SLAPSHOT + Indignity, Brothers In Blood, Vzriv @ Mixtape 5

„We are SLAPSHOT, we are a hardcore band.“

Когато се чу, че бостънската хардкор легенда Slapshot ще гостуват в София няколко мисли ми изникнаха още веднага. Първата, разбира се, беше, че това ще е едно от събитията на сезона. Не защото щатските ветерани са класическа американска хардкор група, нито защото това им е първата изява в България, а защото точно този „шамар“ е доста тачен по нашите ширини, още от време оно. Второто, за което се сетих бе, че ще видя на едно място много хора, които  доста рядко или направо да си го кажем почти никога вече не се събират. Е, никой няма съмнение, че до голяма степен и двете станаха факт.

Февруарски делничен Четвъртък. За робите на системата се прокрадва лъч надежда. Между изпълнените с напрежение и клинична досада работни дни има такива, които могат да те откажат от живота и такива, които те обнадеждават да оцелееш още ден-два до заветната почивка. За всички почитатели на истинската и неподправена хардкор пънк музика от улицата, обаче, е специален ден. Вярвам малко по-лек и доста по-очакван. Докато преплитах крака през катакомбите на метрото и столичните сокаци си дадох сметка, че трудовият режим е това, което ни разделя най-много. Здрасти, какво правиш… ами да.. и аз бачкам. И при мен е тегаво… Да, разбира се, ще се видим.. някога. Радвам се, че се засякохме, успех в живота. Познато, нали? Дните и седмиците минават, а нещата които ни обединяват стават все по-малко, за сметка на едно голямо мегаломанско, монолитно като паметник или статуя на обществените окови нещо – матрица, в която всички ни осакатяват, уеднаквяват и в крайна сметка ни превръщат в едни скромно надничащи зад ъгъла апатични чичковци и лелки, които знаят, че „имат задължения“. Сетне, всеки от нас открадва малко време за себе си, за да си спомни какъв човек е бил. Болни от пост-модерно време, все по-често и все по-рано започваме да  проявяваме един от симптомите му – носталгия. Това ме обвзе и докато заглеждах чисто новите олющвания по кубинките си – преди се оглеждахме едни други, за да премерим белезите си, а сега си броим бръчките.

Както и да е… Slapshot? В България? Февруари 2017-та мирише като Декември 2004-та. Е, както казах, минало е време, някои са пораснали, други не, някои са дръпнали на височина, а други не са спирали да дърпат неща цял живот. Вкопчил съм се в кенчето озъбен и готов, всичко тепърва предстои.
Познатият подлез, уреченият час, познатата картинка – и сам войнът е войн, дори когато са двама-трима. Лоша новина за черните дробове на всички дръзнали да са на време – освен комитет по посрещането, грешните люде ще са и своеобразен експеримент – колко бира и ракия може да изпие чакащият в чакалнята, докато му се изчака чакалото или спиртомерът се счупи. В тая връзка чух и съвет: „Просто е,… НЕ СЕ СМАЗВАЙ“. Отговорът е преобладаващ. Както и предположих – в минутите след Сънчо тълпите започнаха да се изливат като калните реки по градските друмища. Само познати лица на корави личности от подземията са си направили среща, за да споделят паметен момент. Бостънските легенди са доста и дълги години съпреживявана банда от много хора и различни субкултури, повечето от които изостанали в историята и архивите на криминалните сводки. Но спомените оживяват. Още от времената, когато се мотах по града с най-свирепите столични агитки нямаше човек от най-респектиращия хулиган, до най-потрошения скейтър, който да не е чувал/слушал тези ядосани чичаци. За нас това бе проходилката в хардкора, а за нашите батковци – част от саундтрака на 90-те. Бостън стайл, София не е Ню-Йорк, но в най-тъмните години на нестихващо насилие пет на двама си беше правило. Не бих казал, че Slapshot са виновни, но са спомогнали…И така, предусещайки кръвта в устата си, бързах да премахна илюзията от това с още количество допотопна, но скъпа бира. Между приятната раздумка и сковаващият студ се прокрадваха и първите акорди…
Време е да извадим биле…ааа. Така де,… пропуските. Защото, прощавайте, този лист хартия трудно може да бъде наречен билет. И честно казано това е доста жалко и дразнещо. За сантиментално хлапе, каквото бях в миналото, билетът бе хубаво, веществено парченце спомен, който можеш да заебеш в някой шкаф, а когато ти се прииска да го извадиш и да си припомниш емоцията. Murphys Law, Agnostic Front, Integrity, Napalm Death… всички тези концерти имаха своите билети. Напоследък, обаче, на ивенти от такъв мащаб се влиза с нещо, което повече ми прилича на фактура от Топлофикация, отколкото на пропуск за музикално събитие. Доста е жалко, дори чисто символно, да дадеш четвърт стотаче за един лист хартия, който трябва да сгънеш на пет, за да влезе в джоба ти, а след това безславно да го смачкаш и изхвърлиш в коша. Не знам какво и дали изобщо зависи нещо от организаторите, но за мен, а и за други хора, до колкото видях и разбрах, билетът е ценен реквизит, който е хубаво да бъде както трябва или да го няма изобщо.
Все тая. ВЗРИВ.

Взрив са и бяха една от най-уважаваните пловдивски хардкор групи. Още от преди почти не минаваше събитие под тепетата без тяхното славно участие. Пловдивчани се радват на силен местен съпорт, а и вече са добре познати и в столицата и на крайбрежието. Участието им на тазвечерния концерт е откриващо и по мое мнение незаслужено слабо посетено. Дали заради фактът, че хората тук са свикнали концертите да закъсняват с поне час или защото делничната обстановка по града не позволява бързо придвижване, но за сетът на взриваджиите в залата бяха по-малко от половината посетители, които по-късно дойдоха. Да си призная, слушал съм Взрив за последно сравнително отдавна, но за сметка на това мога да направя разликата. Момчетата свириха доста стегнато и за моя изненада комбинираха няколко влияния – от по-метълически кросоувър до олд-скул хардкор в изпълнението им имаше доста енергия и последователност. Приятно ми стана от фактът, че групата продължава да държи на своето, но търпи развитие, което ме кара да си мисля, че ще посетя още следващото им участие наоколо, за по-задълбочено и внимателно слушане. За сравнително консервативен в музикалните си предпочитания човек бях спечелен от нестихващия с години вече ентусиазъм на Взрив и мисля, че участието им в този ивент бе повече от позитивно.

Смяна на карула – време е за посещение на офиса (бел. авт. санитарен възел), цигари, бири и още около сто човека, приличащи отдалече на митинг на някоя радикална партия, чийто цветове са преобладаващо тъмни. С течение на времето градусът се покачваше правопропорционално на увеличаващите се посетители. И въпреки, че някой го бе хванал природният позив на неподходящото място в неподходящото време, за хардкор гърлите не бе проблем да пооправят имиджа си на този ароматен фон. Brothers In Blood, но преди това няколко десетки лева в мърч за някои, за други в поредните стъкленици от бара.

От години следя Brothers In Blood по фестове, екс-мас тържества и самостоятелни вечеринки и повярвайте ми, това за мен е може би единствената група в България, която може да звучи тотално различно всеки път. Дали заради промените в състава през годините или поради търсен ефект, но кръвните братя са като кутия с изненади. Мине се не мине някой друг лазарник и Шута и компания се появят с нов имидж, нов мърч и… ново звучене. Старошколски хардкор, метълически хардкор, дори по-пънк в миналото… какво да очакваме сега? Любопитността ми не стихна до самото начало на техния сет, за който вече, хората бяха завидно повече. С право името на Brothers In Blood носи със себе си респект и уважение, които се отблагодаряват под формата на неспиращата вече десетилетия подкрепа. Снощният сет го доказа. Въпреки промените в звученето, групата умее да задържа вниманието на публиката и да мобилизира своите фенове навсякъде, където се появят. Енергичен, забавен, шумен, но не прекалено, изпипан музикантски сет, който вече не даваше много избор на стоящите отпред, освен да се раздвижат. Недостатъчно, но даващо надежда, че действително ще станем свидетели на хардкор концерт от старата школа, така както беше преди. И стана! Познатият полу-прегракнал глас на гол до кръста фронтмен с метъл прическа може да върне споменът и за най-забравените картини от миналото. Brothers In Blood и този път не изненадаха в изненадването.

В такива моменти се сещам за хлапашките дни в миналото, когато стоейки на студените стълби на поредното заведение, клуб, бар, зала, с оклюмали от лющене на некачествен алкохол глави се стремяхме да изтрезнеем максимално преди участието на групи като Brothers In Blood, Indignity, Т.В.У. или която и да е икона от тийн времената ни, защото мелето пред сцената наподобява война. Обикновено си тръгвахме бушонирани или със скъсана блуза, но как би могло да е иначе, когато на главата ти падат десетки чифтове кубинки, докато от колоните се лее някакъв невъобразим музикален терор. Широка усмивка на лицето ми от тези спомени, а и в този момент, оглеждайки се наоколо виждам само и единствено лицата от старата школа – различни прослойки, различни възрасти, различни субкултури, всички на едно, взривоопасна смес от противоречащи си елементи в опасната и адреналинова амалгама, която наричахме хардкор.

Така си беше, а флагман на това бяха и все още са Indignity – най-добрата българска хардкор-пънк група. Една от малкото, която сама по себе си е способна да вдигне хора от другия край на страната в няколко-часово пътуване, само за да чуят нещо ново или нещо добре познато от варненци. За мен, всеки момент, в който имам възможност да ги чуя, е събитие с особена важност. Вчера не бе изключение, даже напротив. Лишен от всякаква обективност, най-верен симпатизант и последовател на музиката и идеите на групата, се ободрявам всеки път, когато чуя прорязващите акорди на това, което ние считаме за олд скуул. Какво е Индигнити? Група или идея, сложносъставно от много стилове, обиграни в ситуациите на живота или много талант на едно място. Едно е ясно – както вчера, така и винаги преди това, Индигнити бяха на свръх ниво, отвъд ревльовския носталгизъм или модерната апатичност. Тук и сега – за нас и за тях самите.
Сетът на варненци винаги ми се е струвал къс. Дали защото съм органически привързан към тяхното творчество или защото винаги успяват да създадат това чувство, но и снощи просто исках още. Всъщност и като времетраене и като селекция, представянето на варненските пионери бе премерено и в никакъв случай прекалено. Стабилна доза стара школа – хардкор и лирика, идея и гласност в съчетание с редувани мелодически и грубиянски рифове, това е което може да те побърка между избора да стоиш и да слушаш/чуваш или да си смелваш костите и хрущялите с врящото мнозинство отпред. От второто, чак за варненци имаше, но срамно рехаво… Което може би е свързано и с това, че почти не се забелязват нови и млади лица. На върха на чичковската ни среща чак се разлетяха и първите бутилки… За Войници и Manipulated Dreams нямаше как друго яче. За Воев и Студен Живот – също.

Още малко чичковско мрънкане. Честно, не разбирам идеята да отидеш на хардкор концерт с телефон, за да снимаш клипчета. Независимо дали са лайв в (а)социалната мрежа или за лично ползване, хората са дошли да се блъскат, да дивеят, да пият или просто да си слушат кротко отстрани, а не да гледат изпълнението (щото нямаш друг избор като ти е пред лицето) на екран на телефон. Това заслужава особено внимание, а защо не и директна реакция – организаторите могат да забранят ползването на смартфони и да го упоменат изрично, за да се порадваме на малкото, което ни е останало извън дигиталния затвор.

Е, големият час настъпи. Пред черно-червеният винилен надпис SLAPSHOT започват да излизат един по един самите те. Очаквани от някои, вероятно поне от четвърт век, бостънските хулигани успяха да мобилизират столични фигури, чиято осанка съществува напоследък само в градските легенди. Всички те бяха там, на първа линия, в очакване на най-очаквания „шамар“.

We are SLAPSHOT. We are hardcore band„. Простичко и ясно казано. За който не го разбира, е, вчера е имал възможността да го. От първия до последния акорд – грубиянски, безмилостен хардкор за груби и кофти момчета. Навъсен, сърдит и непреклонен – хулиганската осанка на фронтменът Джак Кели буквално взриви наелектризираното пространство пред сцената. Вече здраво замириса на старата школа. Срязващи китари и онзи барабанен ритъм, който наподобява звука от движението на кола със спукани гуми просто няма как да те остави безучастен, колкото и да се стараеш да спазваш благоприличие. Ненужно, разбира се, защото от сцената вали чиста проба агресия – музиката изникнала директно от бетонните шахти на улиците в Бостън, Масачузетс, ти зашива толкова брутален шамар, че осъзнаването от него отнема технологично време. Докато се усетиш и вече човешката пералня те е завъртяла до другия край на сцената, където друг отдаден на спомените си крещи невъздържано рамо до рамо с легенда като Кели. Честно казано не си спомням какво не изсвириха Slapshot, но картинно си спомням какво се случи на песни като Hang Up Your Boots и Old Tyme Hardcore. То си е казано в заглавието. Кубинки и старовремски хардкор. Едно време. Кой знае защо, но масичките и лампериите оцеляха. Тълпата нямаше време да ‘ремонтира’ декора в Микстейп, но същевременно, крайно успешно си белязваше телата с хематоми за спомен. Озвучението беше на високо ниво и всяка една нота (не че са толкова много) се чуваше идеално. По лаещия вокал на фронтмена, нервното тропане по барабаните и френетичното стържене на китарите си личеше, че някой не си е пил лексотаните сутринта, а с неуравновесената си лудост заразява и всички други. Тая емоция пораства в теб и започва да прелива до момента, в който ти, както и още 100 други, губите контрол над себе си, поведението си, телата си. Изгледът на бостънските чичита през цялото време бе като на хора, които са ги преебали със сметката в ресторанта. Гневни погледи, изправени осанки, без излишни чупки и стойки дори след дългите аплодисменти и бис – Slapshot са толкова истински за годините, в които все още са активни, че е трудно да се предположи какво действително е било назад в 80-те. При всички положения, хардкор легендите направиха много силен първи свой концерт тук, който ще бъде помнен дълго, а защо не и да се каже, че това беше може би най-силният хардкор акт от много години насам. С края на техния сет дойде и удовлетворението – една, трупана с години енергия се отприщи, освободи и замина в малкото останало въздух в залата, за да даде път на сладкото усещане за приятна умора. Около полунощ всичко приключи, а нощта бе млада. За софийските локали идните часове щяха да бъдат тежки. Една много истинска вечер, като от едно време.

Трябва да благодарим на организаторите на шоуто, които направиха това възможно, както и да се надяваме да зачестят подобни изненади, които са и повод да се събираме и забавляваме. С голямо нетърпение очакваме следващите актове и аз лично се надявам час по-скоро отново да се видим.

Advertisements
Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

One Response to SLAPSHOT + Indignity, Brothers In Blood, Vzriv @ Mixtape 5

  1. ники каза:

    велико беше ,супер си го написал ,поздрави

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s