отношение, групата обаче, преживява известен спад. Основните автори на музика и текст Mick Jones и Joe Strummer изпадат в творческа депресия с повече от една година период на музикална суша. Новото им EP „Cost of Living“ включва кавър и три други парчета, всички записани повече от 12 месеца назад във времето. The Clash влизат във Vanilla Studios през Май 1979г. без нито една записана песен за бъдещия си албум.
Благодарение на високата си дисциплина и силно приятелски отношения, момчетата установяват безпрекословен ред на репетиции – следобедно свирене, последвано от приятелски футболен мач, напитки в местния бар и вечерно свирене. От тази поредица, Clash изключват всички свои приятели, познати и висячи, които са свикнали да посещават репетициите. По този начин Strummer, Jones, Simonon и Headon успяват да се самоизолират, за да възвърнат способностите си на музициране и писане на текст. В търсене на новата и много по-искрена, спрямо интересите им форма, Clash репетират, свирейки кавъри в различни жанрове – рокабили, рок’енд’рол, ритъм’енд’блус и разбира се реге. През лятото на 1979г., благодарение на тези мерки, бандата съумява да се върне към живот. И то как само!

clash_21051980_12_800

The Clash записват няколко демота във Vanilla Studios. Както винаги, така и сега Jones пише музиката, а Strummer – повечето от текстовете. Strummer пише „Lost in the supermarket„, вдъхновен от ранното детство на Jones, който е живял в бедност с майка си и баба си в мазе, a Paul Simonon композира и пише текста на „Guns of Brixton“ – първата записана негова песен и първата, в която той пее. По време на работата върху нея Simonon има съмнения относно текста, но Strummer го окуражава да продължава работата върху него. През август 1979г. The Clash влизат в Wessex Studios, за да запишат новия албум.
За негов продуцент те избират Guy Stevens. За същият е известно, че има сериозни проблеми с наркотиците и алкохола, което според групата му позволява да има силно неконвенционален подход към записите. Така например, за да създаде „по  – рокендрол“ атмосфера, Stevens разхвърля столове, бута стълби и създава хаос. Групата и най-вече Симънън приемат много добре това поведение и подход, намирайки го за доста насърчаващо и вдъхновяващо.
Албумът е записан за пет или шест седмици в 18 часови, ежедневни сесии. Много от песните са записани от веднъж или максимум два тейк-а. Първата записана песен е „Brand New Cadillac“, която, до тогава, използват като загрявка преди записи или концерт. „Clampdown“ започва своят живот като инструментал, кръстен „Working and Waiting“, а „The Card Cheat“ е особена с това, че всяка нейна част е записана по два пъти с цел да бъде създаден звук „колкото се може по-голям“.

Guns Of Brixton е химнът на поколения млади хора, затворени в бетонните гета на големите градове в Европа и САЩ. За нас несъмнено бе абсолютно същото – всички знаем наизуст всеки един ред от тази песен на Clash, станала непогрешима класика. Незабравимото реге звучене и тонът на отчаянието в лириките и музиката на Simonon направиха така, че тази мелодия да се превърне в знакова.

Много музикални критици са изказвали мненията си за London Calling и повечето от тях са били фокусирани главно върху жанровото му определение. Mark Kidel влиза в историята с определението си за албума на Clash, а именно – „първият двоен пост-пънк албум изобщо“. Според Stephen Erlewine албумът смесва пънк естетиката с рок’енд’рол митологията и руутс музиката докато развива безброй много други жанрове като пънк, реге, рокабили, ска, Ню Орлиънс R&B, поп, лаундж джаз и какво ли още не… „Brand New Cadillac“ е всъщност песен на Vince Taylor, споменаван от групата не веднъж като тяхно влияние и почитан като авторът на един от най-първите британски рок’енд’рол записи изобщо. „Rudie Can’t Fail“ включва брас секция и миксира елементи от поп, соул и реге музиката.
Говорейки за London Calling, Jack Sargaent казва, че „дали Clash са напуснали напълно своите пънк корени или са придвижили музикалния пънк еклектизъм и разнообразие до нови нива остава доста спорно“.

Песните от албума са писани предимно за Лондон. В тази връзка, не е учудващо, че градът и неговите управници отдават сериозно значение на наследството, което оставя. Зад лириките и музиката стоят наративи, включващи едновременно измислени и съществуващи персонажи. Като подземният криминал Jimmy Jazz например, вдъхновен от самият Jimmy Cliff. Очевидно е, че албумът се опира на някои градски истории, достигайки до теми като секс, депресия, криза на идентичността и прочее. Разбира се, някои от песните имат и доста по-задълбочен и комплициран наратив, включвайки тенденции като политическа критика, историческа оценка на отминали събития, социални теми като нарастващата безработица, расовите конфликти, употребата на наркотици, консумеризмът. Tom Carson, друг музикален критик, изразява мнение, че „докато албумът е разчитал изцяло на рок’енд’рол миналото в музикалната си част, то лириките и концепциите са вдъхновени от историята, политиката и всички онези митове, които се асоциират с жанра“.

Трудно е да се каже коя песен на The Clash е най-добра, но никак не е сложно да се посочи коя е най-популярната им. Това, разбира се, е London Calling. Песента от едноименния албум се е превърнала в своеобразен химн на английската столица, като често може да бъде чута в общественото пространство – по радио или телевизия. Култовата мелодия и текст са използвани хиляди пъти във филми, видеа, реклами, банери и всякакви материали, свързани с Лондон или с рок’енд’рол музиката изобщо. Клипът е толкова популярен, че едва ли има човек с интерес в тази област, който да не го е гледал поне няколко пъти. (В платформата YouTube този конкретен ъплоуд е навъртял около 37 милиона гледания)
Вдъхновена от инцидента в ядрената електро централа в Лонг Айлънд и от безизходицата в британското общество по това време, London Calling изгражда репутацията си на тежкият съдник, чиято присъда отеква чак до днес,… 40 години по-късно.

 

london_calling2

Pennie Smith е автор на този кадър, превърнал се в монументален за рок’енд’рол музиката в исторически план

Предната част на обложката съдържа снимка на басистът Paul Simonon, уловен в мига, в който разбива своят Fender Precesion Bass в сцената в Palladium, Ню Йорк Сити, на 20 Септември 1979г по време на щатското турне на групата „Take The Fifth“.
През 2011г., в интервю за самите Fender, Simonon обяснява, че е разбил инструмента си в момента, в който е разбрал, че охраната не позволява на посетителите да стават от местата си в залата. „Не съм си го изкарал на баса просто ей така, защото, реално нямаше нищо нередно в него“.
Pennie Smith, която е автор на кадъра, по принцип била против да се използва като обложка за албума, защото го намирала за твърде разфокусиран и непрофесионален. Strummer и дизайнерът Ray Lowry, обаче, настояли.
През 2002г. фотографията на Smith е отличена от Q Magazine като „Най-добрата рок’енд’рол снимка на всички времена„, идеално запечатваща ултимативният рок’енд’рол момент – „тотална загуба на контрол“.
Lowry изработва концепцията и дизайна на обложката, опирайки се на тази от дебютния и едноименен албум на Elvis Presley.

През 2010г. Royal Mail избират обложката на London Calling за серия пощенски марки, посветени на класически обложки на албуми. Логотипията на надписа в розово и зелено е обект на множество препечатвания, пародии и други чисто маркетингови трикове в десетилетията след издаването му.

Във Великобритания „London Calling“ е издаден на винил в средата на Декември 1979г. и в САЩ на винил и касетка с 8 парчета две седмици по-късно през Януари 1980г. Гейтфолд издание е направено специално и само за Япония. Макар и да е двоен албум, „London Calling“ се продавал на цената на единична плоча. Първоначално, CBS не позволявали на Clash да издават албума като двойна плоча. В замяна им предложили да издадат единична плоча плюс безплатен 12-инчов сингъл. В крайна сметка въпросният сингъл, обаче, се превърнал в пълносвиреща плоча с 9 песни. Последното парче „Train In Vain“ оригинално не присъства в списъка с песните на гърба на албума, защото е изключено поради задаваща се сделка с NME за промоцията му като сингъл. Накрая парчето попаднало в албума, след като сделката се оказала провалена.

london_calling3

В днешни дни оригиналните издания на London Calling надвишават в пъти цената си, която са имали в началото на 80-те години. Японските издания достигат баснословните суми.

След издаването си, албумът успява да продаде 2 милиона копия. Номер 9 във Великобритания, той е сертифициран „златен“ още през Декември 1979г. Извън Кралството, London Calling се представя много добре. Номер 2 в Швеция и номер 4 в Норвегия. Номер 27 в САЩ, а през 1996г. е сертифициран като „платинен“. Албумът добавя и два от най-успешните сингли в историята на The Clash – „London Calling“ излиза на 7-ми Декември, изпреварвайки албума със седмица. Успехът на синглите по света и у дома също е много сериозен. „London Calling“ претърпява множество преиздавания на различни носители, включително касетки, DVD, пикчър диск и още.

london_calling4

The Last Testament – The Making of London Calling е филм на световноизвестния Don Letts (RIP). Включен е в специално издание от 2004г. по случай 25 годишнината от издаването на албума.

Критиката към албума е безкрайна. Внушителна линия от хора, специализирани издания, музиканти, журналисти, медии и други са се изказвали за него. „London Calling“ присъства в десетки, дори стотици класации навсякъде по света, където му бива отредена винаги челна позиция. В класацията на класациите е на номер 6 от всички най-високо оценявани албуми в историята. В САЩ е обявен за най-добър албум на 80-те. Включен е в BBC Radio 1 Masterpiece Collection, както и Grammy Hall of Fame. От критиците е считан за един от най-добрите рок’енд’рол албуми записвани някога, а нескромното ми, но широко споделяно мнение по въпросът е, че е най-добрият.


Двадесетина години по-късно, на място далеч от Лондон, моята презаписана касетка носеше духът, който бе вдъхнат на музиката ѝ още през 1979г. Мелодиите, текстовете, дори маниерът, всичко това бе едно общо цяло за многото, които и преди и тогава, а и в бъдеще щяха да помнят и да пеят. Забележителното постижение на четирима английски младежи, подарили на света истински шедьовър.

А днес… днес нещата стоят тъй както с всичко останало. Някъде по прашлясалите рафтове се съхраняват още плочите и касетките на The Clash, сред тях е и „London Calling“. Ретро-парадът по музикалната телевизия често показва незабравимия клип с корабчето по Темза, а на негов фон някъде, тийнейджърка се разкършва с найлоновите си Док Мартенси. Еклектиката на новото време, к’во да правиш. Може би ценностите са се променили, а може би не, кой знае…не и аз. Знам само, че този албум и тази група не са за слушане на чаша чай с джинджифил в някое запушено хипстерско барче. И не го казвам, за да обидя или омаловажа фенското в днешните почитатели на (някои неща на) Clash. Те изискват много повече от асоциацията с метрото на Лондон и Тауър Бридж. Те не са надменна препратка за туристи от магазин за сувенири, нито заслужават съдбата на Бийтълс – да са табелка на превзета книжарница или просто значка на ревера на интелектуалстващ представител на средната класа. Ако звуча малко ядосано в тези финални за темата, а и може би за целият проект, думи, то е защото усещам, че взаимно губим по малко от всичко значимо, само за да го заменим с нещо мимолетно. Това беше един, поредица от много опити за съпротива срещу това.
Дано е имало успех!

 

About JollyStomper

Не поглеждай назад - там няма нищо. Нито крачка напред - избягваш всички.
Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s