Едно от нещата, които крайно много ненавиждам в популярната култура, що се отнася то до музиката и музикантстването в частност, e вицовете за басисти. По-безвкусни и плоски шеги е невъзможно да съществуват в пространството, като дори тези за Стиви Уондър, които си разказвахме в 4-ти клас, са по-забавни. Честно, какво си мисли китаристът на трето-разрядна, никому неизвестна метъл група от средно-голям източно европейски град, когато разказва на всеослушание поредния преведен от американски-английски виц за басист? Дали приносът му към извършената и без това слабо смислена музикална дейност се покачва, остава пълна загадка. За нещастие на нарцистичните типажи от този тип към горното бих допълнил и това, че музика без бас не струва. Точка. Да, запишете си го, всичко без ритъм спира да е музика и започва да е шум. Не виня феновете на шума, нито ги принизявам до нивото на разказващите вицове от Къци-ерата.
Но което си е факт, факт си е – когато слушаш едно парче, колкото и добро да е то, винаги има една линия, която изпъква над всичко останало. Една мелодия, която ти напомня за въпросното парче, една конструкция, която си тананикаш или подсвиркваш. Често това е мелодията на вокала, по-рядко китарният риф, най-рядко барабанният ритъм. Басът, обаче е много силен инструмент. Освен безусловен ритъм водител, не рядко той става център на композицията, гръбнак на музиката, около която всички останали строят.  Понякога далеч от светлината и брокатите, понякога в сами центърът ѝ, най-добрите басисти в света остават запомнени с уникални парчета, много от които ще си тананикате цял живот, дори да сте ги чували само веднъж или дваж.

С горното искам да кажа, че не е безцелно да си спомняме за най-добрите в (…). За това, в този прекрасен слънчев мартенски ден съм ви подготвил моя лична секси-кекси, попи-шлопи класация, която типично нескромно озаглавих Топ 5 на пост-пънк бас линиите ЗАВИНАГИ. Разбира се, от устата на смъртен човек думата „завинаги“ звучи като тийнейджърското „никога“, но само помислете…

5. NEW ORDER – The Age of Consent

Да, точно така. За това говоря. В главите ви вече звучи една определена мелодия и тази мелодия е бас линията на прекрасен шедьовър от монументалните New Order. Няма нужда да ви представям Peter Hook – басист и съосновател на Joy Division, по-късно и New Order, човек, който е оставил зад себе си материал и труд за десетилетия напред. Неговите композиции са вдъхновение за хиляди фенове на музиката в последните над 30 години и честно казано, което и парче да изберете преспокойно може да присъства във всяка една класация на произволно място. Disorder, Digital, 24 Hours, Love Will Tear Us Apart  са малка част сред най-бляскавите линии, измисляни от Hook. Избрах The Age of Consent, защото считам по-късния период на тази формация, в това число и на Hook, за много по-мислен и майсторски.
Бас линията на Hook в тази песен съчетава специфичен вид самоувереност в интензивния и на моменти нахален флоу, който се загнездва в съзнанието на всеки, който я чуе. Звученето на този бас е абсолютно непогрешимо и трудно може да бъде объркано със свиренето на човек, различен от Hook.
Лайв версия, в която Bernard Sumner отново пее ужасно фалшиво (но за сметка на това безкрайно симпатично) ще ви убеди в горното.

4. Talk Talk – It’s My Life

Mark Hollis си отиде от този свят по-миналата седмица на 64 години. За всички фенове на пост-пънк и софт звуците това бе поредният голям удар. За всички останали, които не се числят към етикети и жанрове остават спомените от ретро-парадите по МТВ през 90-те години. Тогава Talk Talk бяха нещо като неумиращият култ на синт музиката. Разбира се, заедно с някои други, англичаните бяха пионери в една музикална вълна, чийто вибрации отекват и днес, десетилетия по-късно. Генерацията на усмихнатите момчета, които пеят тъжни песни. За мястото на Talk Talk в световният музикален пантеон е изписано и изговорено достатъчно (както и за всички останали участници в тази т.нар. класация), но едно, като че ли остава на по-заден план, а именно – те са уникални музиканти. Paul Webb е зад баса на Talk Talk от създаването им през 1983г. до 1988г., когато напуска. За това време успява да композира и пише музика за много класни албуми, сред които е и едноименният „It’s My Life„. Песента, която обиколи света с един уникален клип и запомняща се мелодия всъщност е построена около простичкият бас риф на Webb. Няколко тона са гръбнакът на един от най-хубавите синт поп химни на 80-те години. Мелодийка, която завинаги остава в главата.
В памет на Mark Hollis, лека му пръст.

3. Echo & The Bunnymen – Bedbugs and Ballyhoo

Навлизаме в свръх-тежка категория бас линии. Каквото и да се каже за Echo & The Bunnymen ще е малко. Култовата група от 80-те години на миналия век остави доста материал за размисъл и още толкова разбити и залепени сърца из целия свят. Магнетичният имидж и още по-привлекателна музика ги правят топ избор за всеки фен на естетическия подход. Нежните бунтовници завладяха английските и европейски инди чартове с песните си, а днес, близо 40 години по-късно, работата им получава достойна оценка от всички, независимо музикалните предпочитания на всеки един от нас. Les Pattinson е един от основателите, заедно с вокалиста Ian McCulloch и китаристът Will Sergeant, както и съкомпозитор на парчетата на Echo & The Bunnymen. Свирил с Paul Simonon от The Clash, Terry Hall от The Specials и членове на Blur в различни проекти, Pattinson е олицетворение на добрият басист. Специфичният му стил на свирене, обусловен от техниката, която използва придава на Echo & The Bunnymen неповторимо и неподлежащо на имитация звучене. За мен лично сингълът „Bedbugs and Ballyhoo“, част от който е и едноименното парче е абсолютното доказателство за невероятният талант на басиста. Смазващ бас риф, едновременно ултра-жив и силно-мрачен, стилен, но хулигански, няма как да не се набие в съзнанието завинаги. Знам, че знаете това…

Освен това, в това магнетично парче McCulloch подозрително много звучи като Jimi Hendrix.

2. Bauhaus – Kick In The Eye

Bauhaus е нещо като крайпътен камък не само за гот-рок, пост-пънк музиката, но за световната култура като цяло. Изключителен пример за влиятелност чрез професионално обработените моменти на истерична гениалност сред 4 човека. Парчетата на Bauhaus са наследство, което е оставило толкова дълбока следа в историята на музиката, че е трудно да си представим как би изглеждала модерната рок музика без тях. Слаби са думите и за дискографията, която съдържа толкова много безценни паметници. Това, което съм избрал днес, обаче, абсолютно без никакъв коментар е ТОТАЛЕН СЕКС. „Kick In The Eye“ излиза като сингъл през 1981г., и по-късно е част от албума „Mask“. Peter Murphy, Daniel Ash, Kevin Haskins и басистът David J са на върха. David John Haskins е известен английски музикант, басист и един от основателите на Bauhaus. Неговите незабравими бас линии съпровождат най-яките парчета на групата, освен това той е автор и на някои от лириките. Най-известните такива са за най-култовото парче на Bauhaus – Bela Lugosi’s Dead. Обратно към Kick In The Eye… за мен това е бас мелодия от друга вселена. Не знам кой и как е вдъхновил David J, но резултатът е това потресаващо парче, което не може да остави безпричастен никого. Истинският дръм енд бас, фънк, но готик, мрачно, но някак оптимистично. Невъздържано, но в никакъв случай хаотично, смело мога да кажа, че това е една от най-най-най любимите ми песни на Bauhaus. Невъзможно е да има друго мнение по темата.

1. The Smiths – Barbarism Begins at Home

Трудно е да се определи първото място измежду тези двете, но в крайна сметка няма как да не се съгласим с очевидното. Най-добрата бас линия, измисляна в пост-пънк музиката до ден днешен принадлежи на The Smiths. Това е Barbarism Begins at Home. Колкото и да ни е неприятно да признаем реалността, високомерното и отблъскващо л.йно Morrissey  има уникалният шанс да се лиготи върху космическа музика, композирана от Andy Rourke и Johnny Marr – басист и китарист за The Smiths.
Andy Rourke  създава най-запомнящият се бас риф през 1984г., като уникалната песен вижда бял свят само в ограничени копия в Италия и Германия на следващата 1985г. Късче гениалност обуславя това, което без уговорки можем да наречем върха на The Smiths. Доста ще е трудно на настоящите музиканти да надскочат направеното от Rourke, а и дори да го направят, сянката на този умопомрачителен бас ще тегне още десетилетия.
Стига думи, време е за още музика.