69

Честита Нова Година на всички!

Тъй като знам колко досадни могат да бъдат шаблонните пожелания, макар и клиширано да звучи, ви пожелавам най-важното, а именно това, което ви липсва най-много, всеки знае за себе си кое е то.
Направо е удивително, че и през 2016г. това място все още се посещава от хора, въпреки че материалите тук се появяват вече значително по-рядко и  се различават качествено от стила и формата на нашумелите напоследък списвачи на (суб)културна периодика. Това ме кара малко или много да се радвам за постигнатото дотук – формалното събиране на общност, която продължава живо да се интересува от ъндърграунд и независима музика и култура. Или както преди не много време, по същия повод, един радио водещ перефразира всеизвестната народна мъдрост, казвайки, че „пънко нема зайде, щото он така си мирише!“ Това, както обичам да го наричам – тоалетно пророчество, се доказва ежедневно, въпреки резервите, които с право могат да имат някои…

Е, вече официално във втората половина от първото десетилетие на новия век, всеки от нас може да изпадне в тихата истерия на осъзнатото остаряване. Празниците свършиха, а с тях в канала изтече и малкото останал празничен дух на тържествена престореност. В образувалия се вакуум постепенно се настаняват познатите чувства – унилост и апатия, тъй характерни за калния и мърляв пейзаж на суровия град – хабитатът на хомо депримос – депресирания човек. И в сянката на собствената си незначителност, столичният ползвател на разбитите тротоари е принуден да се състезава освен с други изпити и угрижени персонажи, но и с безброй бързащи коли, още толкова непредвидени обстоятелства, сетне, в някакъв смисъл и със самия себе си. Всеки преживява осъзнаването на тази екзистенциална криза по своему, но симптоматиката е една и съща. Чудя се кой ли е най-добрият саундтрак на тази софийско-глазгоуска новела, тъкмо като по Ървин Уелш… Мисля си, че трябва да притежава присъща типичност, нещо като запазен символ, както London Calling на The Clash за Лондон и Темза,… песен, която, когато чуеш можеш веднага да свържеш с хладния  циментов пост-индустриализъм на надлез Надежда, акорд, който недвусмислено ти напомня за  травматично непоклатимата монолитност на панелния квартал, обречеността във водите на градския канал или безцветното безвремие на подуенската гара… Драматичният пейзаж с автор художник далтонист, лишен от всякакъв вид емпатия.
Като цяло едно от малкото автентични музикални течения, които сме имали и които имат дълбока връзка с обществото ни и с тези едни и същи улици, е пост-пънкът. Във смъртта на Димитър Воев и издигането на Нова Генерация и изобщо цялото му творчество в култ, родният уейв намери своя мавзолей. С възраждането на интереса към покойния Воев, личността и музиката му, десетилетия по-късно на повърхността излязоха много позабравени персонажи, ситуации и истории с отворен край, които са останали запечатани нейде в миналото. За живите свидетели на рок сцената от ранните 90-те (казвам го от уважение към тези, които не успяха да доживеят 2016) това са носталгични спомени, всички носещи дори и малка лична емоция. Една подобна ситуация с марката Made In BG носи странно-еклектичното име „69„.

Чувал съм 69 някъде в началото на века (преди 12-13 години), когато бях доста далече от тази музикална гама и съответно единственото, което си спомням е, че ми направи впечатление името на тази група – може би най-тъпото име, което съм чувал – съм си казал, и предполагаемо съм се изсмял на този, който си мисля, че я пусна тогава… Но по това време ‘готиците’ и особено младите сред тях бяха обект на денонощни подигравки, най-вече заради пресиления си външен вид, помните ги, с онези кашонени кларкове, стреснато излъчване и евтин опит за ‘даркерски’ имидж чрез кожени палта и траурни воали. Но модната нелепица бе и от двете страни, до колкото ги е имало, така че… минаха се години, пънкарите се промениха, готиците също, интернетът е масово достъпен, директно в джоба ти, а и музикалните предпочитания се размиха в океана от информация и възможности. Малцина останаха верни докрай и само на едно и също десетилетия наред… Малцина си спомнят преди безвъзвратно променената градска реалност да погълне някои типични за тогавашния ритъм на живот постановки.
Тогава дойде и вторият път, когато се сблъсках с творчеството на 69 – не мога да кажа, че съм бил по-трезво мислещ, но по-скоро малко по-малко фанатично критически настроен, пък и, признавам си, грабна ме името на песента („Кой знае езика на тази река?“), реших, че не може да е лошо щом е българско и е от 90-те, този път от сигурен източник. Под знамето на нескончаемата македонска мъдрост ‘и пост-панкери со панкери’ навлязох в индустриално готическото битие на колд-уейва от Северна България… А там наистина е колд и със сигурност има уейв.

След като тръгнах по пътя на 69 попаднах на твърде много затворени врати. Забуленият в дунавска мъгла едноличен проект нарочно или по стечение на обстоятелствата остава обгърнат в дълбока мистика. Твърде малко и твърде разнопосочна информация интернетът и хората притежават за една от най-добре пазените тайни на България.

И все пак, това което знаем – 69 е действително мистериозна darkwave/coldwave/experimental ‘група’, чийто единствен постоянен член, композитор, поет и музикант е русенец на име Весо. Проектът съществува от началото на 90-те години на миналия век, като последното писмено доказателство за активността на бандата е от 24.09.2003г., когато предполагаемо, след години на мълчание, 69 присъства в програмата на градски фестивал в Русе.
На пръв поглед, стилът на 69 може да бъде лесно определен, като заслуга за това има както характера на творчеството, така и някои общи за българската рок и алтернативна сцена явления от това време.

Малко по-дълбок поглед върху 4-те албума, издадени до средата на 90-те години (3 са САМИЗДАТ, а един от Riva Sound плюс компилация с най-доброто, издадена от организация, обявила се за фенклуб) показва обаче по-сложна картина.
Противоречивият образ на 69, както в музиката, така и по отношение на имиджа и бекграунда създават мистичното усещане за сложна и многопластова концепция.
Синтезирани барабани, прости, ритмично повтарящи се конструкции и хладна атмосферичност се съчетават с декадентските лирики и общото усещане за обреченост, което охарактеризира напълно идеята за противопоставянето на ‘топло’ и ‘студено’ в алтернативната музикална сцена. Посветени на крайността на човешкото битие, неговите проблеми в емоционален и духовен план, текстовете на песните, изпяти с типичната за жанра бленда, поставят пред слушателя сложни за осмисляне на първо четене проблеми. Чрез проповедническия маниер, минимализма в музиката и съвкупността от шумове и звуци, 69 успява да прокара своите мрачни, дори сатанистки визии за света и живота, а общото настроение неусетно се настанява у слушателя, завземайки и натоварвайки със своите конструкции неговите сетива. Скоро, дръзналият да слуша се оказва в една и съща лодка с поета-разказвач. Но защо това изглежда опасно?

Слухове и легенди свързват Весо с крайни политически виждания и най-вече с модерните в България в края на 80-те и началото на 90-те нео-нацистки квази-движения. До колко това е вярно, могат да потвърдят само преки свидетели, тъй като ясни и категорични доказателства за това няма нито в музиката и текстовете, нито в символиката на 69.

В пост-социалистическа България, при растящите темпове на безработица, младежта лесно се увлича в радикални течения, а типичните за авангардизма и в частност готическата култура, ревизионизъм, милитаризъм, дори и фашизъм трайно усядат. Този проблем се сблъсква с рязко навлизащата вълна от информация, която изменя ценностите и изправя едни срещу други ‘дивизии’ от млади и ентусиазирани в делото си хора. В известен смисъл, отражение на противопоставяне от този род се вижда във възникващите полемики, около добилия известност последните години и у нас жанр – нео-фолк, чийто най-ярки представители Death In June не пестят от политическия си символизъм.

В крайна сметка приемането или отхвърлянето на тези явления е въпрос на светоусещане и не могат да бъдат винени тези, които умишлено се дистанцират от подобен род популяризиране на радикални виждания, разминаващи се с ценностите на пост-индустриалното общество.

Първите два албума – „Поредната вълна“ и „По-велики сили“ излизат на бял свят през 1993г., а другите два – „Атлантида“ и „Desiderata“ през 1994г. Не може да се каже кой от всички е по-стойностен, но определено във всеки има както фаворити, така и по-малко въздействащи. Това, което се забелязва е известен прогрес в жанрово отношение, като към по-късните творби на 69 спокойно могат да бъдат прилепени и още определения, като например милитари поп, нео-фолк, отчетливото ‘потъмняване’, което се постига чрез имплементирането на нойз и low-fi звуци, политика и пр.
В крайна сметка – 69 е един отличен пример за група-изпълнител, сто процента характерни за своето време и място и тъждествени към една своеобразна и саможива идентичност – тази на отшелника, самеца от една страна и на уейв периода в музиката от друга. Меланхолията в поетиката в съчетание със синтезирания звук рефлектират пряко върху реалността – тъжна и сива, далечна, непонятна…

Русенският проект се радва на известна популярност около средата на 90-те години, логично по-голяма на Север, но и на национално ниво, благодарение на няколко появи в национален ефир. Заедно с еуфорията от растящата публика на жанра, 69 съумява да остави трайна, макар и избледняваща с десетилетията следа, която чак сега започва да добива историческа значимост.

http://www.youtube.com/watch?v=MQsStyPDYfo (за гледане, поради възрастово ограничение, цъкни на линка)

Единственото видео, което може да се счита за ‘официално’ е на песента „Сега и Завинаги“ – плашеща репродукция на човешкото безумие – екзекуцията като принудителен край, а краят като завършек на психологическото страдание преди финалният момент. Тук стилът на 69 прелива от всевъзможни, богати на съдържание, но бедни на познание етикети и евентуално може да бъде посочен като еманация на творчеството на групата – брутално и радикално, студено, в своят елементаризъм смразяващо индустриално…

… и като такова, перфектно вписващо се в суровата среда, която представлява големият град – затвора на малките хора. За да завърша започнатата от по-горе мисъл – 69 е разказът на градският скитник за една непроменяща се с години история, история с повтарящ се край, като вечността на реката.

Всичките ми опити да открия албумите на 69 на физически носител (касетка) се увенчаха с предизвестен неуспех. Притежавам, обаче, в дигитален формат, всичко, което е излязло под това заглавие, благодарности за което дължа на автора на страницата на групата в discogs.com. Който желае да ги получи знае как да го направи. Благодарности за оскъдната, но все пак някаква информация дължа и на Ники, който е съгражданин и съвременник на изпълненията, а също така и ме светна от къде (вероятно) произлиза името, но това ще го открие всеки, който се добере до материалите.


Нека, който знае повече да се чувства свободен да сподели под всякаква форма повече информация за група 69 и други формации от този период. Всяко усилие ще бъде отбелязано подобаващо 🙂

 

Advertisements
Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

4 Responses to 69

  1. ники каза:

    бих искал да кажа само продължавай да пише;

  2. Мартин каза:

    69 – тотален култ. Още помня как Весо излизаше на сцената в бившето кино „Здравец“ с един череп, в който, по думите му, се беше вселил духът на Хитлер… А за името – мисля, че имаше нещо общо с адреса му в Русе… Мярках Весо от време на време във Варна, но това беше преди години… Иначе албумите все още се намират на касетки…

    • JollyStomper каза:

      Ако имаш информация къде могат да се намерят албумите на физически носител (касетка) сподели с нас 🙂

  3. 69 idva ot 6 septemvri suedinenieto na bulgaria spodeleno li4no ot veso,praznuvali sme go samo dvamata imaxme obsti problemi(heroinova zavisimost) po tova vreme 1999,2000.imam mnogo malko spomeni ot onova vreme edinstvenoto koeto moga da kaja e 4e e 4udesen 4ovek i priatel ako te dopusne do sebe si izklu4itelno umen i talantliv no mnogo oburkakn i razrusitelen za sebe si i okolnite edin ot malkoto oceleli nadiavam se

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s