Топ 5 пост-пънк бас линии (завинаги)

Едно от нещата, които крайно много ненавиждам в популярната култура, що се отнася то до музиката и музикантстването в частност, e вицовете за басисти. По-безвкусни и плоски шеги е невъзможно да съществуват в пространството, като дори тези за Стиви Уондър, които си разказвахме в 4-ти клас, са по-забавни. Честно, какво си мисли китаристът на трето-разрядна, никому неизвестна метъл група от средно-голям източно европейски град, когато разказва на всеослушание поредния преведен от американски-английски виц за басист? Дали приносът му към извършената и без това слабо смислена музикална дейност се покачва, остава пълна загадка. За нещастие на нарцистичните типажи от този тип към горното бих допълнил и това, че музика без бас не струва. Точка. Да, запишете си го, всичко без ритъм спира да е музика и започва да е шум. Не виня феновете на шума, нито ги принизявам до нивото на разказващите вицове от Къци-ерата.
Но което си е факт, факт си е – когато слушаш едно парче, колкото и добро да е то, винаги има една линия, която изпъква над всичко останало. Една мелодия, която ти напомня за въпросното парче, една конструкция, която си тананикаш или подсвиркваш. Често това е мелодията на вокала, по-рядко китарният риф, най-рядко барабанният ритъм. Басът, обаче е много силен инструмент. Освен безусловен ритъм водител, не рядко той става център на композицията, гръбнак на музиката, около която всички останали строят.  Понякога далеч от светлината и брокатите, понякога в сами центърът ѝ, най-добрите басисти в света остават запомнени с уникални парчета, много от които ще си тананикате цял живот, дори да сте ги чували само веднъж или дваж.

С горното искам да кажа, че не е безцелно да си спомняме за най-добрите в (…). За това, в този прекрасен слънчев мартенски ден съм ви подготвил моя лична секси-кекси, попи-шлопи класация, която типично нескромно озаглавих Топ 5 на пост-пънк бас линиите ЗАВИНАГИ. Разбира се, от устата на смъртен човек думата „завинаги“ звучи като тийнейджърското „никога“, но само помислете…


5. NEW ORDERThe Age of Consent

Да, точно така. За това говоря. В главите ви вече звучи една определена мелодия и тази мелодия е бас линията на прекрасен шедьовър от монументалните New Order. Няма нужда да ви представям Peter Hook – басист и съосновател на Joy Division, по-късно и New Order, човек, който е оставил зад себе си материал и труд за десетилетия напред. Неговите композиции са вдъхновение за хиляди фенове на музиката в последните над 30 години и честно казано, което и парче да изберете преспокойно може да присъства във всяка една класация на произволно място. Disorder, Digital, 24 Hours, Love Will Tear Us Apart  са малка част сред най-бляскавите линии, измисляни от Hook. Избрах The Age of Consent, защото считам по-късния период на тази формация, в това число и на Hook, за много по-мислен и майсторски.
Бас линията на Hook в тази песен съчетава специфичен вид самоувереност в интензивния и на моменти нахален флоу, който се загнездва в съзнанието на всеки, който я чуе. Звученето на този бас е абсолютно непогрешимо и трудно може да бъде объркано със свиренето на човек, различен от Hook.
Лайв версия, в която Bernard Sumner отново пее ужасно фалшиво (но за сметка на това безкрайно симпатично) ще ви убеди в горното.

 

 

 

 

 

 

 

 

 


 

 

4. Talk TalkIt’s My Life

Mark Hollis си отиде от този свят по-миналата седмица на 64 години. За всички фенове на пост-пънк и софт звуците това бе поредният голям удар. За всички останали, които не се числят към етикети и жанрове остават спомените от ретро-парадите по МТВ през 90-те години. Тогава Talk Talk бяха нещо като неумиращият култ на синт музиката. Разбира се, заедно с някои други, англичаните бяха пионери в една музикална вълна, чийто вибрации отекват и днес, десетилетия по-късно. Генерацията на усмихнатите момчета, които пеят тъжни песни. За мястото на Talk Talk в световният музикален пантеон е изписано и изговорено достатъчно (както и за всички останали участници в тази т.нар. класация), но едно, като че ли остава на по-заден план, а именно – те са уникални музиканти. Paul Webb е зад баса на Talk Talk от създаването им през 1983г. до 1988г., когато напуска. За това време успява да композира и пише музика за много класни албуми, сред които е и едноименният „It’s My Life„. Песента, която обиколи света с един уникален клип и запомняща се мелодия всъщност е построена около простичкият бас риф на Webb. Няколко тона са гръбнакът на един от най-хубавите синт поп химни на 80-те години. Мелодийка, която завинаги остава в главата.
В памет на Mark Hollis, лека му пръст.

 

 

 

 

 


 

 

3. Echo & The BunnymenBedbugs and Ballyhoo

Навлизаме в свръх-тежка категория бас линии. Каквото и да се каже за Echo & The Bunnymen ще е малко. Култовата група от 80-те години на миналия век остави доста материал за размисъл и още толкова разбити и залепени сърца из целия свят. Магнетичният имидж и още по-привлекателна музика ги правят топ избор за всеки фен на естетическия подход. Нежните бунтовници завладяха английските и европейски инди чартове с песните си, а днес, близо 40 години по-късно, работата им получава достойна оценка от всички, независимо музикалните предпочитания на всеки един от нас. Les Pattinson е един от основателите, заедно с вокалиста Ian McCulloch и китаристът Will Sergeant, както и съкомпозитор на парчетата на Echo & The Bunnymen. Свирил с Paul Simonon от The Clash, Terry Hall от The Specials и членове на Blur в различни проекти, Pattinson е олицетворение на добрият басист. Специфичният му стил на свирене, обусловен от техниката, която използва придава на Echo & The Bunnymen неповторимо и неподлежащо на имитация звучене. За мен лично сингълът „Bedbugs and Ballyhoo“, част от който е и едноименното парче е абсолютното доказателство за невероятният талант на басиста. Смазващ бас риф, едновременно ултра-жив и силно-мрачен, стилен, но хулигански, няма как да не се набие в съзнанието завинаги. Знам, че знаете това…

Освен това, в това магнетично парче McCulloch подозрително много звучи като Jimi Hendrix.

 

 

 

 

 

 


 

2. BauhausKick In The Eye

Bauhaus е нещо като крайпътен камък не само за гот-рок, пост-пънк музиката, но за световната култура като цяло. Изключителен пример за влиятелност чрез професионално обработените моменти на истерична гениалност сред 4 човека. Парчетата на Bauhaus са наследство, което е оставило толкова дълбока следа в историята на музиката, че е трудно да си представим как би изглеждала модерната рок музика без тях. Слаби са думите и за дискографията, която съдържа толкова много безценни паметници. Това, което съм избрал днес, обаче, абсолютно без никакъв коментар е ТОТАЛЕН СЕКС. „Kick In The Eye“ излиза като сингъл през 1981г., и по-късно е част от албума „Mask“. Peter Murphy, Daniel Ash, Kevin Haskins и басистът David J са на върха. David John Haskins е известен английски музикант, басист и един от основателите на Bauhaus. Неговите незабравими бас линии съпровождат най-яките парчета на групата, освен това той е автор и на някои от лириките. Най-известните такива са за най-култовото парче на BauhausBela Lugosi’s Dead. Обратно към Kick In The Eye… за мен това е бас мелодия от друга вселена. Не знам кой и как е вдъхновил David J, но резултатът е това потресаващо парче, което не може да остави безпричастен никого. Истинският дръм енд бас, фънк, но готик, мрачно, но някак оптимистично. Невъздържано, но в никакъв случай хаотично, смело мога да кажа, че това е една от най-най-най любимите ми песни на Bauhaus. Невъзможно е да има друго мнение по темата.

 

 

 

 

 


 

1. The SmithsBarbarism Begins at Home

Трудно е да се определи първото място измежду тези двете, но в крайна сметка няма как да не се съгласим с очевидното. Най-добрата бас линия, измисляна в пост-пънк музиката до ден днешен принадлежи на The Smiths. Това е Barbarism Begins at Home. Колкото и да ни е неприятно да признаем реалността, високомерното и отблъскващо л.йно Morrissey  има уникалният шанс да се лиготи върху космическа музика, композирана от Andy Rourke и Johnny Marr – басист и китарист за The Smiths.
Andy Rourke  създава най-запомнящият се бас риф през 1984г., като уникалната песен вижда бял свят само в ограничени копия в Италия и Германия на следващата 1985г. Късче гениалност обуславя това, което без уговорки можем да наречем върха на The Smiths. Доста ще е трудно на настоящите музиканти да надскочат направеното от Rourke, а и дори да го направят, сянката на този умопомрачителен бас ще тегне още десетилетия.
Стига думи, време е за още музика.

 

 

About JollyStomper

Не поглеждай назад - там няма нищо. Нито крачка напред - избягваш всички.
Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s