Anti-System: „Имаме нужда самите хора да се самоовластят.“

Вледененият прозорец дели блуждаещия ми поглед от безрадостната картина на януарския градски пейзаж. Сиви, вкочанени от студ и вятър панелки приютяват изгубени и не по-малко безцветни хорица. Най-депресираният ден в годината не се отличава почти с нищо от всеки друг зимен пост-празничен сбор от часове и минути между досадното събуждане и лелеяният сън. Несвалената коледна украса стои като нелепа притурка към скучния декор на монотонна пиеса. От празника е останало само досадното напомняне, че си затворил още една година от живота си. Всичко това щеше да звучи като насилено описание на пост-социалистическия бит в условията на неизбежното съвремие, ако не се четеше в очите на мнозина с тежестта и отчаянието, с което мало и голямо търка билетчета от лотарията. До пълното си оглупяване. Болезнената усмивка на съседката от блока не може да скрие отчайващата скука и безсмислие, която е завладяла средния градски типаж и тръгвайки от предалите се възрастни, бавно, но славно пропълзява до остарелите-млади.
Това всъщност беше замислено като първото, оптимистично и ведро начало на 2018г. в нашия журнал, но… в следващия момент сетивата се сблъскват с неща, които трудно асимилират и то там, където трябва да намерят спасение от вулгарната симулация, която всички вкупом дишаме. Това можеше да е и един своеобразен „хейтърски“ постинг, който разказва за голямата липса на смисъл във виртуалното ни съвремие, където всеки е някой, но посредствен в имитацията си остава тъкмо безименният… някой. Яркостта на образите и личностите се счита за безвъзвратно остаряла отживелица. Наместо това, усредненият конформизъм дава спокойствието, че каквото и да направиш, кажеш и сториш, то би било социално приемливо. Защото то винаги ще е безопасно, дори глуповато весело. Слогани изтъкани от наивност, имитирани емоции, живот от врата на врата – никога не знаеш какво те очаква зад тази. Безопасността като идеал, беззъбието като естетика – те превърнаха известна част от най-прогресивните борци срещу статуквото на скуката и конформизма в ожалени и инертни сенки от пейките в градинките. Хора, чиято единствена тежест са скъпите им маратонки. Тяхно наследство са бардовете на досадата, които с кухарки повтарят една и съща песен до полуда. Бойки анцуглии чупят стойки, по-кръшни от тези на гаджетата им. Идиотски нахилени позитивисти олицетворяват идеал, достижим само чрез лоботомия във фронталния лоб. В приятната тъмнина несъвършенствата и дефицитите се скриват, а зловонието се разсейва. В тъмнината на съвременното консумеристко общество, дори нелепите имитации изглеждат като революционен отенък на недочаканата промяна. Промяна! Забравената дума. Промяна.
Цикъл.
И за да избягаш от това, всеки път стигаш все по-далеч и по-далеч. Помниш онези първи сбирки на странни хора, но вече не ти стига да си просто в някое мазе в компанията на бучащи китари. Търсиш друг смисъл. Помниш и тези, които говореха за нещо различно. Но най-отчайващото е, когато някой на възрастта на баща ти трябва да дойде и да те събуди, да ти каже – ПРОМЯНА! ПРОМЕНИ СЕ! НАПРАВИ ГО! СЕГА! ВЕДНАГА! Летаргичният живот без алтернативи е сдъвкана храна за масовата култура. Да, същата тази масова култура, за която единствената форма на етика е тази, която носи печалба или удовлетворение на егото. Това са мислите на един остаряващ английски музикант, пропътувал дългото разстояние между Острова и Източна Европа, за да резонират думите му в нашата, родната реалност. Мисли за промяна.
40 години от началото на един от големите опити за промяна. Раждането на контра-културата. Раждането на съпротивата като начин на живот. И нашата далечна, но сърдечна провинция направи всичко по силите си да отбележи тази годишнина подобаващо, напук на монохромния и опосредстван живот между скучните и залинели панелки.

Хладната Неделя определено не предполагаше толкова горещ свършек. До самия момент на пристигането им, не вярвах че ще гледаме реформираната Великобританска пънк легенда Anti-System току пред нас. Ето, че това стана факт. Няма да се впускам  кои са героите на днешния ден, нито ще затормозявам с това, което всички присъствали видяха и чуха, а тези които не са, предполагат че са изпуснали. Ден по-късно се затормозявам да чуя думите на нашите гости, защото ушите ми още не могат да се възстановяват напълно от хардкор-пънк атаката, която се стовари върху главите ни. Мисията, обаче, да предадем на възможно най-много хора призивите за промяна, не може да остави личните ни разговори да останат достояние на малцина.
За това, с другарят mitkoxvx направихме едно паралелно интервю, ексклузивно за DIY Conspiracy и Sofia Rebel Station, на английски, а вече и на български.

Превод и редакция: mitkoxvx


Плакатът по традиция е дело на българският артист Диана Данова

ОК, нека се представите като за начало. Как се запалихте по DIY пънка и субкултурата, а след това как всеки един от вас стана член на Anti-System?

Варик: Бяхме група без инструменти в продължение на две години, тогава бяхме 13-14-15 годишни хлапета. Без инструменти, само “рааа-рааа-рааа”. Без пари, без нищо. След това започнахме наша собствена банда, която се казваше Morbid Humour. Репетирахме на същото място, където бяха и Anti-System.

Когато Anti-System започнаха, те записаха първия си сингъл (“Defence of the realm” EP, 1983), но много скоро след това повечето им членове напуснаха бандата. Стана така, че те продължиха Anti-System като взеха членове на моята банда Morbid Humour. Аз и Кийни бяхме и двамата в Morbid Humour. Тогава имахме някакви прости китари, бяхме на 16-17 години.

Когато записахме “No Laughing Matter” (1985) Мик Тийли беше вокалист в Anti-System, а Кийни беше на баса. Имаше акция на пряко действие срещу месната индустрия. Изпочупени камиони и ремаркета, с които карат животните в кланиците, а самите животни пуснати на свобода. Разрушение, графити и големи щети за местните месари. Но след това тях ги хванаха. Мен не ме хванаха, но тях двамата ги хванаха. След това започнахме записите по втория ни албум (“A Look at Life”, 1986), но единствения останал оригинален член беше барабаниста от първия албум. Той обаче вече не беше пънкар. За нас това беше неговата банда и щом той вече не е пънкар, решихме да сложим край на бандата.

През цялото време смятахме, че това е неговата банда и не може да се съберем отново заради това. Но след това си казахме, заеби, преди четири години взехме отново името Anti-System и намерихме ново момче, добрия вокалист Дийн, с който продължихме от там. Всичко върви добре, бандата става все по-силна. Сега правим концерти навсякъде, което е много яко.

Марк Кийни: Мик Тийли дойде след като стария вокалист Ногси напусна, а аз дойдох на бас след като Майки Ноулс беше изхвърлен от бандата, а Варик дойде малко след като започнахме да работим по албума “No Laughing Matter” (1985).

Двамата с Мик Тийли влязохме в затвора малко след записите на “A Look at Life”. Бяхме изпратени в затвор, който приличаше на казарма. Отнасяха се много лошо с нас за това че сме вегетарианци, даваха ни все същата скапана храна всеки ден. Другите затворници започнаха да ни уважават след време.

Дийн Мартиндейл: Здравейте, казвам се Дийн. В момента пея в Anti-System. Преди Anti-System бях барабанист в банда, с която свирихме кавъри заедно с оригиналния басист Майки Ноулс, който свири в първия сигнъл. Той ме видя да пея в друга банда и ме попита дали искам да пея в Anti-System. Очевидно, отговорът ми беше да.

И така, вече правим това от четири години и всичко е фантастично. Запалих се по пънка от банди като Black Flag, The Casualties, Crass, Conflict и всичките анархо банди, така всичко тръгна от там.

Кевин Фрост: Аз съм Кевин, в момента свиря на барабани за Anti-System. Включих се в бандата през февруари 2016. Попаднах на Anti-System още в самото начало на 80-те и трябваше да им организирам концерт някъде около 1984. Това никога не се случи. Винаги обаче съм бил запознат с тях като банда и тяхната музика от онези времена. Аз идвам от много тежка пънк среда още от 1979 г. Свирил съм в най-различни пънк банди и все още свиря в пънк банда, наречена The Varukers, свиря също в Disorder и още няколко пънк банди в този дух. Подгрявахме Anti-System преди няколко години в Уейкфилд с една друга моя банда, която с казва The Vile. Прибраха ме в Anti-System и продължавам да съм с тях и до сега.

Какво значи анархо-пънка за вас и вярно ли е, че в средата на 80-те сцената умира най-вече заради това, че всеки в нея е бил самодоволен задник?

Варик: Да, има нещо такова при положение, че сцената умря. В Англия със сигурност умря и много хора бяха паднали духом от развоя на нещата. Траш метълът идваше и много хора се насочваха към него. Пънкът беше изоставен за известно време, включително и от мен. Аз напуснах пънк сцената заради деца, семейство и разни неща за вършене.

От много години ми беше мечта да се завърна и да го направя, но липсваха другите членове на бандата. Чак до 2016 г., когато новата версия на Anti-System наистина не се събра отново. След няколко трудни години докато започнем, най-после успяхме да изградим солидна връзка отново и да станем продуктивни, връщайки нещата обратно в техния ход. Да кажем на шибаната власт да си го начука отново.

Последните пет години бяха брилянтни. Преди четири години мечтата ми да бъда отново в Anti-System се сбъдна. Така че не става въпрос само за феновете, но и за мен самия и аз съм много горд с моята банда. Горд с това, което правим, с нещата зад които стоим. Срещу фашизма и срещу шибаното неравенство в нашето общество. Това са неща зад които винаги ще стоим. Лично за себе си, никога няма да спра да се боря срещу тези неща докато съм жив.

Дийн: Анархо пънкът за мен значи солидарност, всички да работят заедно в правенето на музика на живо, както се случва тук днес. Концертите ни в Атина, Солун и София бяха все фантастични. Въобще няма намесени пари, но всички работят заедно и се чувстват добре в сцената. Също така всички сме вегани и вегетарианци, защото всичко е въпрос и на правата на животните. Те имат причина да бъдат свободни точно толкова, колкото имаме и ние. Става въпрос за приятели, не за храна. Животните са наши приятели, не са наша храна.

Кевин: Казвал съм го на света много, много пъти, най-вече чрез The Varukers, че вие и останалия свят сте много, много специални. Великобритания е боклук. Там се отнасят с теб като с отрепка. Може да свириш на места, където се отнасят толкова зле с теб, но когато отидеш на други места, особено в Европа, всички са толкова гостоприемни и се чувстваш почти като на друга планета, да бъда честен с вас. В цяла Европа, в целия свят. Но, за мен, Великобритания е просто лайняна дупка.

Не съм много ласкав към страната, със сигурност има и добри хора в Англия, които работят много, много здраво през всички тези години, но Англия е от онези места, където хората искат да ти забият нож в гърба, без значение колко здраво се опитваш да направиш нещата по-добри. Имали сме много различни промоутъри през годините, които са организирали чудесни концерти, но винаги е имало едно малцинство, което се опитва да ги деморализира и да им забие нож в гърба при всеки удобен случай.

Ако си в група и си на турне, се налага да направиш малко пари, един вид като твоя професионална работа. Ако не можеш да оцелееш като банда, то направо ще си умреш. Това е неприятен факт. Налага се да оцеляваш, но много хора забравят за това.

Доста хора днес си мислят, че анархо-пънка означава да не даваш обратно нищо на никого. Но според мен това не е вярно. Смятате ли, че вашата музика струва нещо, концертите ви струват ли нещо?

Варик: Да, всичко си има цена. За съжаление. Сещаш се, щеше да е прекрасно да живеем според идеалите на шибания анархизъм – на споделянето, на равенството. Но, за съжаление, се налага да използваме злите копелдашки пари. Сещаш се, те са си факт от реалния живот. Анархо не означава, че нямаш нужда да оцеляваш в света. Аз вярвах, че когато пораснем ще разкараме системата. Но различен начин на живот като този е много наивен. За мен анархията е въпрос на лично старание, така че, всъщност, въпреки старите възгледи да я живеем масово като общество, ние не можем да я изживеем така с другите хора. Много е тъжно да го видиш след като си израснал с вярата в нещо различно.

Реалността е така, че живеем в голям шибан свят, пълен с невежи хора. Налага се да живеем в него. За мен анархията е да се опитваме да направим този свят колкото се може по-добър. Алчност, шибана война, политика – старият шибан закон. Това изобщо не работа, дейба. Те продължават да рециклират все същите неща, но изобщо няма как да проработят. Имаме нужда самите хора да се самоовластят. Хората сами са си свое собствено правителство. Това е решението в моята книга. Но живеем в мръсен, шибан свят с мръсни политически игри. Пари, алчност и всичко срещу което се изправяме. Борим се срещу това през цлия си живот и нищо не се променя, освен личната ти среда и хората, които са на твоя страна.

Кевин: Анархията днес е един вид идеология. Докато всъщност клони към лична идеология, което всеки разбира по свой собствен начин. Анархията, като начин на живот без държавна власт и пр. никога няма да се случи. Затова много от старите пънкари от 70-те и 80-те сега гледат на анархията като на лична идеология. Да живееш по свой собствен начин, без да сереш върху главите на другите хора. И това наистина е начина да отидем напред.

Винаги съм живял своя живот по тези правила. Да правя каквото си поискам, стига да не сера върху други хора. И според мен това е извода, до който достигна пънк сцената през годините. Никога не може да има анархия докато като има толкова много идиоти по света както сега. Днешният свят е изграден от алчност. Всеки се опитва да се възползва от всички останали. Изобщо не му пука как кара другите да се чувстват, как се отнася с останалите хора. Светът е станал много, много опасно място в момента. Но докато ти, като индивид, живееш своя живот според правилата, който си поставил сам на себе си, тогава ще бъдеш и в мир със себе си.

Аз мисля така и живея своя живот по точно този начин. И съм почти сигурен, че много от старите пънкове от 70-те и 80-те правят същото. Те осъзнаха през годините, че анархията е начин на живот, който никога няма да се случи. Но като личен избор, това е един от най-добрите избори, които можеш да направиш.

В миналото пънк сцената беше благодатна почва за саботьори на лова и войнствен активизъм за правата и освобождение на животните. В момента веганството е вече толкова част от мейнстрийма във Великобритания и други части на света, но като че ли се е изгубила почвата за войнствения активизъм за правата на животните? Вярвате ли в това? Мислите ли, че активизма за животните е много далеч от това, което беше, например по времето на Бари Хорн?

Дийн: О, според мен е чудесно, че веганството и вегетарианството стават все по-популярни в обществото. Хората вече се изправят и разбират какво не е наред с фермите за “ценни кожи” и как животновъдните индустрии убиват планетата. Дори виждат как в млечната индустрията малките теленца биват насилствено отнети от техните майки и изпратени директно към своята смърт, за да се превърнат в продукти. Всичко това е ужасно…

Варик: Производството на месо е фашизъм. Ако ядеш месо ти лишаваш някого от неговия живот. Ако вземеш това решение… за мен, ако ядеш месо, ти си нацист. Същият начин на мислене. Разкъсваш, отнемаш, унищожаваш, убиваш.

Ако избереш веган, ти избираш мир. Избираш човечност, по-високо ниво на разбиране на шибаната ни планета и какво правиш за нея. Използването на животни за задоволяване на шибани консуматорски нужди? Трябва да си помислиш наистина ли искаш това за твоите шибани деца…



Благодаря ви много, искате ли да добавите още нещо?

Варик: Ние, Anti-System, обичаме България. Обичаме хората. Обичаме това място (Фабрика Автономия). Обичаме това, което правите. Защото ние сме правили същите неща.

Дийн: И гостоприемството е фантастично.

Варик: И колкото повече има от това, толкова повече ще има общност и човечност. В Англия повечето хора се интересуват само от себе си. Когато се срещнеш с такива хора, с еднакъв начин на мислене; то се разпространява. В Англия хората са неприятни, въздухът е ужасен. Хората са като умрели овце без никаква шибана емоция в себе си. Те нямат живот, те са шибани андроиди.

Програмирани са да служат на системата. Кур за системата! Ние сме Anti-System.


 

Скоро очаквайте и видео запис от интервюто с Anti-System.
Снимки: Sofia Rebel Station

Advertisements

About JollyStomper

Не поглеждай назад - там няма нищо. Нито крачка напред - избягваш всички.
Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s