Барни от Napalm Death: Месото е ненужно, а мейнстрийм политиката е пълно лайно

На 26.01.2007 г. култовите Napalm Death свириха за втори път в България в рамките на една година. Половин година по-рано свириха в Каварна на фестивала “Thrash Till Death”, а втория концерт беше в софийската зала “Христо Ботев”. Подгряващите банди бяха Envy (сега Redound), Urban Grey и Пропаганда.

Тогава обаче не живеех в София и реших да тръгна с влака в последния момент. След огромни закъснения и приключения по гарите, успях да пристигна в София към 10 вечерта, след което веднага се отправих към мястото на концерта, от който изпуснах една голяма част. Разбрах обаче, че българските банди са се справили доста прилично, а Марто, с когото тогава правихме DIY Conspiracy на български език, успя да си поговори с Барни от Napalm Death и да запише това интервю, което тогава публиквахме в нашия сайт.

Марк “Барни” Грийнуей е вокалист на Napalm Death от ерата „Harmony Corruption“ насам. Освен всичко друго, тогава той изнесе концерта на патерица! От мига, щом се качиха на сцената, той изкара така целия сет – сочейки от време на време публиката с патерицата и с микрофона постоянно на стойката.

До скоро си мислих, че това интервю е безвъзвратно изгубено, но най-накрая може отново да види свят. За съжаление, не мога да изнамеря нашите снимки от концерта, включително и тези по време на интервюто. Използваните снимки в интервюто са от Tangra Mega Rock.

barney2

Като за начало – ти всъщност вегетарианец ли си или веган?

Вегетарианец. По-добре е обаче да си веган. Млечните продукти, които консумирам са минимално количество и по принцип пия соево мляко. Веганството е наистина по-етичния избор. (Барни става веган през 2012 г. – бел.ред.)

22 години ли станаха? (Интервюто е правено в началото на 2007 г. – бел.ред.)

Не, 23.

По убеждения ли си такъв или просто заради диетата? Какво ти повлия най-силно в началото?

Да, по убеждения. Аз съм от Англия, която винаги е можела да бъде наричана “дом” на движението за освобождение на животните. От Англия тръгна цялата тази работа с правата на животните, състраданието и т.н. (Вегетарианското общество през 19 век, веганството също тръгва от The Vegan Society във Великобритания) По тази причина доста рано, още когато ходех на училище, някой пусна видео, показващо кланица…

На колко беше тогава?

На 10 или 11 години. В час ни показаха документален филм, който ме потресе. От този момент просто реших, че вече не ми се яде месо. Накрая престанах изобщо да ям месо. Останалото е история, както казват.

Ако не звучи досадно, какво продължава да те вдъхновява и до днес?

Продължава да е етиката. Също така, просто не виждам за себе си смисъл да ям месо, не ми е приятна идеята за мъртви животни. И, разбира се, от здравословна гледна точка. Вегетарианството има много преимущества – храната е, така да се каже, “по-чиста”, с по-малко мазнини и т.н. Много ми харесва, дори ако оставим етиката на заден план, просто като диета, идеално е. Така че не бих казал, че има за мен причина изобщо да помислям да се връщам към месоядството.

barney3

Имам въпрос, който е свързан с албума „From Enslavement To Obliteration“. Всъщност, наистина ли в него Лий Дориан пее в първата половина, а ти във втората? По някаква причина така си го спомням.

Не, Лий пее в целия албум.

Да разбирам ли тогава от пасажите, в които е обърнато внимание и на този момент, например “these factories our own hands built…”, че и той е такъв?

Да, той беше веган. Мисля, че все още е, но май е по-скоро вегетарианец. Но беше веган.

Добре. С него изобщо не съм запознат. Ти обаче също обръщаш внимание на тази тематика още от първите албуми, в които взимаш участие.

Така е, но имам нещо по-различно да кажа по въпроса. Напълно подкрепям вегетарианството и веганизма, но мисля, че хората имат право да им бъде предоставяна информация като фактите за ферми, кланици и т.н., но също така имат право и на личен избор. Не мисля, че е хубаво, когато се натрапваш на някого. Така не постигаш нищо. Хората трябва да бъдат оставени на мира.

В такъв случай какво ти е мнението за директен подход като например от страна на Vegan Reich, Earth Crisis и други банди в началото на 90-те?

Мога да кажа, че те в един момент започнаха да имат проблеми със свободния избор. Някои банди от хардкор сцената бяха например против абортите. Съжалявам, но съм изцяло за правото на избор.

hailseitan

Спомена, че Англия е “родината” на движението за правата на животните. Как стояха нещата всъщност в началото? Как изглеждаше всичко това?

Хората бяха доста по-отворени, което като че ли сега е проблем.

Сега май просто всички са наясно с всичко.

Не е само това. Мисля си, че с новопоявилите се закони против тероризма в САЩ, да кажем след 11 септември, когато всеки стана доста параноичен, определени групи започнаха да бъдат определяни като терористични. Animal Liberation Front е една от тях. Изглежда трябва да останат ъндърграунд.

Може би не бива да са толкова директни, все пак в наше време хората са толкова по-информирани…

Да, но ми губиш мисълта. Искам да кажа, че правителството плаща крупни суми за контрол и наблюдение. Вкарват се активисти в затвора за какво ли не. Ако някой иска да остане активен, единственият начин е да бъде ъндърграунд.

Аз наистина съм съгласен с повечето действия, които A.L.F. предприема, но мисля също така, че ако по пътя започнеш да нараняваш човешки същества, вече се стремиш към свят, в който животните всъщност получават повече уважение и това се явява дисбаланс. Ако нараняваш хора, съсипваш цялата идея.

animal-liberation-front-alf-d0012747228

Е, ние сме от бившата източна страна на Завесата, където до преди известно време такава информация не беше достигала. Така че не бих казал, че малкото хора, които се занимаваме с това, сме до такава степен нетолерантни. По-скоро сме надъхани да популяризираме веганството. Както и да е. Текстовете на Napalm Death са от самото начало доста социални. Интересува ме дали хората са вниквали в тях тогава или са били просто група пияници, които харесват екстремна музика?

Доста хора обръщаха внимание на текстовете. Случваше се хлапета да говорят с нас по концерти по тези въпроси. Харесваше им фактът, че Napalm се вписва в много жанрове – метъл, пънк, хардкор. Както и да е. Работата е там, че когато музиката им харесва и видят какво всъщност казва групата, това ги кара да се замислят. Дори ако не са съгласни с всичко, все пак мислят, което е хубаво.

Това да кажем са били деца, с 10 години по-малки от вас. Чувстваш ли, че сте им повлияли по този начин?

Всъщност това, което винаги съм казвал, и в което има известна ирония, предвид че някой е повлиян от нас, е, че трябва да мислиш за себе си, да бъдеш себе си и да можеш да намериш собствената си сила. Защото, когато сам намериш силата, светът около теб става по-спокоен. Да разбираш сам себе си означава, че се разбираш повече и с околните. Това просто е по-добрият начин.

Napalm-Death-Save99-peta2-Ad

Друго, което ме интересува, е дали има млади метъл групи, които имат същата идеология като тази, която ми изложи преди малко?

По всяка вероятност. Не мога да кажа имена, тъй като не следя толкова много модерната сцена, но съм сигурен, че има много такива. Все пак групите отразяват живота. Те са хора, живи съвкупности от хора. Според мен хората забелязват, че мейнстрийм политиката е пълно лайно и никой не се опитва да помогне на никого. Всичко са само жестове и PR. Така че според мен все повече хора си дават сметка за свободното мислене и че всички установени начини за водене на политика са безсмислени.

Което е добре. Значи има надежда.

Да.

Така. Почти приключихме, но имам и накрая въпрос, свързан по-скоро с музиката. Въздържам се от въпроси, на които вече знам отговорите. Мисля, че последните ви четири албума са по-екстремни от доста от предишните. Какво ще кажеш за тази агресия при положение, че си вече по-стар?

Аз съм на 30 и няколко.

По дяволите, много съм тъп. Мислех, че си на възрастта на Шейн и музиката те държи млад. Извинявам се.

Няма страшно.

Всъщност, точно за това с младостта – чувстваш ли сила да продължаваш да правиш това, което правиш? Затова и обърнах внимание на последните ви четири албума.

Разбирам те, но последните четири албума бяха по-скоро резултат на свежест, тъй като бяхме решили доста проблеми…

Нещо като рехабилитация.

Така е. Но за агресията – възрастта никога не пречи на нищо. За себе си не бих казал, че ще загубя способността да правя това след петнайсетина години.

Което е добре, защото ще има какво да слушам.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

Пънк хаос: P.F.A., Cruel Night, Deformed @ Fabrika Avtonomia

През последните няколко години жанровете в екстремната музикална гама преживяват своеобразен ренесанс. Наред с множеството стари кучета, много нови групи и изпълнители запълниха вакуумът, образувал се след голямата умора на 90-те години. Десетки концерти и фестивали събиращи стотици банди и хиляди почитатели ежегодно раздират полетата на Европа, Азия и Америка, а лудостта им изглежда хронична, но и заразна.
След като сме виждали и знаем за съществуването на: мюсюлмани в Азия, които шият кръст нашивки и якета; кози и други диви и домашни животни посещаващи грайндкор концерти; групи, които използват кофа за боклук вместо каса за барабани; баба вокалист на екстремна група; кучета вокалисти на екстремна група; малко момиченце вокалистка на екстремна група; мексиканската пънк вълна от наркозависими амигоси; хора, които крещят на електрическа жица; хора, които скърцат с мокър стиропор по стъкло; кервани от пътуващи по света северноамерикански кръстита, култ към модерният аскетизъм и още други впечатляващи факти, мисля че няма кой знае какво да ни учуди вече по този свят.
България също нямаше как да бъде подмината от това така наречено завръщане на добре позабравени стари неща. Последните 10 години бяха доста интензивни и за щастие на феновете много и много качествени банди минаха през софийските дупки, за да засвидетелстват мисионерството си.

От една страна – постоянната нужда на изпълнителите да обикалят света, за да представят изкуството си, а от друга местният характер на хората във всички страни наоколо, превърнаха Балканите в топ дестинация за млади и нахъсани групи. Защото, ако пънкът е неподчинение на статуквото, рожба на мизерията и желанието за свобода, то в Европа едва ли би се намерило по-подходящо място и климат за неговите проповедници от Балканите.

До такъв извод достигат мнозина, а сред тях са и много пламенни последователи на този нов-стар номадски живот, животът на DIY музикантът.
За това не е и чудно, че героите на днешния ден – два чудесни примера за непримиримост и ярост избират Балканите пред Западна Европа за свое турне.
cruel pfa deformed 06.06.jpg

P.F.A. (https://pfaquitcallingusthrashcore.bandcamp.com/) свирят бърз и безотказен хардкор-пънк в услуга на всички фенове на шумната ‘направи-си-сам’ музика. Сърцат апириънс в духа на младостта и непримиримостта, P.F.A. притежават онова зрънце вдъхновение, което различава искрените от фалшивите, самородните от престорените. Свеж полъх и невъздържани ритми ще съпроводят групата на Балканското им турне, което няма как да подмине София, топ дестинация за всички млади и нахъсани групи в последните години.

Cruel Night (https://cruelnight.bandcamp.com/releases) са част от вълната на raw punk завръщането, което ни дари с разнообразие от ядосани, шумни изпълнители, носталгични чувства и екстремна музика и политика. Унгарците действително следват този пример, създавайки крайна музикална линия в духа на най-суровите образци на британския и японски хардкор-пънк от 80те.
Винтидж звук, истеричен бекграунд и класическият имидж на болезнения радикализъм от новия век се събират в едно, за да предефинират добре познатото старо в не по-малко грозно и шумно ново.
Cruel Night също ще обиколят Балканите, но не и без да посетят своите стари приятели от София.

Подкрепа за унгарските ни приятели ще окажат софийските хаймани от най-новия хардкор-пънк-метъл проект Deformed – младата надежда на безхаберното пънкарско бохемство.

Концертът в крайна сметка ще се състои, въпреки премеждията и не без помощта на Фабрика Автономия, които ще домакинстват това събитие.

Входът за първи път на наше събитие и както винаги във Фабрика Автономия ще бъде – свободно дарение. Свободното дарение е делегирането на много висока лична отговорност към всеки, който цени и осъзнава трудът, който трябва да се положи, за да съществува сцена и тя да бъде независима от търговски и други интереси. Така че когато дойдете да слушате групите, навестете касичката за дарение, за да може групите да продължат спокойно турнето си.

Място: Фабрика Автономия
Час: 20.00ч.

 

До скоро!

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

Сбъднати пророчества: Как Dick Lucas предрече бъдещето през далечната 1982г.

Помня, че през 90-те много голям хит бяха предсказанията, свързани с настъпването на новия век. Всички те, разбира се, вещаеха мрачен, апокалиптичен разпад, мигновена смърт за човечеството или чисто и просто изчезване. Предсказанията гласяха, че последните секунди на 1999г. ще видим Господ в небето или че огромен метеорит ще затрие целия живот и ще ни прати там където ни е мястото – при динозаврите. Ядрото на земята се взривяваше, а алчни и коравосърдечни генерали дирижираха деня на ужаса. Извънземни, катастрофични индустриални инциденти и прочее тормозиха съня на необременените домакини и скучаещите им съпрузи.  Е, 2000г. настъпи и никакъв метеорит не удари земята, като злокобното предсказание се повтаряше с различни формулировки по различни поводи почти всяка една от 19-те години от тогава до днес. Това не се случи, не и по холивудския сценарий, който стратезите на пазара за евтина, сензационна литература, филми и ТВ предавания лансираха с кървава пот. Днес, класическите предсказатели от старите митове и книжки са по-скоро злободневна тема на вицове и насмешки, най-вече родните такива. Масовата култура с нетърпение очаква настъпването на поредната апокалиптична дата, преживяването на която става тема на разговор номер едно. Дали това не е част от стратегия, чрез която да забравим, че сме смъртни, а и че сме виновни за собствения си упадък, не знам, но в последно време все по-ясно става, че някои предсказания все пак се сбъдват.

Новинарските потоци по телевизията и в интернет започват все повече да изглеждат като нещо средно между филм на ужасите, драматична сага с кофти край и зле скалъпена от циклофреник шега. Без никога да съм се докосвал до книги с апокалиптични пророчества и трагедийни демотиватори за разглезени офис-мениджърки, съм почти сигурен, че общото им с новините е повече от допустимото. Войни, бомбардировки, преврати, химически атаки, ядрена заплаха, тайни агенти, български чадъри, код червено, суши, наводнения, опостушения, земетресения… изчезващи животински видове, дефорестация, геноцид. Извратени човешки отношения, икономически кризи, всеобща заболялост. Паника и ужас. Не, това не е компютърна симулация, нито американски екшън по кабелната в 2 на обед.

За развилите стокхолмски синдром общества по света започва да става трудно да различават симптоми от причини. Няма глобално затопляне, няма климатична катастрофа, колонизаторските войни са измислица, а ваксините – конспирация. Реалността е като несвършващо дежа-вю, „ама наистина ли това не съм го гледал някъде вече“, си казва всеки, сблъскал се с тази картина. За малцината трезви, невъзвръщаемостта е можело да бъде избегната. Само някой да беше чул пророците… Някои от тях познаха.

Един от пророците на нашето време, съвременник на своето предсказание позна всичко, до последната запетая. Той се казва Dick Lucas, а предсказанието му носи името „The Day The Country Died„.


 

9rce4eaq2yxqewagq9wbbp-970-80

Една страна, икономически разделена, на ръба на ядрена криза, Тачъристка Британия е перфектно място за създаване на албум, който ще дефинира последващите десетилетия и сам по себе си ще се превърне в кофти пророчеството на едни хора, които определено нямат желание да те лъжат.

The Day The Country Died“ е издаден през апогея на Студената Война през 1983г. От създаването си през 1980г. до тогава Уилширският квартет е издал 3 EP-та, „Demolition Wars“, „Reasons for Existence“ и „Religious Wars„. Когато „The Day The Country Died“ удря алтернативните класации Subhumans вече са на път да се превърнат в пионери на най-радикалния жанр на пънка – „анархо“.

Заедно с тях, други две групи разпространяват анархо-сцената в онези години. Това е арт колективът от Есекс – Crass и хардкор бригадата от Стоук Он Трент – Discharge. Техният не-конвенционален подход към пънка ги различава съществено от групи като Sex Pistols, Buzzcocks, The Clash и др. Докато Discharge свирят тежък и бърз хардкор, Crass възприемат „по-изправен“ стил на музика с отчетливо експериментаторски влияния по-късно. В крайна сметка посланието в лириките е това, което ги прави част от едно общо цяло, а това само по себе си дефинира много широките граници на жанра.

wccvt7zjarxq3wvrh9qazy-650-80

Subhumans през 1981г. Източник: loudersound.com

Очевидно Crass и Discharge пробиват пътя на новото звучене, докато фронтменът Dick Lucas, китаристът Bruce Treasure, басистът Grant Mulry и барабанистът Trotsky остават силно повлияни от пънк 77 вълната. Subhumans, обаче имат в себе си много повече от до болка познатите и втръснали на всички „три акорда“. Озъбените китарни рифове, главоломната бас линия и побеснелият барабанен ритъм подплътяват радикалното социо-политическо послание, което не спира да се излива със същата ярост, тъй както музиката им. Но и самият албум също предлага задоволително широки граници. „Big Brother“ без съмнение е най-суровото парче, докато „Subvert City“ се разпростира в над 4 минути акустичен мрак и болно китарно соло.

Както „Subvert City„, така и „All Gone Dead“ еднакво таргетират пост-апокалипсиса като основна своя идея, което е и главна тема в ‘анархо-пънка’. Subhumans отиват дори още по-далеч, семплирайки звук от ядрен взрив в самото начало на албума. “The world has ended, the gas is gone, it killed the people, now the mutants live on” крещи Lucas като побъркано копеле, каквото всъщност е.

Смразяващият нихилизъм продължава и в парчето „No„.

No I don’t believe in Jesus Christ
My mother died of cancer when I was 5
No I don’t believe in religion
I was forced to go to church, I wasn’t told why

No I don’t believe in the police force
Police brutality isn’t a dream
No I don’t believe in the system cos
Nothing it does makes sense to me

Don’t worry you’ll get over it
You’ll grow up, you’ll calm down
Another youth, another fashion
You’ll get over it, you’ll calm down
You don’t really mean what you say
You’ve had too much to drink
Don’t be so full of hatred
It’s not as bad as you think

No I don’t believe in what you say
You’re just part of what I despise
Yes you’re part of the fucking system
I ain’t blind, I can see your lies
Cos the system thrives on ignorance
What the public don’t know, they can’t reject
In the face of you all I stand defiant
The rest of the people, they wanna forget

Разбира се, няма как да се изпусне абсолютната световна класика „Mickey Mouse Is Dead„. Този унищожителен манифест на безнадеждността е послание към идните поколения за това, което ги очаква като следствие от собствената им неглижираност към околният свят. „The kids out in the road, Their minds have all gone cold, Cos Mickey Mouse is dead, They shot him through the head, With ignorance and scorn, They believed in something new, They read the papers watched the films And they thought they knew the truth. Look what you’ve done to Mickey Mouse.“

„Dying World“ пък хваща ужасяващата картина на кръвожадното настояще. Светът се самоунищожава, а тези момчета знаят как да го кажат. „There’s a hole at the bottom of the earth Where the blood pours out at the end of the day When the usual amount of people have died, Sit back and watch the death and decay.“

Вокалът Dick Lucas не може да задържи нищо от това, което е в него, засягайки различни теми – ot полицията (“Till The Pigs Come Round“) до пушачите („Ashtray Dirt„) и не без помощта на раздразнените беквокали на Bruce Treasure постигат усещането за тотална грубина в и без това изпилената смесица от шум и енергия.

Предсказанието на Dick Lucas и Subhumans изглежда все по-релевантно и днес, далеч от Тачърова Британия.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , | Вашият коментар

Dagenham Dave – Първият фен на The Stranglers

“I’m not gonna cry. I bet he hit that water high.“

Когато през 1977г. групи като The Clash, Buzzcocks, Sex Pistols и The Stranglers са в социо-културния фокус първо на британското, а по-късно и на всички т.нар. западни общества по земното кълбо, медиите, в това число телевизии, радиа, вестници и списания надигат глави през твърдите стени на политическата цензура от онзи период, за да се вторачат във вълнуващия гламур на новоизгряващите звезди. И тъкмо преди пънк културата да излезе на лъскавия подиум за дефиле по високите етажи на обществото, същите медийни хроникьори и обикновени колумнисти на заплата, доизграждат имиджа на този нов и вълнуващ субект на социалното. Резултатът е безопасният бунт на децата от средната класа. Безопасен като безопасните игли в ушите на бъдещите министри, културни дейци и известни хора, безопасен като снимките от лъскавите списания, рекламите за продукти за коса или витрините на бутиците. Пънкът е мъртъв, защото стана безопасен, а това бе решението на неговите създатели. Фокусът на обективите бе по-силен, а мирисът на парите непренебрежим. За някогашните деца от бедните квартали на индустриалните градове би било проява на клинична лудост, ако не изживеят поне за миг своите добре заслужени минутки на слава. А за някои от тях тези минутки станаха месеци, години и десетилетия. Това обаче изглежда е било за добро, защото даде път на тези, за които политическата критика бе по-важна от латексовите костюми, а анти-конформизма достигаше отвъд витрината на секс-шопa на Вивиан Уестууд. Даде път на далеч по-решителните деца на пънка, за който вече беше време да си ходи.

Разбира се, не винаги е било така.

Обратно към годините преди ключовата 1977г. Clash не съществуват, Pistols дори не предполагат едни за други, а Buzzcocks евентуално разучават как работят китарните усилватели, когато The Stranglers вече свирят своите първи гигове в Лондон и околията. В битката за глътка въздух и популярност, английските рок групи доизживяват изпадащия в смертелна агония жанр в концерти, напълно лишени от всякаква емоция. Големите лейбъли са почти невъзможна дестинация за която и да е новопоявяваща се група, а самофинансирането е химера от ранга на живот на друга планета. Имането на инструменти, оборудване и място за репетиции е равносилно на сизифовско усилие, а и също толкова безсмислено с оглед на това, че над 90% от новите групи приключват кариерата си още след втория концерт. Малки кръгове ентусиасти все още се борят за спасението на рок’енд’рола, но и това изглежда кауза пердута без нещо ново, нещо смислено и нещо, което да те кара да очакваш. Всичко звучи добре, ако има кой да ти го каже.

И така, The Stranglers свирят в малки запушени клубчета, борейки се да разширят аудиторията си от 3-ма на 10-ма (без гаджетата) и да покрият поне част от разходите си. Опитът показва, че това е пътят, който мнозина не завършват, така че често изпълненията им приключват в минорно настроение. В своя статия за punk77.co.uk Chiswick Charlie, Duncan Doughnuts и Bren Gun си спомнят за тия години и за един точно определен човек. Наричаният „първият фен“ на The Stranglers – Dagenham Dave. Следващите редове са неговата кратка и тъжна историйка. Историята на Dagenham Dave. Човекът, на който The Stranglers посветиха песен от вторият си и вероятно най-успешен албум.

 


dagdave2

За едно от ‘роуди’-тата на Stranglers през далечната 1976г. първата среща с Dave е Зимата на същата година. След поредния слабо посетен концерт във Фулъм към сцената се приближава смугъл човек. „Страхотен гиг“, казва той, а момчето от екипа кимва одобрително. Пияната осанка на мъжа му придава не много сериозен вид. Моменти по-късно развълнуваният фен вече разменя думи с групата. Това е Dagenham Dave и същият концерт е вторият на групата, който той посещава. Този момент се оказва исторически както за Stranglers, така и за него самия. След вторият път, в който вижда Hugh, Jet, Dave и JJ на живо, той се заклева да не изпусне нито едно тяхно изпълнение до края на живота си. Нещо, което в крайна сметка става факт. Дейв впечатлява бандата още веднага, защото определено е характер с главно Х. А Стренглърс обожават характери.

Всъщност Дейв идва от Манчестър. Син на миньорско семейство, възпитан в много строга работническа среда до края на живота си остава силно подозрителен към всяка форма на власт. Отдаден социалист, Дейв работи много и най-различни дейности, повечето от които съсредоточени в кръга на физическия труд. Доста едър човек с две персоналности, така си го спомнят неговите съвременници, като за него се твърди, че също така е и с потвърдена диагноза – параноидна шизофрения. Обичайно спокоен и ведър, но понякога, когато се напие, ставал доста агресивен с много малко фактори, които могат да го възпрат. В това число и 5-6 човека не биха му били проблем, ако в ръцете си има бутилка или стол. Разбира се, без нито един спомен от свършеното снощи, Dagenham Dave оставял всичко за мига.

Dagenham Dave (прякор измислен от Hugh заради предишна месторабота на Dave) бил забележително интелигентна личност. Самоук, за него нямало непозната територия – от класическа литература до политическа философия и от история на музиката до история на изкуството. Винаги интересен събеседник, Дейв можел постоянно да учудва слушателите си с нови и нови интересни познания. Голям фен на класическата и на джаз музиката, Charlie Parker последовател.

dagdave1

Dagenham Dave нямал два от предните си зъба, които били заменени от изкуствени. Една от любимите му шеги била да ги маха, за да развесели събеседниците си.

 

 

Dave и любимата му Brenda (Bren Gun, наречена от Hugh) живеели в хотел в Есекс, което фактически означавало, че двойката всяка вечер била на различно място в Лондон – театър, кино или група на живо. За тях било напълно нормално да отидат на концерт на Стренглърс и на следващия ден да гледат Лондонската Филхармония.

За любовта на Dagenham Dave към Стренглърс свидетелстват от самата група.
По времето, когато той се запознава с тях, те свирят пред нищожно малко публика в треторазредни пъбове за надница, която е често под тази на сервитьора. В крайна сметка за Стренглърс не оставало нищо, а разходите за път и храна растели непрекъснато. Но насреща е Дейв. Той бил с тях на всеки техен концерт, купувал храна и напитки за групата и екипа ѝ, често харчейки повече от 50 лири дневно, за да подпомогне това, в което вярвал. А той най-вече вярвал в самите Стренглърс, като непрекъснато им повтарял това. Дейв наистина обичал тази група и когато били заедно, за тях не съществували проблеми, не и от финансов характер. Забавният клоун или най-добър приятел, Dagenham Dave винаги бил в центъра на вниманието.

1976г. е точно това време, в което появата на групи като The Damned, Clash и Sex Pistols променяло облика на музикалната сцена в Лондон. С новата вълна се появили и новите хора. Изцяло различна аудитория започнала да посещава гиговете на Stranglers. Въпреки, че Дейв харесвал музиката, трудно може да се каже, че можел да се идентифицира с пънкарите. Тъкмо тогава бандата се сприятелила с група пънкове, посещаващи пъб във Finchley. Hugh ги нарекъл Finchley Boys и скоро след това те започнали да се появяват на техни концерти често. За първи път мястото на Дейв било оспорено. Друг бил клоунът, други били в центъра на вниманието. Разбира се, това не останало без реакция и Дейв им скочил още при първата възможност по време на сета на Стренглърс в 100 Club. Сам срещу 7, той успял да вземе поне 5 в бой без победители. За него останали две пукнати ребра и счупена скула.

16602790_10154899429717604_1999154490430201614_n

Може да се каже, че Dagenham Dave бил от онези хора, които се грижат за другите повече от за себе си. Той се притеснявал за всичко свързано с групата – къде ще е следващия концерт, ще има ли пари за записи и до къде се стигна с преговорите със звукозаписни студия. Той бил душата на групата и в добро и в лошо.

През 1977г. най-накрая The Stranglers достигат до подпис с голям лейбъл. United Artists подписват с тях, което е огромен успех за групата и за всички, които са вярвали в тях през тези години. Най-вече за самият Дейв, който като съвременник на записа на албума „Rattus Norvegicus“ не се свени да подсказва на продуцента Martin Rushent как точно трябва да звучи записа. Това, обаче, изглежда да е началото на края за Dagenham Dave.

Любимата му Brenda, която прекарва последните години с него не може вече да издържа и напуска Дейв, за да заживее с майка си в Есекс. Той прави неколкократни опити да си я върне, умолявайки я да не го изоставя. Това за съжаление не се случва.

За това, на 9-ти Февруари 1977г. Dagenham Dave слага край на живота си, хвърляйки се от Тауър Бридж в ледените води на Темза. Първият и най-голям фен на The Stranglers си отива от този свят в самотата на собствените си проблеми, но остава голям белег – споменът за себе си.

The Stranglers му посещават песен, една от най-хубавите им песни, според мен, уникално аранжирана, успяла да улови както духът на времето, така и личното в историята на Dagenham Dave и Стренглърс.

Днес, над 40 години по-късно митът за първият фен все още витае наоколо. За това се грижат и самите Стренглърс, които не пропускат да си спомнят за него, когато изпълняват „Dagenham Dave“.


 

Dave was from out of town
Manchester’s likely too
Had read De Sade to Marx
More read than me and you
Scaffolding pays good bread
It pays for drugs and kicks
Dave only had one love
Had no real need for chicks
Dave was so far ahead
But now he’s dead
I’m not going to cry
I bet he hit that water high
I guess he lost control
And welcomed in the night
It was too much for him
What were his thoughts that night?
The river Thames is cold
It keeps on flowing on
But it left Dave alone
It just kept flowing on
There’s city sickness here
But now he’s dead
Late night a street in the west of the city
There was a place there where he lost himself
Strange feelings did he feel there
Strange people did he meet there
Angry sounds did he hear there
Like the howling of bulls
I’m not going to cry
I bet he hit that water high
Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , | Вашият коментар

Топ 5 пост-пънк бас линии (завинаги)

Едно от нещата, които крайно много ненавиждам в популярната култура, що се отнася то до музиката и музикантстването в частност, e вицовете за басисти. По-безвкусни и плоски шеги е невъзможно да съществуват в пространството, като дори тези за Стиви Уондър, които си разказвахме в 4-ти клас, са по-забавни. Честно, какво си мисли китаристът на трето-разрядна, никому неизвестна метъл група от средно-голям източно европейски град, когато разказва на всеослушание поредния преведен от американски-английски виц за басист? Дали приносът му към извършената и без това слабо смислена музикална дейност се покачва, остава пълна загадка. За нещастие на нарцистичните типажи от този тип към горното бих допълнил и това, че музика без бас не струва. Точка. Да, запишете си го, всичко без ритъм спира да е музика и започва да е шум. Не виня феновете на шума, нито ги принизявам до нивото на разказващите вицове от Къци-ерата.
Но което си е факт, факт си е – когато слушаш едно парче, колкото и добро да е то, винаги има една линия, която изпъква над всичко останало. Една мелодия, която ти напомня за въпросното парче, една конструкция, която си тананикаш или подсвиркваш. Често това е мелодията на вокала, по-рядко китарният риф, най-рядко барабанният ритъм. Басът, обаче е много силен инструмент. Освен безусловен ритъм водител, не рядко той става център на композицията, гръбнак на музиката, около която всички останали строят.  Понякога далеч от светлината и брокатите, понякога в сами центърът ѝ, най-добрите басисти в света остават запомнени с уникални парчета, много от които ще си тананикате цял живот, дори да сте ги чували само веднъж или дваж.

С горното искам да кажа, че не е безцелно да си спомняме за най-добрите в (…). За това, в този прекрасен слънчев мартенски ден съм ви подготвил моя лична секси-кекси, попи-шлопи класация, която типично нескромно озаглавих Топ 5 на пост-пънк бас линиите ЗАВИНАГИ. Разбира се, от устата на смъртен човек думата „завинаги“ звучи като тийнейджърското „никога“, но само помислете…


5. NEW ORDERThe Age of Consent

Да, точно така. За това говоря. В главите ви вече звучи една определена мелодия и тази мелодия е бас линията на прекрасен шедьовър от монументалните New Order. Няма нужда да ви представям Peter Hook – басист и съосновател на Joy Division, по-късно и New Order, човек, който е оставил зад себе си материал и труд за десетилетия напред. Неговите композиции са вдъхновение за хиляди фенове на музиката в последните над 30 години и честно казано, което и парче да изберете преспокойно може да присъства във всяка една класация на произволно място. Disorder, Digital, 24 Hours, Love Will Tear Us Apart  са малка част сред най-бляскавите линии, измисляни от Hook. Избрах The Age of Consent, защото считам по-късния период на тази формация, в това число и на Hook, за много по-мислен и майсторски.
Бас линията на Hook в тази песен съчетава специфичен вид самоувереност в интензивния и на моменти нахален флоу, който се загнездва в съзнанието на всеки, който я чуе. Звученето на този бас е абсолютно непогрешимо и трудно може да бъде объркано със свиренето на човек, различен от Hook.
Лайв версия, в която Bernard Sumner отново пее ужасно фалшиво (но за сметка на това безкрайно симпатично) ще ви убеди в горното.

 

 

 

 

 

 

 

 

 


 

 

4. Talk TalkIt’s My Life

Mark Hollis си отиде от този свят по-миналата седмица на 64 години. За всички фенове на пост-пънк и софт звуците това бе поредният голям удар. За всички останали, които не се числят към етикети и жанрове остават спомените от ретро-парадите по МТВ през 90-те години. Тогава Talk Talk бяха нещо като неумиращият култ на синт музиката. Разбира се, заедно с някои други, англичаните бяха пионери в една музикална вълна, чийто вибрации отекват и днес, десетилетия по-късно. Генерацията на усмихнатите момчета, които пеят тъжни песни. За мястото на Talk Talk в световният музикален пантеон е изписано и изговорено достатъчно (както и за всички останали участници в тази т.нар. класация), но едно, като че ли остава на по-заден план, а именно – те са уникални музиканти. Paul Webb е зад баса на Talk Talk от създаването им през 1983г. до 1988г., когато напуска. За това време успява да композира и пише музика за много класни албуми, сред които е и едноименният „It’s My Life„. Песента, която обиколи света с един уникален клип и запомняща се мелодия всъщност е построена около простичкият бас риф на Webb. Няколко тона са гръбнакът на един от най-хубавите синт поп химни на 80-те години. Мелодийка, която завинаги остава в главата.
В памет на Mark Hollis, лека му пръст.

 

 

 

 

 


 

 

3. Echo & The BunnymenBedbugs and Ballyhoo

Навлизаме в свръх-тежка категория бас линии. Каквото и да се каже за Echo & The Bunnymen ще е малко. Култовата група от 80-те години на миналия век остави доста материал за размисъл и още толкова разбити и залепени сърца из целия свят. Магнетичният имидж и още по-привлекателна музика ги правят топ избор за всеки фен на естетическия подход. Нежните бунтовници завладяха английските и европейски инди чартове с песните си, а днес, близо 40 години по-късно, работата им получава достойна оценка от всички, независимо музикалните предпочитания на всеки един от нас. Les Pattinson е един от основателите, заедно с вокалиста Ian McCulloch и китаристът Will Sergeant, както и съкомпозитор на парчетата на Echo & The Bunnymen. Свирил с Paul Simonon от The Clash, Terry Hall от The Specials и членове на Blur в различни проекти, Pattinson е олицетворение на добрият басист. Специфичният му стил на свирене, обусловен от техниката, която използва придава на Echo & The Bunnymen неповторимо и неподлежащо на имитация звучене. За мен лично сингълът „Bedbugs and Ballyhoo“, част от който е и едноименното парче е абсолютното доказателство за невероятният талант на басиста. Смазващ бас риф, едновременно ултра-жив и силно-мрачен, стилен, но хулигански, няма как да не се набие в съзнанието завинаги. Знам, че знаете това…

Освен това, в това магнетично парче McCulloch подозрително много звучи като Jimi Hendrix.

 

 

 

 

 

 


 

2. BauhausKick In The Eye

Bauhaus е нещо като крайпътен камък не само за гот-рок, пост-пънк музиката, но за световната култура като цяло. Изключителен пример за влиятелност чрез професионално обработените моменти на истерична гениалност сред 4 човека. Парчетата на Bauhaus са наследство, което е оставило толкова дълбока следа в историята на музиката, че е трудно да си представим как би изглеждала модерната рок музика без тях. Слаби са думите и за дискографията, която съдържа толкова много безценни паметници. Това, което съм избрал днес, обаче, абсолютно без никакъв коментар е ТОТАЛЕН СЕКС. „Kick In The Eye“ излиза като сингъл през 1981г., и по-късно е част от албума „Mask“. Peter Murphy, Daniel Ash, Kevin Haskins и басистът David J са на върха. David John Haskins е известен английски музикант, басист и един от основателите на Bauhaus. Неговите незабравими бас линии съпровождат най-яките парчета на групата, освен това той е автор и на някои от лириките. Най-известните такива са за най-култовото парче на BauhausBela Lugosi’s Dead. Обратно към Kick In The Eye… за мен това е бас мелодия от друга вселена. Не знам кой и как е вдъхновил David J, но резултатът е това потресаващо парче, което не може да остави безпричастен никого. Истинският дръм енд бас, фънк, но готик, мрачно, но някак оптимистично. Невъздържано, но в никакъв случай хаотично, смело мога да кажа, че това е една от най-най-най любимите ми песни на Bauhaus. Невъзможно е да има друго мнение по темата.

 

 

 

 

 


 

1. The SmithsBarbarism Begins at Home

Трудно е да се определи първото място измежду тези двете, но в крайна сметка няма как да не се съгласим с очевидното. Най-добрата бас линия, измисляна в пост-пънк музиката до ден днешен принадлежи на The Smiths. Това е Barbarism Begins at Home. Колкото и да ни е неприятно да признаем реалността, високомерното и отблъскващо л.йно Morrissey  има уникалният шанс да се лиготи върху космическа музика, композирана от Andy Rourke и Johnny Marr – басист и китарист за The Smiths.
Andy Rourke  създава най-запомнящият се бас риф през 1984г., като уникалната песен вижда бял свят само в ограничени копия в Италия и Германия на следващата 1985г. Късче гениалност обуславя това, което без уговорки можем да наречем върха на The Smiths. Доста ще е трудно на настоящите музиканти да надскочат направеното от Rourke, а и дори да го направят, сянката на този умопомрачителен бас ще тегне още десетилетия.
Стига думи, време е за още музика.

 

 

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , | Вашият коментар

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН SOFIA REBEL STATION (9)

9 години от първата публикация на ъндърграунд фензина за алтернативна и радикална музика, култура и субкултура SOFIA REBEL STATION се навършват днес.

g1542834131203092683

9 години, в които много автори от различни кръгове, групи и течения оставяха свой отпечатък върху историята на българските субкултури. С понякога емоционални, друг път тривиални очерци за групи, изпълнители и концерти беше съградено това, което днес представлява най-голямата платформа в интернет за алтернативна култура на български език. Мнения, любопитни истории, разкази от първо лице, ревюта и интервюта с български и чуждестранни изпълнители са деветгодишният каталог на един проект, който стартира с не много амбициозната цел да запознава новите поколения с все повече изгубващият се в технологичната революция свят на субкултурите – музика, литература, политика, спорт и мода – всичко онова, което обуславя животите на активният млад човек в един „растящ, но не стареещ“ бетонен град, където някои правила се сменят твърде често…

За тези 9 години, DIY концертите и събитията, статиите и очерците, които носят почерка на SOFIA REBEL STATION, се превърнаха в непогрешима марка, която трудно може да бъде имитирана или симулирана. Стремежът на авторите да не късат дълбоката връзка на емоцията със съвсем ясните очертания на реалността, както и себеотдадеността на всеки участвал в организацията и осъществяването на подобни събития и/или е подпомогнал SRS е кръвта на този фензин, съществуващ вече почти едно цяло десетилетие.

Благодарим ви за подкрепата.

Както всяка предишна година, така и през настоящата, екипът на SRS и група незнайни войни от тъмното ви е подготвил изненади. С оглед на изминалите 9 – юбилейната 10-та ще ни донесе още по-контрастни поводи за радост и безумие. Просто бъдете с нас.

През изминалата година SOFIA REBEL STATION бяхме ние,

JollyStomper
mitkoxvx


Тазгодишният ни поздрав е малко тъжен, първо защото тези дни се навършва тъжна годишнина от земното отпътуване на нашия приятел Сашо Пролетарски и второ, защото рождените дни от един момент нататък стават повече печално отброяване до края, отколкото бохемски празник на жизнеутвърждението.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , | Вашият коментар

Total Rejects + Leo Fishhead @ GABA BAR

За много години друзя!
Слава на метафизиката не ни се е налагало да си честитим новото завъртане около слънцето вече цели 14 дни, което някак си ме успокоява – значи всичко си е в реда на нещата.
И да, така е! Януари си е Януари – навън е сибирски студ, а пред травматологичните кабинети в столицата е като на техно парти в края на 90-те – всички подскачат като че ли за първи път си чупят я крак, я ръка,… Да не говорим за тия другите, душевно счупените, за които медицинската превенция е химера като пролетта за младите и милионите от националната лотария за предците им. Лечението пък винаги се заключва в неопределено количество зле дестилиран алкохол и съмнителни, забранени от закона субстанции, изписани по рецепта от д-р Сам Съм Си Лекар Иванов. Абе въобще, на прага на второто десетилетие от новото хилядолетие изглежда нито сме се залетели към космоса, нито сме се научили да стъпваме здраво по земята, видимо от това че едни и същи две дузини физиономии трамбоват града на своите мечти, променяйки по себе си единствено денталния статус. И в това няма и капка ирония – животът ни се е превърнал в непрекъснато преповтаряне на добре запомнени в миналото действия. Депресия. Е, всеки има своите минутки за слава и бягство, но е много ключово каква точно проява ще украси безвременните делници и безобразните празници.
Няма к’во да се лъжем и да украсяваме. 2018 година бе една относително скучновата година, поне от моя гледна точка на изчичавяващ (има ли такава дума?) циник. Нито футбола ни беше футбол, нито шамарите бяха шамари, без коментар за дамите и джентълмените (всички те, колкото и да се облизваме по тях, все ходят до тоалетна по голяма нужда някога), к’во остава за забавната програма, както зовяха едно време минутките за отдих по Първа.
Гледахме Omega Tribe и Extreme Noise Terror, едни италианци на които им забравих името и още едни други, дето даже си купих касетка тяхна, но едва ли ще ги видим скоро пак. Не ангажирам никой с мнението си, но освен споменатото по-горе на всичко останало може преспокойно да се сложи един кръст и вместо това да си пуснем някой евъргрийн от неумиращата българска естрада. Естествено, дори в уголемено село като София вече е почти невъзможно да си абсолютно в крак с всички събития, камо ли да успяваш да ги оценяваш по истинските им достойнства. Но в общи линии, както вече отбелязах – всичко си е по старому.
Откакто ъндърграунд клубната култура стана средище на повече от един и два маргинални градски кръга се наблюдава впечатляваща промяна, характерна единствено за смяната на поколенията. Но понеже това очевидно не се случва, говорим си просто за закъснелия пубертет на няколко свръх-ентусиазирани наборчета със странни хобита, неочаквано възвръщащата се популярност на едно средно-посредствено онлайн радио и неистовите опити на кръчмаря да стане пианист и обратното. С китарите не е като с кюфтетата, чичи.
Ако има нещо, в което ние българите да сме номер едно и с едни гърди пред всички то това е рецептата за нашия живот – „От пръдня – боя“! И се получава бе, заклевам се.
За това имам и един неотменим принцип. Когато и да реша да дам шанс на концерт или друго (а)социално събитие никога не прослушвам или дори проверявам неизвестните ми състави. Така си оставям вратичка загадъчност – не че не виждам кой се е заявил като присъстващ, съответно какво да очаквам в общи линии, но все пак…
И така, ето ме отново, отпътуващ от квартала с мръсния студен тролей, стърчащ като неправилно поставен знак се чудя за чий си причинявам тия хладни екскурзии, вместо да се напием с кварталните бандюги с некачествена дюлева ракия, па’ да си ‘фърлиме един кютек като добрите стари времена и всичко да приключи на опашката пред дюнерите в особено тягостната обстановка на неизлечим срам от себе си. Късно е либе за китка е рекъл народът, щом каляската ти пресича Ботев, връщането назад обикновено е на 4 крака. И о, изненада, познайте какво се случи. С най-чистосърдечните намерения на квартет люде с дворцово възпитание унищожихме една каса амбалаж и около половин кило нещо, с което домакинът разтрива децата като се разкихат, само за да надуем главата на клетия бакшиш с истории за потънали в небитието криминали и приносът им към черните хроники тогава и днес. А той с особено облекчение стовари безполезния си товар под ярките светлини на казиното и кой знае какво си е казал – Събота е ден за провал. И вероятно е бил прав, мамка му.
На къде сме тръгнали изобщо? Тук ще издам една лична тайна. Настъпи ли зимният ад, все по-често намирам за трудно да разнообразявам убежищата в иначе разрастващия се град. За особено трудно намирам да съчетая личностните си черти с това, което ми предлага столицата, тъй че да не попадна в ултра превзетата обстановка на място, където плащам на кубически метър издишан въздух или напротив – някъде, където невчесана хипстърка се опитва да улучи чашата ми с финеса на оригваща се бабичка. Вярвате или не, този относително непретенциозен критерий рязко свива кръга до 4-5 места, а като добавим към това и тежкото изискване музиката да си струва, стават всичко на всичко… две. Така че, дойде ли уикенда започва и броенето на онче-бонче. В 50% от случаите (сиреч бончето, а не ончето) изборът пада върху настоящата дестинация. Бар Габа е, смело мога да кажа, едно от наистина малкото автентични и непресилени местенца в София, където можеш да съчетаеш хубава музика с достъпно пиене, лицеприятни хора и романтиката на подземния полу-мрак, който, всички знаем, ни прави по-красиви отколкото сме. За да не прекалявам със солта в манджата ще кажа само, че вече минаха години, откакто се взирам в психаделичните рисунки по стените и забавните надписи в тоалетната, като се надявам тази поредност да продължи и за напред. И още преди да настъпи благотворното разширение, мястото си се беше утрепало за свърталище на низвергнатите от високите светлини на несъществуващата поп култура. Днес, все повече ме връща във времената на яростен ентусиазъм, когато ъндърграундът наистина беше ъндър, а клубовете бяха наистина клубове (а не кебапчийници). Спирам, за да не последваме синдромът на засрамената невеста.
От другата страна на медалът стои организацията Blood Becomes Water. За да не кажа някоя недомислица, ще кажа какво виждам и мисля. Честно да ви призная, не знам какво мотивира симпатичните девойки от BBW (това не е жанр в порното) да организират концерти и участия на обскурни и алтернативни групи в областта на пънк, гараж, пост звученето, като единственото ми обяснение е, че изпитват безгранична любов към тази, т.нар. сцена, която никога няма да им даде нито хляб, нито кой знае каква популярност. Предполагам това е диагнозата на всички ни, които правим същото, когато ни се отдаде възможност. Не съм броил ивентите им, които съм обезчестил с непристойно поведение и невръстения, но със сигурност са поне няколко, на няколко различни места в родната София. Признавам си, бях привлечен от думите в резюмето за съботния концерт – „Мерзост и дързост, маргиналност и безскрупулност, чар и разочарование… това е музика за аутсайдери и музикални фетишисти като теб.“ Сериозно ли? Май наистина се познаваме добре.
С вече сдвояващ се поглед налучках единствената врата, после съумях да не се пречукам по стълбите и цялото това сизифовско усилие, за да впрегна сетивата си към руснакът Leo Fishhead. Да ви призная, изпитвам безкрайно уважение към артисти, които се стремят да са самодостатъчни. Лелеяният от всички мулти-таскинг, обаче, е дарба и сложна работа, която малцина владеят. За това аплодисментите отиват за тези, които успяват. Московчанинът определено има дарбата и хъсът да бъде атрактивен артист, уан мен шоу и политически агитатор едновременно, което му отрежда място сред изпълнителите, на които дължим признание. Аз съм му най-вече признателен за това, че с една каса, барабанче и китара успя да раздвижи умиращите от житейска скука и безпътица маргинали, безсрамно отнели видимостта към сцената на по-срамежливите и културни посетители. Музиката му, от това, което успях да чуя, беше интересна интерпретация на това, което сме свикнали да чуваме от пънк/траш групите в пълен състав. Атакуващи припеви и гневни куплети, суров лоу-фай звук и аматьорски аранжимент в духа на DIY културата направиха изпълнението на Leo Fishhead запомнящо се с искреността и енергията си. Повече от заслужени аплодисменти за момчето с тениска на шведската ди-бийт легенда Anti Cimex, който не разбрах дали има свои записи или не, но със сигурност е атрактивно зрелище за Събота вечер.
Наистина, не ми се искаше да изпростявам така и то на фона на лъскавата витрина за луксозен интериор, но годинките, субстанциите и компанията ме принудиха. Ето така ще оправдая следващите минути, в които заформящата се вакханалия се премести от улицата отново пред сцената, за да стане част от един истински пънк концерт, такъв какъвто трябва да бъде винаги и навсякъде.
Total Rejects са от Перм, Русия и като изключим силно клишираното им име и фактът, че имам чувството, че познавам вокалистът цял живот, всичко останало бе тотална изненада за мен. Подготвен да чуя някоя неангажираща гаражна група изобщо не очаквах колко енергия има в тези младежи. Хъс, шум и ярост от импровизираното озвучение наложиха извънредно положение в тясното пространство в Габа бар. И да, много е възможно да сте изяли някой друг непредвиден лакът, но никой не е казал, че ще е лесно. Задушевната атмосфера спомогна на котелът да заври, а съвсем скоро след това сцените бяха като от документален филм за събитие преди 40 години. Голи тела, хвърчащи бутилки и бира навсякъде, невъздържано поведение, нецензурни изрази, но и много усмивки, забава и феърплей – целта на подобни изпитания е да изкарат всеки един от нас от зоната му на комфорт. Ако не ти харесва – просто не идвай на пънк концерти. Total Rejects бяха тоталната изненада на месеца – минималистичен гаражен пънк, шумотевица и ритъм, който те блъска в тухлите и обратно в бара няма как да те оставят безпричастен към случващото се. Сърдечно изсвиреното и изкрещяното бяха посрещнати повече от подобаващо на неочаквано място и в неочаквано време. Нямам идея колко време са свирили руснаците, но съдейки по състоянието на кубинките ми след това, не са си спестили нищо. Ювенилната мощ и яростта на квартета бяха това, за което си заслужаваше да се домъкнеш до досадно скучния център на града, и да издемонстрираш цялата си магария пред познати и непознати. Всъщност, едва ли повече от 50 човека са се събрали да обменят флуиди и обвинителни погледи, но в моите очи, най-вече заради интензивността, гигът би бил сравним и с най-посещаваните за отминалата една година.
Не на последно място искам да се извиня (въпреки че не бях аз виновен) на девойката, която крайно възмутена и с потресен от видяното поглед ме нахока, докато избърсвах от физиономията си литрите бира, за това, че някой я бил опръскал. Съжалявам мила, следващия път дай знак, ще те черпя захарен памук.
Това е, не знам кога ще се видим, ако поводите са подобни, надявам се да е скоро.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

Защо Buzzcocks беше най-важната група

В мразовитата декемврийска нощ новината за смъртта на Pete Shelley, основател и лидер на световно известната британска пънк икона Buzzcocks, разтърси музикалния свят, оставяйки милиони фенове и последователи съкрушени. Афтършокът от неприятната вест, съобщена първо от брат му в социалните мрежи късно снощи (06.12.), тепърва ще резонира в общественото пространство от Острова до най-далечните точки на САЩ и Япония и обратно. Интернет бе залят от хиляди съобщения, изразяващи съболезнования и разказващи спомени и лични преживявания, свързани с Buzzcocks. Последвани от статии в най-големите великобритански ежедневници, онлайн музикални издания и фензинове, реакциите на музикалната общественост в Европа и по света са впечатляващи. Със сигурност множеството британски и континентални медии днес ще посветят част от програмата си на това, което смело може да се нарече най-важната група в историята на пънк музиката.

gettyimages-84880206-pete-shelley-buzzcocks

На 06.12.2018г. Pete Shelley си отиде на 63г. възраст

През 1975г. Howard Devoto и Pete Shelley формират Buzzcocks в Манчестър.  Двамата приятели едва ли са имали представа каква роля ще играе тяхната група съвсем скоро, нито пък какво влияние ще продължи да оказва дори десетилетия след това. След напускането на Devoto през 1977г. (формира Magazine), Shelley става основен композитор, китарист, текстописец и солист на Buzzcocks, факт, който съвсем скоро след това засвидетелства невероятното израстване и комерсиален успех на групата.

Заедно с The Clash и Sex Pistols, Buzzcocks стават родоначалници на културно и музикално явление, развило се през следващите години и десетилетия в много и разнообразни направления, десетки музикални стилове и поджанрове, модни, спортни, политически и други социални проявления на един и същи феномен – пънкът. Тези три групи също така стават, най-общо казано, пионери и бащици на трите главни разклонения на същия този феномен. Buzzcocks имат заслужения късмет да са родоначалници на най-влиятелното от трите деца на пънк експлозията.

2014thebuzzcocks_getty85244294221014

„Пънкът е роден в Манчестър“, казва Steve Diggle в интервю по повод поредица от събития, провели се в Лондон във връзка с 40-тата годишнина от емблематичната 1977г. Той допълва, че Buzzcocks довеждат Sex Pistols в Манчестър, когато и вторите осъзнават, че пред себе си виждат раждането на истинска сцена.

Стилът, който изобретяват Buzzcocks, не без помощта на гениалния Shelley, става флагмен на ранната независима сцена, известната по-късно Манчестърска Музикална Сцена, пънкрок, пауър-поп и поп-пънка като цяло. Взривоопасната смесица от майсторски кондензиран поп с огнено-бърз пънк бързо спечелва истинска слава на групата. Buzzcocks свирят на турнета в САЩ и Европа с The Clash и Sex Pistols, а първите им албуми – „Spiral Scratch“, „Another Music in Different Kitchen“, „Love Bites“ маркират началото на голямата революция в рок музиката. Сърдечна искреност отзад младежки гняв е това, което те могат да предложат на работническата класа в Англия в края на 70-те години


„Buzzcocks беше музика, на която можеш с еднакъв успех да правиш любов и да се биеш“

Едва ли има някой, който не е бил докоснат от „Ever Fallen In Love (with someone you shoudn’t’ve)„, на първи поглед глуповата песничка с мелодично поп звучене, която в последствие ще се окаже най-известният хит на Buzzcocks, достигнал (определено подценено) до 12-тото място в Top Of The Pops, световна слава чрез многобройните си препечатки във филми, компилации, реклами, телевизионни предавания и прочее и прочее. И няма недокоснати, защото искреността на изказаното в далечната 1977г. прави думите и мелодията релевантни и днес. Защото няма някой, който да не се е влюбвал (в този, в който не трябва). Парадоксалното е, че именно този, ако мога да използвам грозната купешка дума шлагер, сумира в себе си философията на Buzzcocks. Парадокса се съдържа в това, че никоя от мейнстрийм медиите и тогава и днес не може да подмине това парче равнодушно, за разлика от не до толкова розово-бонбонените гигове, които групата осъществява. Така например, британски журналист, изпратен да отразява един от тези ранни Манчестърски концерти казва: „Клубът бе разрушен на половина, а групата още не бе излязла на сцената. Собственикът бе видимо недоволен, но нямаше какво да се направи. Когато те излязоха на сцената, всичко ескалира„.

large

Сред изказалите съболезнования още в първите часове след смъртта на Pete Shelley бяха: Glen Matloc от Sex Pistols, Mike Mills от R.E.M., Авторът на „Трейнспотинг“ Irvine Welsh, Duran Duran, Slaughter And The Dogs, The Stranglers, Captain Sensible и много, много други

Buzzcocks е невероятно явление. Бандата успява да обедини около себе си и творчеството си хиляди хора, принадлежащи към различни културни и социални групи, множество от които биват повлияни от Shelley и групата му и на свой ред основават музикални групи, някои от които задминават по популярност и самите Buzzcocks.

Мелодичният вокал на Shelley, комбиниран със строго-ортодоксалното китарно звучене без проблем биха могли да бъдат каквото си поискат в края на 70-те години. Тази мулти същност на артистичния образ на Shelley и другарите му прави възможна широката популярност която добиват благодарение на творчеството си.

В последните десетина години, реформираните Buzzcocks свириха на турнета и фестивали почти непрестанно. Въпреки, че видимо са остарели и позагубили младежката си енергия, манчестърските легенди бяха една от най-очакваните групи навсякъде, където се заговори за тяхно участие. Препълнените клубове и фестивали, често дължаха успеха си именно на Buzzcocks. Уви, не успях да ги хвана на живо, нещо за което ще съжалявам винаги.

gettyimages-96949110-1024x1024

Buzzcocks е една от групите свирили на известния фестивал Rock Against Racism, провел се в Манчестър през 1978г.

Наследството на Pete Shelley като музикант и лидер на Buzzcocks ще остава да живее дълго след неговата кончина, защото неговата група бе най-важната от трите, считани за безспорни родоначалници на пънка изобщо.

Със Сид Вишъс, Джо Стръмър и Пит Шели на оня свят, спокойно можем да кажем, че 41 години след основаването си, пънка от генерация 1977 е вече официално мъртъв.

В Памет на Pete Shelley, някои от най-любимите ни негови творби.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , | Вашият коментар

Не много забавната истина за песента „Hajde Da Se Drogiramo“

Сутрешното слънце огряваше с надежда чудовищната стоманобетонна сграда, предназначена да бъде жилищен блок за многохилядното сборище от типични българи – закоравяли комарджии, умопобъркани работохолици, пропаднали пияници, амбициозни кариеристки, срамежливи тийнове, евтини проститутки, изгубени творци, психясали лели, отегчени интелектуалци, вмирисани старчета, честни домоуправители, нечестни крадци, набожни вярващи, компютърни плъхове, безмозъчни хулигани и… аз. Понякога, лъчите на това наивно по своята природа образувание, ненужно осветяват крайно нелицеприятните аспекти от живота в големия град. От озверялата леля, която търка с последната си монета фиш от пет лева, през купуващия си евтина водка в осем сутринта чичак, та чак до безплътността на зависимите от всевъзможни вещества тапицирани скелети, има какво да се цензурира. Когато светлината вдигне булото на нощта, булката отдолу не е чак толкова красива.
Животът в модерния град се чувства като че ли боза, а не кръв се движи във вените ти. И някъде там, тази захаросано лепкава меланхолия прави духовно братство с безплътната скука. Фундаментът на психонавтиката. Отзад всеки скучен ден многозначително вежди повдига господин Менделеев, питайки „Почему?“.

В тоя епитаф на градски живот често избирам да разпиша оплаканите с нещо от безкрайната колекция човешки музикални умотворения, способстващи по-доброто възприемане на заобикалящия ни свят, но не задължително. В ден като онзи от всичко най-гадно на света си избрах Hali Gali Halid – Hajde Da Se Drogiramo; В тоя момент една част от вас се смеят неистово, други гледат неразбиращо и вероятно биха потърсили в интернет за какво става дума, а трети просто нямат избор и си пускат на секундата едно от най-култовите хърватски парчета в историята на рок музиката.

 


На тези от вас, на които им е станал смешен моят избор е твърде вероятно да им е бил смешен и монументалния за сръбската кинематография филм – MI NISMO ANDJELI (1992).

maxresdefault1

В началото на 90-те години, Република Югославия е поставена под сурови санкции, наложени от ООН под давлението на САЩ и победилият в Студената Война Западен блок. Сред санкциите е и пълна забрана за прожектиране и разпространение на Холивудски филми в югославските кина и телевизии. В подготовката за това, което по-късно ще се превърне в кървав разпад, страната е подложена на сериозен външен натиск. Противно на очакваното, тази културна блокада всъщност дава невиждан тласък на югославската кинематография. Много сръбски филми от този период запълват тази празнина, а Mi Nismo Andjeli е сред пионерите в това отношение.

Излезлият през 1992г. филм, режисиран от Srdan Dragojevic бързо добива сериозен комерсиален успех, преди да се превърне в култов филм за цялото пост-югославско пространство, а и за другите славянски народи на Балканите. Както оригиналният филм, така и втората (2005) и третата му част (2006) станаха доста популярни и в България.

hqdefault

Заснемането на филма по случайност съвпада с началото на разпада на Югославия – дълга и мъчителна война в продължение на която са извършени много военни престъпления от участниците в нея, кулминиращи в битката за Вуковар.

В тази обстановка на терор и несигурност, кастингът на филма, както и неговият режисьор са принудени да се крият из различни градове, отбягвайки повиквателните за фронта.

mv5bodg5odq0odqtmgexzi00mzdhltk4zmutzjjiymm5ywu2odi0xkeyxkfqcgdeqxvymziwmtiwodc-_v1_

Mi Nismo Andjeli разказва историята на Nikola и Marina – Белградски студент плейбой и едно от завоеванията му – 18 годишна ученичка, която забременява от него. Дявол и Ангел в борба за живота и решенията на Nikola са основната му линия, а изпъстреният с референции към поп-културата и тогавашната реалност сюжет осигурява на филма голяма гласност сред тогавашното общество.


Srdan Dragojevic използва за филма си повече от интересен саундтрак. Благодарение на огромният успех на лентата, песните, част от него, също добиват завидна популярност. Безспорно най-големият хит сред тях е Hajde Da Se Drogiramo. Мислена в конотацията на филма тази песен лесно събужда смях и забава. Но знаете ли кой е изпълнителят и каква е историята зад тази му творба?

halid

Това е Hali Gali Halid и дори да сте изтънчен познавач на югославската рок музика може да изпаднете в заблуда. Зад този артистичен псевдоним стои Goran Bare, вокалист и основател на доста известната хърватска рок група Majke. През 1991г. Bare издава албумът „Vo-Zdra„, част от който е и Hajde Da Se Drogiramo – на първи поглед пародийна сатира, която остава по-скоро весели чувства сред тези, които чуват за първи път и я свързват с Mi Nismo Andjeli. Звучи като глупава песничка от добра комедия, но всъщност крие далеч не смешна история зад себе си.
Тъкмо преди издаването на албума Vo-Zdra Bare официално прекратява съществуването на групата си Majke. Възходът на хърватската банда е спрян от трагично обстоятелство. Връщайки се от репетиция, най-добрите приятели на Bare – Marin Pokrovac, китарист на Majke, Goran Bratosev – Bratanac и Pavel Pap загиват в пътен инцидент. Това събитие тласва Goran Bare към тежка хероинова зависимост.
През 1991г. той прави първи плах опит да се отърве от дрогата. Това съвпада с популяризирането на парчето.
Дори завръщането на реформираните Majke на сцена не променя хода на съдбата му. Продължаващите проблеми с наркотиците и задълбочаващата се социална криза на територията на бивша Югославия обуславят нелекия живот на музиканта. През 1995г., само една година след като дава живот на първородния им син, приятелката на Bare – Mirjana умира от свръх доза. Останал сам с детето си на този свят, същата година Goran успява да се откъсне от дрогата… макар и за малко. След кратко време отново се завръща към хероина, зависимостта от който лекува повече от три пъти – всичките безуспешно.

Може да се каже, че Hali Gali Halid е пародийна група-изпълнител, защото по същество е точно такава. Bare, разчитайки на природния си певчески талант и непоправимото си чувство за хумор композира и изпълнява няколко парчета, в които, на фона на типично гаражно рок-пънк звучене прави пародия на фолк-народняшки вокали, по пример от навлизащата по това време в Югославия турска популярна музика. Комбинацията, обаче, е шокиращо релевантна.
Десетилетия преди множество балкански групи, къде сериозно – къде на шега, да започнат да смесват фолк(поп) и фолк(народняшки) напеви и ритми с модерна рок музика Hali Gali Halid го е правил. И то повече от успешно. Listen Loudest Label, движен от приятелят на Bare – Zdenko, издава 500 бройки от 7“ винил, който бързо бива изчерпан в границите на страната. Към това време LLL е активен лейбъл, като неговата дейност е документ-доказателство за развитието на хърватската пънк сцена в годините на гражданската война в Югославия.
Наред с малко известния бекграунд на парчето и изпълнителя стои и доста различен прочит на творчеството му. Далеч от смешно-сатиричното е тъжно-носталгичното. И ако се абстрахираме от филма, атмосферата и емоцията, която носи е диаметрално противоположна на комедийния образ.
Тежък минималистичен lo-fi рок, който на моменти прилича повече на неандерталски пъб рок или шумен пост-пънк се смесва с на първи поглед странна вокална линия. Наподобяваща модерната по това време поп-фолк музика с всичките ѝ типични извивки и акапели, вокалната работа на Bare създава впечатляваща енергия. Нихилистично-самоунищожителният текст, изпят на фамозния за тия цели сърбо-хърватски език има влудяващ ефект на вклиняване в съзнанието. Веднъж чул словата – Hajde da se drogiramo / ma, nek se oci sjaje / hajde da se drogiramo / to je ono najljepse / sto nam srce poznaje е почти невъзможно да не се понесеш нататък в парчето и в типичен стил и темперамент на народите на запад от Ниш да ти се прииска да откриеш огън с автоматично оръжие във въздуха. Смяната на темпото или фееричния преход в средата му не променят общото усещане за атмосферата, такава каквато е закодирана в едно не чак толкова весело парче.

И така, носейки се на крилете на една откачена притча, чийто корени са далеч от комедията, преосмислям предназначението на нещата, тежестта на значението им и какво следва от всичко това. А изводът какъв е – оставям на вас. Може ли нещо трагично да бъде разказано като нещо смешно е въпрос на гледна точка и определена доза цинизъм.

Нека това бъде поздрав за всички, които знаят и помнят Mi Nismo Andjeli, както и за тези, които знаят Hali Gali Halid отделно от филма. Най-вече за тези, които едва сега разбраха истината за този непреходен хит.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , , | 1 коментар

Another Bloody Day | OMEGA TRIBE; Feedbacker; Lunatic Theatre live @ Sofia

!!! ATTENTION !!!

Съобщение от ъндърграунда…
От Личности Незнайни…

 

OmegaTribe_cover_1200x628px

Отвъд хаоса на времето и тъмните бури, над облаците и отраженията човешки се издига знаме. Знамето на протеста. Под тежкия му плащ се събират душите на последните мохикани за един финален отпор…

26.10.2018, СОФИЯ.

O M E G A   T R I B E

 

^^^


F E E D B A C K E
R

 

^^^

LUNATIC THEATRE


Въпреки, че нито един от двата госта на тази, като че ли с машина на времето пренесена вечер не се нуждае от каквото и да е представяне, на вашето внимание, българската нойз-рок група FEEDBACKER и английската протест-пънк легенда OMEGA TRIBE.
FEEDBACKER е пост-пънк/нойз-рок дуо, отроче на сивата столична бетонност. Почти 2 години на бял свят, Иван Шентов и Десислава Петкова одухотворяват и дават форма и звук на тъмнината. Шум и мелодия, FEEDBACKER са забележителна смесица от стилове и влияния, еволюирали у авторите посредством миналият им опит с други известни на българския ъндърграунд имена от близкото и вече не толкова близко минало. Енергичният състав на FEEDBACKER винаги създава правилната за творчеството им атмосфера, поради което участията на групата (над дузина концерти в страната и чужбина) винаги са обект на голям интерес от широк кръг от публика.
За сега фийдбекърите имат едно единствено официално издание, едноименното им EP, което бе почти моментално разпродадено. Носят се слухове, че скоро на бял свят ще се появи и следващият им запис. На 26.10.2018 FEEDBACKER ще свирят на една сцена със завърналите се  Omega Tribe в един ексклузивен за българската сцена концерт, продължение на силната вълна от събития с особен заряд.

Създадени през 1981г. в Барнет, Англия, Omega Tribe са култова легенда от Crass периода на английския протестен пънк. Издавани от Penny Rimbaud, Crass Records, и Corpus Christi Records, „племето“ бързо се превръща в една от най-влиятелните групи на Острова, ставайки част от семейството пионери на т.нар. пийс пънк. „Angry Songs“ и „No Love Lost“ показват широкия музикален спектър – от класическия хаотичен шум на пънка в началото на 80-те до емоционалната мелодичност на пост звученето в средата на десетилетието, Omega Tribe са чудесен пример за групите с широк музикален спектър, силно политическо и активистко послание, достигнали монументален статус благодарение на безкрайната си отдаденост. След интервюто им за Sofia Rebel Station, което беше едно от първите им след като се събраха отново през 2016г. след близо три десетилетно прекъсване, Omega Tribe обещаха да дойдат в България и по всичко си личи, че това ще стане факт.

На 26.10.2018 заедно с Omega Tribe и Feedbacker, честта да свирят за първи път на живо пред българската публика ще имат и столичната пост-пънк група LUNATIC THEATRE. Авангард, пънк и електроника ще дадат начало на вечерта в духа и атмосферата на бетонната есен.

Благодарение на отдаден колектив от анонимни активисти, Omega Tribe, Feedbacker и Lunatic Theatre ще вземат участие в DIY шоуто на сезона. Освен групите, невъздържана музика и повече от неочакван повод да се съберем всички, на място ще има дистро, мърчъндайз на групите, много книги, материали и други.

 

Датата е: 26.10.2018
Мястото е: Underground Gallery/Studio
Цена: 10 лв.
Врати: 20:00
Начало: 21:00


» Линк към събитието в (а)социалната мрежа.
» Интервю с Omega Tribe.
» Интервю с FEEDBACKER.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , | Вашият коментар