Total Rejects + Leo Fishhead @ GABA BAR

За много години друзя!
Слава на метафизиката не ни се е налагало да си честитим новото завъртане около слънцето вече цели 14 дни, което някак си ме успокоява – значи всичко си е в реда на нещата.
И да, така е! Януари си е Януари – навън е сибирски студ, а пред травматологичните кабинети в столицата е като на техно парти в края на 90-те – всички подскачат като че ли за първи път си чупят я крак, я ръка,… Да не говорим за тия другите, душевно счупените, за които медицинската превенция е химера като пролетта за младите и милионите от националната лотария за предците им. Лечението пък винаги се заключва в неопределено количество зле дестилиран алкохол и съмнителни, забранени от закона субстанции, изписани по рецепта от д-р Сам Съм Си Лекар Иванов. Абе въобще, на прага на второто десетилетие от новото хилядолетие изглежда нито сме се залетели към космоса, нито сме се научили да стъпваме здраво по земята, видимо от това че едни и същи две дузини физиономии трамбоват града на своите мечти, променяйки по себе си единствено денталния статус. И в това няма и капка ирония – животът ни се е превърнал в непрекъснато преповтаряне на добре запомнени в миналото действия. Депресия. Е, всеки има своите минутки за слава и бягство, но е много ключово каква точно проява ще украси безвременните делници и безобразните празници.
Няма к’во да се лъжем и да украсяваме. 2018 година бе една относително скучновата година, поне от моя гледна точка на изчичавяващ (има ли такава дума?) циник. Нито футбола ни беше футбол, нито шамарите бяха шамари, без коментар за дамите и джентълмените (всички те, колкото и да се облизваме по тях, все ходят до тоалетна по голяма нужда някога), к’во остава за забавната програма, както зовяха едно време минутките за отдих по Първа.
Гледахме Omega Tribe и Extreme Noise Terror, едни италианци на които им забравих името и още едни други, дето даже си купих касетка тяхна, но едва ли ще ги видим скоро пак. Не ангажирам никой с мнението си, но освен споменатото по-горе на всичко останало може преспокойно да се сложи един кръст и вместо това да си пуснем някой евъргрийн от неумиращата българска естрада. Естествено, дори в уголемено село като София вече е почти невъзможно да си абсолютно в крак с всички събития, камо ли да успяваш да ги оценяваш по истинските им достойнства. Но в общи линии, както вече отбелязах – всичко си е по старому.
Откакто ъндърграунд клубната култура стана средище на повече от един и два маргинални градски кръга се наблюдава впечатляваща промяна, характерна единствено за смяната на поколенията. Но понеже това очевидно не се случва, говорим си просто за закъснелия пубертет на няколко свръх-ентусиазирани наборчета със странни хобита, неочаквано възвръщащата се популярност на едно средно-посредствено онлайн радио и неистовите опити на кръчмаря да стане пианист и обратното. С китарите не е като с кюфтетата, чичи.
Ако има нещо, в което ние българите да сме номер едно и с едни гърди пред всички то това е рецептата за нашия живот – „От пръдня – боя“! И се получава бе, заклевам се.
За това имам и един неотменим принцип. Когато и да реша да дам шанс на концерт или друго (а)социално събитие никога не прослушвам или дори проверявам неизвестните ми състави. Така си оставям вратичка загадъчност – не че не виждам кой се е заявил като присъстващ, съответно какво да очаквам в общи линии, но все пак…
И така, ето ме отново, отпътуващ от квартала с мръсния студен тролей, стърчащ като неправилно поставен знак се чудя за чий си причинявам тия хладни екскурзии, вместо да се напием с кварталните бандюги с некачествена дюлева ракия, па’ да си ‘фърлиме един кютек като добрите стари времена и всичко да приключи на опашката пред дюнерите в особено тягостната обстановка на неизлечим срам от себе си. Късно е либе за китка е рекъл народът, щом каляската ти пресича Ботев, връщането назад обикновено е на 4 крака. И о, изненада, познайте какво се случи. С най-чистосърдечните намерения на квартет люде с дворцово възпитание унищожихме една каса амбалаж и около половин кило нещо, с което домакинът разтрива децата като се разкихат, само за да надуем главата на клетия бакшиш с истории за потънали в небитието криминали и приносът им към черните хроники тогава и днес. А той с особено облекчение стовари безполезния си товар под ярките светлини на казиното и кой знае какво си е казал – Събота е ден за провал. И вероятно е бил прав, мамка му.
На къде сме тръгнали изобщо? Тук ще издам една лична тайна. Настъпи ли зимният ад, все по-често намирам за трудно да разнообразявам убежищата в иначе разрастващия се град. За особено трудно намирам да съчетая личностните си черти с това, което ми предлага столицата, тъй че да не попадна в ултра превзетата обстановка на място, където плащам на кубически метър издишан въздух или напротив – някъде, където невчесана хипстърка се опитва да улучи чашата ми с финеса на оригваща се бабичка. Вярвате или не, този относително непретенциозен критерий рязко свива кръга до 4-5 места, а като добавим към това и тежкото изискване музиката да си струва, стават всичко на всичко… две. Така че, дойде ли уикенда започва и броенето на онче-бонче. В 50% от случаите (сиреч бончето, а не ончето) изборът пада върху настоящата дестинация. Бар Габа е, смело мога да кажа, едно от наистина малкото автентични и непресилени местенца в София, където можеш да съчетаеш хубава музика с достъпно пиене, лицеприятни хора и романтиката на подземния полу-мрак, който, всички знаем, ни прави по-красиви отколкото сме. За да не прекалявам със солта в манджата ще кажа само, че вече минаха години, откакто се взирам в психаделичните рисунки по стените и забавните надписи в тоалетната, като се надявам тази поредност да продължи и за напред. И още преди да настъпи благотворното разширение, мястото си се беше утрепало за свърталище на низвергнатите от високите светлини на несъществуващата поп култура. Днес, все повече ме връща във времената на яростен ентусиазъм, когато ъндърграундът наистина беше ъндър, а клубовете бяха наистина клубове (а не кебапчийници). Спирам, за да не последваме синдромът на засрамената невеста.
От другата страна на медалът стои организацията Blood Becomes Water. За да не кажа някоя недомислица, ще кажа какво виждам и мисля. Честно да ви призная, не знам какво мотивира симпатичните девойки от BBW (това не е жанр в порното) да организират концерти и участия на обскурни и алтернативни групи в областта на пънк, гараж, пост звученето, като единственото ми обяснение е, че изпитват безгранична любов към тази, т.нар. сцена, която никога няма да им даде нито хляб, нито кой знае каква популярност. Предполагам това е диагнозата на всички ни, които правим същото, когато ни се отдаде възможност. Не съм броил ивентите им, които съм обезчестил с непристойно поведение и невръстения, но със сигурност са поне няколко, на няколко различни места в родната София. Признавам си, бях привлечен от думите в резюмето за съботния концерт – „Мерзост и дързост, маргиналност и безскрупулност, чар и разочарование… това е музика за аутсайдери и музикални фетишисти като теб.“ Сериозно ли? Май наистина се познаваме добре.
С вече сдвояващ се поглед налучках единствената врата, после съумях да не се пречукам по стълбите и цялото това сизифовско усилие, за да впрегна сетивата си към руснакът Leo Fishhead. Да ви призная, изпитвам безкрайно уважение към артисти, които се стремят да са самодостатъчни. Лелеяният от всички мулти-таскинг, обаче, е дарба и сложна работа, която малцина владеят. За това аплодисментите отиват за тези, които успяват. Московчанинът определено има дарбата и хъсът да бъде атрактивен артист, уан мен шоу и политически агитатор едновременно, което му отрежда място сред изпълнителите, на които дължим признание. Аз съм му най-вече признателен за това, че с една каса, барабанче и китара успя да раздвижи умиращите от житейска скука и безпътица маргинали, безсрамно отнели видимостта към сцената на по-срамежливите и културни посетители. Музиката му, от това, което успях да чуя, беше интересна интерпретация на това, което сме свикнали да чуваме от пънк/траш групите в пълен състав. Атакуващи припеви и гневни куплети, суров лоу-фай звук и аматьорски аранжимент в духа на DIY културата направиха изпълнението на Leo Fishhead запомнящо се с искреността и енергията си. Повече от заслужени аплодисменти за момчето с тениска на шведската ди-бийт легенда Anti Cimex, който не разбрах дали има свои записи или не, но със сигурност е атрактивно зрелище за Събота вечер.
Наистина, не ми се искаше да изпростявам така и то на фона на лъскавата витрина за луксозен интериор, но годинките, субстанциите и компанията ме принудиха. Ето така ще оправдая следващите минути, в които заформящата се вакханалия се премести от улицата отново пред сцената, за да стане част от един истински пънк концерт, такъв какъвто трябва да бъде винаги и навсякъде.
Total Rejects са от Перм, Русия и като изключим силно клишираното им име и фактът, че имам чувството, че познавам вокалистът цял живот, всичко останало бе тотална изненада за мен. Подготвен да чуя някоя неангажираща гаражна група изобщо не очаквах колко енергия има в тези младежи. Хъс, шум и ярост от импровизираното озвучение наложиха извънредно положение в тясното пространство в Габа бар. И да, много е възможно да сте изяли някой друг непредвиден лакът, но никой не е казал, че ще е лесно. Задушевната атмосфера спомогна на котелът да заври, а съвсем скоро след това сцените бяха като от документален филм за събитие преди 40 години. Голи тела, хвърчащи бутилки и бира навсякъде, невъздържано поведение, нецензурни изрази, но и много усмивки, забава и феърплей – целта на подобни изпитания е да изкарат всеки един от нас от зоната му на комфорт. Ако не ти харесва – просто не идвай на пънк концерти. Total Rejects бяха тоталната изненада на месеца – минималистичен гаражен пънк, шумотевица и ритъм, който те блъска в тухлите и обратно в бара няма как да те оставят безпричастен към случващото се. Сърдечно изсвиреното и изкрещяното бяха посрещнати повече от подобаващо на неочаквано място и в неочаквано време. Нямам идея колко време са свирили руснаците, но съдейки по състоянието на кубинките ми след това, не са си спестили нищо. Ювенилната мощ и яростта на квартета бяха това, за което си заслужаваше да се домъкнеш до досадно скучния център на града, и да издемонстрираш цялата си магария пред познати и непознати. Всъщност, едва ли повече от 50 човека са се събрали да обменят флуиди и обвинителни погледи, но в моите очи, най-вече заради интензивността, гигът би бил сравним и с най-посещаваните за отминалата една година.
Не на последно място искам да се извиня (въпреки че не бях аз виновен) на девойката, която крайно възмутена и с потресен от видяното поглед ме нахока, докато избърсвах от физиономията си литрите бира, за това, че някой я бил опръскал. Съжалявам мила, следващия път дай знак, ще те черпя захарен памук.
Това е, не знам кога ще се видим, ако поводите са подобни, надявам се да е скоро.

About JollyStomper

Не поглеждай назад - там няма нищо. Нито крачка напред - избягваш всички.
Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s