Наскоро отново ми се наложи да се замисля и обсъждам с приятели и „вътрешно-ведомствени“ темата за ентусиазма и смисъла, които обуславят съществуването на национални сцени навсякъде по света. В частност, в България, това ми се струва огромен проблем. Мотивацията, която губи свещената си нишка с идеята и смисъла, превръщайки се в простичко щение, донасящо независимо какви облаги, е най-големият ни проблем. Разбира се, това ми мнение може би е оборимо по десетки начини и дано да не съм прав, но контрастът е отвратително ярък, правещ огромната разлика между мотивацията и глупавия, първичен нагон, щение за задоволяване на нужда.. от не знам какво.. може би популярност, може би нещо друго.

И преди тотално да съм се отметнал от основната тема, само ще допълня, че всичко това е в основата на дълбокото ми уважение към групи като Warvictims.

На първи поглед, Warvictims са отличната проекция на това, което ние наричаме суров, европейски хардкор-пънк. Може би, стандартна d-beat група, копие на много съществували и все още съществуващи банди. Някои считат това за една от основните причини да се казва, че пънкът е мъртъв. Липсата на иновативност, често представлява голям проблем, а появата на „групи-клонинги“ превръща любимата ни музика в една циклична рутина.

Защо, обаче, Warvictims са група, която заслужава нашето внимание. Детайлите, относно тяхната биография можете и сами да разберете и прочетете из интернет пространството, но това, което мен ме впечатли е, че въпреки родното си място – плодородната за такъв тип банди Швеция, Warvictims са от град, където, по думи на самите членове, няма развита подобна сцена. Това би било голяма пречка, дори за развито, в условията на глобализацията общество. Ентусиастите, обаче, са се справили с този непреодолим трап и благодарение на всеотдайната помощ на своите приятели са създали нещо. Нещо с идея.

А това „нещо“, малко по малко се е превърнало в една наистина качествена група, която съчетава в себе си суровостта на d-beat стила, прибавяйки и мъничко вдъхновение от деведесетарския американски хардкор, с вече съществуващата, класическа хардкор-пънк апологетика.

Преслушвайки наскоро „поредната група, използваща Discharge шрифта за свое лого„, научих нещо много важно за себе си. Отзад маската, стремежът за запазване на позагубващата се в морето от нови и авангардни групи идентичност се превръща в романтично кредо.

Няма да ви лъжа, тези от вас, които имате интерес от тези стилове и ще дадете шанс на момчетата от Warvictims, вариантите, както винаги са два : Или ще ги преслушате и зарежете, продължавайки да превъртате лентите на вечните класики като Discharge, Disclose и др. и др., или ще се превърнете в един от ентусиастите, но от другата страна на сцената, сред слушателите.

Избрал съм Until man exists no more

въпреки многобройната, вече, дискография, изпълнена със сплитове с големи групи, това за мен е представителният албум на бандата, който, за момента си заслужава най-много.

П.П. Може информацията ми е да е стара, но до колкото знам, бандата не е свирила на живо, а и май няма възможност да го прави. Пак казвам, може би информацията ми е стара.