Diaframma

Дните се движат или тромаво бавно, като житието на осъден завинаги, или прескачат един в друг, като матрично изрязани парчета на конвеирна линия. Лишени от възможността да живеем животите си извън пост-модерната естетика на манифактурата, ние човеците, отдавна сме привикнали да пригаждаме туй що е останало от нас самите, от нашите духовни силуети, с причудливите форми, които съдбата ни предлага за убежища. И нищо, че в повечето случаи двете не подлежат на съчетание, упоритостта ни е тази, която, в крайна сметка заглажда ръбовете, оформяйки видове и под-видове, мултиплицирани типажи, уеднаквени до перфектност, ходещи и дишащи парчета месо – химически коктейл в тленна форма, духовни кастрати, автоматизирани машини за действия и бездействия. Излишностите от билите някога неправилни форми се търкалят напълно безизразно около нас, като парчета боклук, зарязан на случайностите на съдбата. Тези парченца, тази метафизика, странно-извратено ми напомня на безбройните телбодчета и габърчета по изстрадалите дървета, до скоро държали със себе си някоя черна жалейка. И подобно на летен кошмар в жежка нощ, чувството на безизразност се загнездва, а с него идва и инертността… Силно се съмнявам, и това е основната ми теза днес, че подобни чувства са били вдъхновението и основата на култовите европейски пост-пънк групи, които с нихилистичен аплом разпространяваха мрак и хлад в десетилетията след Секс Пистълс, тогава когато скандалът стана норма, а предизвикателството прие съвсем отделна форма…
Веднъж прегърнал чувството на пренаситеност, изкуственост и престореност в 2016-та, обикновеният, посветен на социабилността млад човек, лесно може да изимитира чувството на тъга, да го облече в даден културен феномен и да го експлоатира тъй че да трансформира собствения си дефицит в облага, а отделно от това, някой друг да изкара малко парички. Ако не ми вярвате – вижте десетките младежи и девойки по улиците на големите европейски градове, които буквално изнасилват образа на Иън Къртис и неговата група, стотиците, а може би и хиляди фенове на евтина индийска конфекция, които с гордост (и от нужда) търкат гърди в обложката на Unknown Pleasures. Хилядите, способни да се събудят като Робърт Смит (но само в прическата), пък да си легнат като Пешо от „широкия център“, едно щастливо дете, горд притежател на последна дума технология, най-новия въй-фон седем, но и на селфи-фотосесия в известен столичен парк. Тази армия от „депресирани“ псевдо декаденти се трупа на стада пред бутиковите намаления и официално потвърдените места за социален контакт, като единствената им отчаяна цел е да бъдат забелязани, а след това и одобрени. Нямащата нищо общо с чувственото отшелничество на пионерите в ‘дарк’ културата поза, направи някои от образците в пост-пънка да изглеждат смешно клиширано, изтъркано и направо досадно – като някакви мрънкала, неспособни да се справят с животите си, но заразявайки всичко около себе си с нескончаема досада. Това може да убие и последния останал живец в тази морално остаряла постановка.
И като оставим музиката на страна, отчаянието на три поколения страдащи от болестите на модерността, се превърна в тихо одобрявана нормалност. Все пак защо да си усмихнат, когато технологията сама те улеснява, засилвайки правопропорционало ефектите на собствените ти грешки. Така, освен комуникацията, животите ни станаха някак си виртуални, а през тази призма ни става все по-трудно да отсеем автентичността от имитацията.
Този постинг е в съзнателна услуга на всички „уона би“ даркер(к)и, всички с татуировки „no love lost“ и най-вече тези, които, лутайки се между електронната нарко култура и неопределеното настояще, все още не могат да разберат дали ги кефи да са тъжни или ги кефи да са част от поредния хипстърски ‘хайп’, който има малко повече шанс да ги издигне в очите на търсещото съдържание, наместо опаковка, общество.
Следващите редове са от висшата школа…

diaframma_cover_fiorenzuola_li

Не се чувствам достатъчно вдъхновен, за да сътворя въздействащ текст, който да ви накара да чуете тази (а към настоящето и която и да е) група, ако сте музикални фенове или част от субкултури с опит в съпреживяването,… но ако за вас всичко това е ново, а значението му се корени в няколко тениски и онези скъсани джинси, които даде на баба си да досъсипе с ножицата, то тогава би могло да има полза, някаква.
Далеч от болния прагматизъм на безкрайно индустриализирания изток, инертното безвремие на мрачния запад и безсърдечната хлад на европейския север се намира онази обетована земя, където слънцето е повече от облаците, а вълните, обагрени в топло синьо често мият златни брегове – тази земя, от космически поглед прилича на дамски ботуш, а погледната отвътре, на женско сърце – огнена и невъздържана, емоционална  и първична, но мъдра и топла по майчински. Да, това е Италия, родината на всички диктатури, на човешкия хедонизъм, на цитрусовия вкус и на всички вкусове изобщо. Вечният град, гробището на империята, наследника на европейската цивилизация, директно от нейния извор. Не веднъж тук е ставало дума за Италия – от пънк и пост-пънк до хардкор и безбройни обскурни секти, родени от бурния апенински нрав и характер, това е школа, която в никакъв случай не е за пренебрегване. И докато италианските пионери в пънк и хардкор музиката отдавна са преживели апогея на своята популярност, още през 80-те, то тези, които ги наследяват, с много малки изключения, като че ли остават в сянката на англо-саксонските си братя по нота. И това е крайно незаслужено. Време е да дадем още един коз в ръцете на шетащите с плетени еспадрили и еко торби пост-алтернативисти, свели до екзистенц минимум музикалните си познания. Шегувам се, разбира се, ако и някога наоколо да е имало такива, то този текст със сигурност не би достигнал до тях вече.
Е, представям ви Diaframma.

diaframma_locandina

Познавам отлично чувството на стягащата се диафрагма. Понякога става от физическа болка, а понякога от лошо предчувствие или неразположение на духа. Тя се стяга и когато си притеснен или изпитващ друго силно чувство и емоция. Убеден съм, че това е и концепцията зад името, което са си избрали италианци. Diaframma описва чудесно с една дума,неописуемото – десетки различни видове чувства – едно и също последствие.

Култовата италианска пънк-даркуейв банда изгрява още в края на 70-те години, от духовното опустошение сред жителите на Флоренция, жертви на напредналия италиански капитализъм. Заедно с колегите си Litfiba, Diaframma стават нещо като марка за италианската готическа култура от 80-те години и пример за успешен музикален проект с над дузина записи, макар и множеството промени в състава през годините. Въпреки, че в течение на годините влиянието на пънк културата върху групата е променливо, този състав оставя силна следа в историята на италианската протестна музика и бива високо ценен.

Лидер на групата и нейн основател е поетът, певец, китарист и автор на музика – Federico Fiumani. Преди 1989г., когато начело застава Fiumani, се изреждат Nicola Vannini и Miro Sassolini, които, като вокалисти оформят лицето на бандата през първото десетилетие от тяхната дълга история. Sassolini записва и първите три албума, които, малко или много определят пътя на Diaframma напред до смяната на вокалиста с Fiumani.

Стартирайки първоначално от изконния даркуейв звук, Diaframma постепенно преминават към по-твърдо пънкрок звучене в по-късните си албуми. Групата добива култов статус не и без помощта на своя вокалист – Federico Fiumani, известен със свирепите си лирики и безкомпромисни изказвания. Не веднъж през тези години Fiumani отказва да подпише договор с големи лейбъли, поради антиконсумеристките си виждания за света и музиката. Няколко пъти отказва и групата да вземе участие в комерсиални събития, като големи фестивали и спонсорски концерти.

diaframma

Историята на Diaframma се развива спрямо строгата концепция на Fiumani, който е нейн идеолог и основен двигател. С Vanini зад микрофона, обаче, италианците достигат за първи път известност. Заедно със значително „потъмнелия“ си звук, те променят и имиджа си. Това моментално довежда до появата на първия им прякор – италианските Joy Division. През 1984г. с промяната на вокалиста и идването на Sassolini се случва и записването на култовия албум Siberia. Diaframma се разделят със същността си на би-лингвистична група и се завръщат към своите италиански корени… По това време започва и ‘истинският’, ‘реален’ период в историята на групата. Siberia е считан за един от най-влиятелните пост-пънк албуми и фундаментален за цялата италианска рок сцена, вдъхновил десетки групи и изпълнители да записват и продуцират музика. Siberia става и причина Diaframma да бъдат наречени по-късно – „една от най-известните, ако не и най-известната италианска пост-пънк група“.

Стилът на италианците… е, за ценителите на по-тъмната гама в т.нар. алтернативна музика има няколко важни стълба – атмосфера, послание, влияние, мелодия и стих. Ако това, условно, са границите, то Diaframma ги изпълват със съдържание. Неслучайно, високо ценена и извън дома, групата е считана за нещо като пионер за даркуейв стила на това толкова нетипично за такава музика място.

За почти 40 годишната си история Diaframma са издали над 30 записа – пълносвирещи албуми, сингли и компилации. Всеки албум на групата е очакван, а музиката им високо ценена, въпреки възходите и сниженията, които, нормално има състав с толкова голяма история.

Като доста важна частица от историята на средиземноморските субкултури, Diaframma заслужава повече внимание далеч от дома, дори там, където обичайно на такова се радват само най-популярните и комерсиалните. Ако търсите истински, автентичен дарк и сте уморени от същата стара касетка, изтъркана като ейч и ем щампа, Diaframma са хората, които могат да го направят. Силно подценени от феновете в сцени и места, които наваксват в десетилетната музикална история, Diaframma може да се окажат приятната изненада, добре пазената европейска тайна, поредните любимци от европейският юг. Мек и мелодичен, но от време на време  тоталитарен звук и много атмосфера е първото, което прави впечатление в ранните албуми, които и си заслужават най-много, според мен. За любителите на непримиримостта на CCCP Fedeli Alla Linea, първичността на Kina, анахронизма на Litfiba  и още… това е чудесна възможност за още малко италианска биполярност – редуващи се върховно чувство на тържество с най-низката депресивност, мелодия с агресия, спокойствие и атмосфера с електризиращото чувство на необуздана емоционалност. Siberia и Diaframma улавят тези полюси и ги забъркват в опасен коктейл със силен вкус – екзотичността на италианския език, традиционния за региона материализъм и обсебваща романтика на безбрежен нихилизъм.

Advertisements
Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s