5 свежи хардкор пънк албума от Франция

chavire band

Доста често, като изключим пламенните репортажи от концерти, на виртуалните страници на Sofia Rebel Station се появяват все материали за емблематични банди, които са оставили своя завет в историята на радикалния пънк ъндърграунд.

Напоследък и аз не съм изключение от правилото. Колкото повече остаряваш, все повече слушаш едни и същи стари и класически банди, които няма да те разочароват.

Затова едно от нещата, които ме развълнуваха напоследък беше слухът, че френският лейбъл Stonehenge Records ще издава дискографийни винили на култови банди като Finger Print, Jasemine, Undone и Amanda Woodward. Точно на рождения ми ден обаче Кристоф от Stonehenge ме изненада с чисто новия албум на младежите Chaviré, който излиза на винил след месец, на 13 юли!

Новият албум на нантската група обаче не е единственото интересно нещо, което идва от Франция напоследък. Затова в този пост ще ви представя още няколко супер яки неща от една от любимите ми хардкор пънк сцени – френската.

Chaviré – Interstices

Chaviré са банда, която дойде в България цели два пъти за една година. Миналото лято свириха в Пловдив, а в края на октомври моя милост им направи концерт и в София. Новият им албум „Interstices“ обаче е още една причина да се сетите за тях, защото е много добър. Перфектно изсвирен емоционален хардкор, който черпи от традицията на най-добрите в жанра.

Страст, сериозно отношение към музиката и много силни текстове. Текстовете и посланията в албума са силно политизирани и разказват за социалните борби и трудности в техния град Нант. Ако разбирате френски, задължително им обърнете внимание.

Potence – L’Amour Au Temps De La Peste

Potence е още една много интересна френска банда, която включва членове на Géraniüm, Human Compost, Black Code и вокалиста на легендарните Daïtro. От музиката и текстове на бандата струи много тъмнина, гняв и безнадеждност.

Direwolves – The Great Year

Direwolves е още една група, която може да бъде причислена към нео-кръст жанра, но дори още по-мелодична и емоционална от Potence. „The Great Year“ е техният нов албум след 3 години пауза и вече му написах ревю в DIY Conspiracy.

„The Great Year“ е един от любимите ми албуми за 2017. Техният вокалист и барабанист пък идваха в България преди почти една година с техния страничен проект, фолк-пънк бандата Mohawk.

Short Days – Self-Titled

Short Days от Лил са нищо повече или по-малко от пънк-рок банда. Триакордни пънк-рок песни ненадвищаващи триминутната граница, антемични напеви и типични текстове за малко по-антисоциалните членове на обществото. От любов към пънк-рока със сърце и душа, Short Days ще се харесат на много от четящите тези редове.

WOODWORK – Ordinary Violence

Десет песни супер сериозен и политически хардкор от Тулуза, който черпи вдъхновение от 90-арската веган стрейт едж хардкор/метъл сцена с банди като Chokehold, Groundwork, Four Walls Falling, Culture и пр. Албумът фактически не е от 2017, а излезе още миналата година. Бандата обаче е все още активна и силно се надявам да изкара и още неща в бъдеще.

Какво да очакваме?

С нетърпение очаквам завръщане и от фасткор фуриите Riposte, които издадоха чудесен албум в края на 2016. В най-скоро време ще чуем и съвсем нови банди като SEXPLOSION от Бордо, които включват членове на Gasmask Terror и Monarch.

Нико от Amanda Woodward и Фаб от Chaviré пък имат нова банда, която се казва BLEAKNESS и най-вероятно ще пуснат нещо в интернет съвсем скоро!

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , | Вашият коментар

DIY Live: Autumn Acid, FEEDBACKER, RiP (20.05.17)

В страни от излишния патос, действително бяха времена, когато независимите събития бяха много повече екзотика, отколкото установен, тестван и разработен вариант за изкарване на петък-съботния времеви бермудски триъгълник. Не е чудно, че тогава беше и трудно да си представиш, че София може да е домакин на буквално дузина ивенти само за месец, с участието на множество чуждестранни групи – някои от тях много впечатляващи, други по-ентусиазирани дори от самите нас. Пънк, пост-пънк, хардкор, направи-си-сам,… и най-претенциозният вкус бе задоволен. На връх 40-тата годишнина от възникването на пънка в Англия, изглежда че преживяваме нещо като своеобразен връх в случването на родната сцена. Изгубих бройката на групите и колективите, които се самоорганизираха последната една година, списъкът е дълъг и продължава прогресивно да нараства, като към края на годината ще можем смело да кажем, че за периода 2016-2017 сме видели толкова много и толкова стилово разнообразни артисти и групи, колкото за цялото изминало десетилетие.

40 години по-късно.

Драматично и всестранно развиващата се независима сцена достига нов етап в еволюцията си. В пост-социалистическа България, където недостигът на комуникация преливаше в десетилетна, летаргична апатия, нещата се променят рязко. С първата поява на истински самоорганизирани събития, личностите и колективите, които стоят зад тях, клубовете, които ги промотират също, преминаха в следваща фаза. По ентусиазъм и алхимичност тези епохални моменти напомнят на годините в края на миналия и началото на този век, когато родните пионери положиха стабилните основи.

DIY Live. 40 години по-късно.

18527495_10210673723012869_3405839800690167802_o

Снимка: Велислав Кръстанов

След каменния мост, под влаковите линии, в страни от канала, високо по стълбите горе. Жужащият шум, познатите лица… Всичко това ни връща седмица по-рано, когато на същото място, друг DIY гиг събра любителите на алтернативния звук. Още седмица назад положението бе същото. Една рядко срещана поредица от концерти, ангажирала календарите почти без пропуск. Цял месец на събития – дали изтощението ще победи или не. По-скоро не.
Не всичко с емблема DIY е DIY. И изобщо какво означава това в свят на пълно обезсмисляне на думи, значения и понятия. За щастие, съботният ивент бе пример за точно обратното. Идеално аранжиран, той получи своите жизнени сили благодарение на усилията на всеотдайните организатори – Kontingent Records, и Lunatic.bg, които напълно в духа на анархистката традиция извъртяха главозамайваща самофинансирана пропагандна кампания, следите от която ще ни напомнят за този ден още месеци. В крайна сметка, логично довела до още по-радикален резултат – концерт, чийто звук ще текне дълго. Разбира се, най-вече заради трите главни причини за вечерта.

18620535_10210673728733012_6443250634507738142_o

Разврат И Поквара. Снимка: Велислав Кръстанов

Разврат И Поквара. Краят. Последната песен. Последният акорд. 9 години история, един от най-ярките, най-силни, най-въздействащи проекти, отражение на сцената за отминалото десет години. Толкова споделени спомени,… не вярвам да има някой, който е станал свидетел да е останал безучастен. Години, прекарани по ръба на грифа, лирики, които ще напомнят за смисъла от безсмислието… Пънк-хардкор бригадата от София направи множество незабравими участия, някои от които с едни от най-големите имена в европейската и щатска сцена. Разврат И Поквара постигнаха хлапашката мечта на пънк тийнейджърите, все още живи в нас – да бъдат рамо до рамо с групи като The System, Casualties, Lost Boys и много, много други. Това бе резултат от усилията, които постигнаха момчетата през годините – техните песни ще останат наследство, което някой ден ще бъде сред първите свидетелства, че тук се е случвало нещо значимо. Това нещо не постави своят край в Събота, вярвам, че ще виждаме РиП и в бъдеще. Силно се надявам, защото усещам, че някъде там е останало нещо недоизказано, нещо недоизсвирено. И тъй като тук доста е говорено за Разврат И Поквара, с надежда и очаквания ще оставя този край отворен . . .

Ако жизненият статус на всички съчетали пънк/хардкор/нойзрок/блек коктейла можеше да се отъждестви с нарочната атмосфера, то клаустрофобичното стълбище и придвижващата се по него човешка маса ‘чернодрешковци’ щеше да е перфектната му илюстрация. Нагоре-надолу. Надолу, надолу, нагоре, надолу. Пак нагоре.

18742375_10211404239835137_1573939313_o

Feedbacker. Снимка: Георги Челебиев

И пак надолу. Feedbacker.
Най-добре пазената тайна. Ако трябва да призная нещо, то е че не очаквах това, което ще видя. Толкова перфектно сливане с пейзажа, такова умело внушение… Почувствах голямо съжаление, че съм изпуснал първите лайфове на тази, най-нова и пре-любопитна група. Нойз рок дуото от София безпроблемно може да бъде окачествено като един от най-авантгардните, но същевременно утилитарни по смисъла на фундаменталните послания и емоции проект. Те са представители на един, все още, малко познат тук завой в алтернативната сцена и рок музиката изобщо. Очевидно повлияни от сериозен набор стилове и течения, шумните звезди на съботното соаре трудно се задържаха в кожите си, а музиката им като че ли търсеше пролуките, през които да напусне залата. На фона на емоционално наситената, музикантски изпипана, хаотично-подредена безкрайност от шум и мелодия, стих и ритъм, позитивният имидж на музикантите идваше като завършен детайл в красивото съчетание на противоречия, което е Feedbacker. Силно впечатляващ, сетът на столичани бе едно от най-добрите музикални събития, които успях да проследя тази година. Бас, барабани, ефекти и един добре познат глас. Лирики, за които няма емоционални или физически бариери. Като сънуван вече сън, градско дежа вю, без лустро, само чисто като канала възприятие. В този триъгълник се заключва и формулата, която прави Feedbacker толкова лична група. И то от първия път. От изправената фигура до размазалия се в прахта.
Ако чуете или видите това име – последвайте го, това е.

Причината за тази сбирка, посещението на гръцката група Autumn Acid, стана и повод за малко ретроспекция. Последните години, по-съвременните стилове в по-тежкия спектър на алтернативната музика получиха своите минути на сцена тук. Гръцката блек/нео-кръст/слъдж/пост-метъл банда е част от тая тенденция и според феновете на жанра – един от най-силните такива актове, посетили родината ни.

18745005_10211404239795136_405233177_o

Autumn Acid. Снимка: Георги Челебиев

Със своя типичен кръстпънк изглед, съчетан с по-съвременни елементи Autumn Acid вече приковаха към себе си високи очаквания. И изглежда, че ги оправдаха. Черен като деня навън сет, изпълнен с огромни дози от нео-кръст/пост-метъл естетиката и атмосферата – дълги парчета, мрачни рифове, мракобесен ритъм… Есента дойде през пролетта. Крещящи вокали, редувани с мелодия – шизофренията в музиката – синтез на идеята с вдъхновението и на еволюиращия жанр с догмата. Дори да е not my cup of tea, стилът и посоката на Autumn Acid са впечатляващи. Усилието и трудът, който музикантите са положили за да изградят това, което ни представиха в Галерията заслужават само адмирации, от които, в крайна сметка трудно се отърваваха до самия край на изпълнението си.
София има силна нео-кръст/мелодик-хардкорпънк жилка, посята преди години с първите такива концерти. По всяка вероятност Autumn Acid са останали доволни от това, което са видяли, поне толкова, колкото останаха удовлетворени всички, направили си труда да дойдат в Събота и да послушат малко ангажирана музика с приятели.

Kontingent Records, Lunatic.bg и техните приятели направиха едно ‘показно’ за това какво е D.I.Y. и как, ако искаш – има начин. Прекрасен спомен от обнадеждаващ епизод в развитието на алтернативната музика и култура в България.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | има 1 коментар

Это просто P L O H O

Реалното не съществува. Не може да бъде изречено, написано, изсвирено. То може единствено да се бори с нас травматично-агресивно, всеки път, когато макар и за миг, човекът търси смисъла в себе си. Тогава то идва, само за да разруши ултимативно всички наши фантазии, стремежи, всичко отвъд. Сблъсъкът е болезнен, осъзнаването му отнема време. Или цели вечности.
Възхищавал съм се на тези, които се опитват да одухотворят реалното, да му дадат изражение, да го опишат и нарисуват. Не заради наивната романтичност във винаги предизвестения край, нито заради ахиловата смелост, която се изисква… a заради красотата в живописта. Изяществото на обречеността и сизифовският труд в обрисуването, обговаряне и изписване на реално(стта)-то. Истински лудите без диагноза.

Това изглежда е и причината за нестихващата ми обсесия по изпълнители и творци, органически свързани с неспирния стремеж да изразят себе си като едно кохерентно, общо-цяло, еднакво отдалечено и вплетено в реалното, като негов псевдо изразител, огледално отражение на сблъсъка – там където свършва фантазията и започва студеното, замъглено от дъжд стъкло на трамвая.

В личната ми представа изникват имената на десетки изпълнители, състави и артисти, които малко или много са успявали да имитират това тънко равновесие и в идеалистичен порив да достигнат наркоманската транс-нирвана на всепроникването. Моментът, в който не можеш да улучиш копчето на асансьора или цветовете се слеят монохромно, дори без всеотдайната помощ на опията. Как се описва най-точно емоцията, която извира неповикана от корените на съществата ни, всеки път, когато друг възбуди чувства, колкото близки, толкова и дистанцирани. Всички те, отвъд колоните и компютрите, от винилите и касетките, обаче имат своето реално и въображаемо, което се изхабява между редовете на, понякога доста наивните им, но искрени и последователни лирики. Малко преди всичко да се банализира като прах по грамофонна плоча, нека си пуснем само още една песен…
а днешната, тя е студена и равнодушна. Като баща си – необятният Сибир.


Это просто P L O H O.

55ae26050486497cc931de4fded01af4

Какво истинско може да е останало в огромната имитация, която е съвременното общество в информационната епоха? Руският пост-модернизъм, като отроче на съветската анти-утопичност е изключителен пример за това. Отвъд лъскавите телевизионни опаковки и многохилядните тиражи стои нещо автентично, поникнало от коравите почви на лишената от всякакви топли емоции, безкрайна в своята строгост и непоклатима в монолитната си категоричност руска пустош. Самотата на безкрайната равнина, като пространствен проблем на психиката, е непренебрежимият фактор – сибирското реално.

Седмицата няма да ми стигне да опиша (бел. авт.: Калоян Праматаров е направил ето този героически опит за просветление)  и документирам фундаментите на модерната руска алтернативна сцена – всички те, здраво впили основите си в същия този Сибир. От Гражданская Оборона, Коммунизм и всички проекти на Егор Летов,… Янка, Бомж, чак до Инструкция По Выживанию, културното наследство на едно от най-далечните и изолирани места в света може да се окаже в пъти по-живо и натоварено с емоция и смисъл отколкото всяка имитаторска дан от метрополията. Доказателствата за това лежат пред нас – многообразието от стилово и идейно повлияните артисти в руската и световна рок сцена е толкова голямо, че днес, стиховете на човеци като Летов и Янка, проникновеният музикален идеализъм на сибирската школа и обречеността в нагледа на степния дух са обиколили целия свят. Стартът за следващото поколение руско-сибирски мечтатели е много висок, а от тази висота и очакванията към тях, съизмерими с величието на предшествениците.

Определено руската група PLOHO заслужава да носи тежкото име на своите бащи. И в тази си, по равно близост и дистанцираност от семантиката на думата „плохо“, сама по себе си е идеална реплика на шизофреничната (руска) реалност.

d31382424da0408ec0c92970097765ab

Ако още не съм ви изгонил, а тъкмо напротив – значи сега е моментът да подплътим думите със звук.

Наистина е трудно да се разглежда съвременната сибирска рок сцена извън призмата на ГрОб. В резултат на това, каквото и да правят, руските състави трудно могат да се отделят, дори частично, от имиджа и идейния дискурс на Летов. Това, повече от очевидно, рефлектира пряко върху експресията на артистите чрез странната, но силна връзка между индустриален Сибир и пост-пънк естетиката на великобританските групи от края на 70-те и 80-те години. Най-трайният белег на тази очевидна връзка е фактът, че повечето съвременни руски пост-пънк групи изпълняват творбите си изцяло на роден език. Ploho не правят изключение от това правило и се придържат към руския език, когато става дума за техните лирики и послание.

71782b2e0a8043e5c35a656389f40630

Нещо повече – зад всичко това стои един много по-дълбок политически контекст. В сянката на разпада на СССР и упадъка на социалистическата система, възраждането на младежките субкултури и руската рок сцена изглеждат тъждествени на политическите промени. С много по-широко поле за изява, почти криминалните ъндърграунд сбирки добиват значимостта на политически и социални събития, комуникирани максимално дълбоко и всестранно с публиката на нейния роден език. Няма съмнение, че в тази среда на опосредственост автентичният руски дарк започва да добива фундаментални измерения.

Ако погледнете на световната карта къде се намира Новосибирск ясно ще си дадете сметка колко близо до живота – социален, икономически и политически са градове като София, които традиционно считаме за отделени от големия поток. Какво ли би било, ако Ploho се бяха появили в София, а не в Новосибирск? Вероятно не биха просъществували, не и в този си вид. А що се отнася до него – интернет пространството, както и официалните страници на групата съдържат твърде малко информация извън мистичния разказ за група с отношение, равносилно на житейско обяснение.

 Ploho възникват през 2013г. в Сибир, в град Новосибирск. С членове, замесени в множество и различни проекти от началото на 90-те до сега, руската колд-уейв банда има за старт отлична музикантска база. Група Ploho са съумяли в най-добрите традиции на стила, внасяйки в обкръжаващото илюзорно пространство своя безкомпромисен поглед над обичайния ред на нещата. Обръщайки го чрез своето влияние в строг, линеен ритуал на студените емоции и несъзнателните действия на социума, Ploho градят в епоха на дезинтеграция, материална психоза и екзистенциална тревожност. А музиката им, както може би очаквате, далеч не е в дисонанс с това.

Руският колд-уейв. Това явление заслужава цяло изследване. Ploho са част от най-новата история, но както вече стана ясно, страстни последователи на традицията.

15380bebc63b264bbc2d0b8f578e44aa

За краткото време от 4 години между 2013г. и 2017г. руската група осъществява общо пет издания. Две дигитални EP-та – „Смирение и Отрицание“ през 2014г., издадено самостоятелно и „Ренессанс“ през 2015г., издадено от Dewar’s Powerhouse Studio. Групата реализира до 2017г. три пълносвирещи албума. През 2015г. самостоятелно касетният „Новостройки„, през 2016г. отново самостоятелно дигиталният „Культура Доминирования„.  Тази година излезе и последният, трети пълносвирещ албум „Бумажные Бомбы“, издаден от Orbita Tape Record на, внимание, МАГНЕТОФОННА ЛЕНТА. Тук хипстерите от Кристал сигурно вече получават захароза…

Творчеството на Ploho е онази идеалистична амалгама от винаги преувеличения трагизъм на лирическия герой и стряскащата тъждественост на дарк музиката им с отчайващата реалност. Няма две мнения, в истинността си, Ploho, изглеждат като от друг свят.

За отдадените фенове на дарк и колдуейв гамата в пост-пънк жанровете първото преслушване на Ploho може да изглежда като разходка из руско-съветския алманах на алтернативната музика. Ако сте чували това и преди, не означава непременно, че е фалшива имитация. Прочувственост, по славянски безпощадна в прямостта си, може да ни обърка дали говорим за музикална група или кръжок по споделяне. За това, някъде там, между паническите китарни рифове и гробовния синт се прокрадва формата. Трудно доловима на пръв поглед, отвъд клиширания имидж на групата, нейната форма остава добре пазената тайна на съвременния руски ъндърграунд.

Пост-тоталитарната тъга, насложила се като монументален камък върху загубилото път и посока общество има много лица. Концертите на Ploho, обаче, изглеждат като отличен израз на една невъзможност, заключена в грешно тяло. Клубовете, независимо от тяхното посещение отесняват за музиката и формата на тази група. Подобно на други техни съграждани, така и Ploho отлитат на крилете на свойски, радикален романтизъм, генериран от остатъците на човешкия и обществен разпад.

Не ми остава друго, освен горещо да ви препоръчам тази студена банда, приветствайки нейните основания като свои реалности, да ви представя един нов прочит на историйка, стара като света, без надежда за нещо повече от смигваща съпричастност…

Всъщност… точно това, което самите Ploho биха искали.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , | има 1 коментар

Pig Pride + Bad Icons + Razgruha + Krokodenixtix + Razvrat I Pokvara @ Underground Gallery = Humanitarian gig for GRICKO

В миналото, когато бяхме хлапета, пънкът и цялата бутафорна, субкултурна сценичност, която се стараехме да излъчваме, бе чисто и просто израз на някакво вътрестоящо в нас самите насилие, което намира израз в безконечни прояви на асоциален примитивизъм, автодеструктивно поведение и нихилистично отношение към всичко и всички. Този, по детски наивен лайфстайл, трябваше да бъде оправданието за инертността на поколенията преди нас, на тяхната слепота за проблемите в обществото, нуждите и терзанията на младите и все още непогубени души. В арогантността на шепа нарцистични личности прозираше провалът в автентичността, но и провалът в имитацията. Така поставен въпросът, той винаги е опирал до сумата от съмнителен музикален вкус с куха, често кичозна модна тенденция за хулигани с особено отношение. Осъзнаването и поне частичното разграничение от този порок е признакът на колективното ни израстване. А отвъд него стои нещо повече от 5 счупени глави и неспирни проблеми с полицията. Там е идеята за задружност, взаимопомощ и солидарно начало, без която нищо от т.нар. алтернатива в музиката и културата нямаше да съществуват per se. И тъй като времето само отми едва забележимите следи, оставени от епизодично появяващите се и изчезващи ‘суб-културисти’, на онези, които са останали на кораба не им остана нищо друго, освен сами да си проправят път през пост-соц кашата от денди търсачи на слава, сърфиращи по гребена на модата авантюристи, всевъзможни политически и сектантски вариации на една и съща система, деца без занимание и откровени маргинали. Да се опитат да се конституират като нещо, генериращо идеи, практики, решения в противовес на технологичното безвремие и всемирното обезличаване на всичко и всички. За целта на занятието ще си позволя да перефразирам мисълта на един от най-популярните в момента политически мислители и философи и подменяйки предмета на неговото съждение с този на нашето да заключа: Не се страхувайте, върнете се и се включете! Всички имахме своя аполитичен субкултурен „фън“, време е да сме сериозни отново.

Още с първите аматьорско организирани гигове на местни и (тук-таме) чуждестранни изпълнители се изпари идеализмът в това да отидеш да „подкрепиш“ независима група (която едва ли някога ще забогатее от дейността си), посредством изтриване на всичките си спомени за дните преди и след това и с фината елегантност на квартален побойник да събереш овациите в травматологията. Отново. И тъй като рядко става дума за сбирки на меломани и ценители на изкуството, това, което изглежда липсва е проектът. Идеята и каузата. Общата и конкретната… Тъкмо за това се решихме на радикална промяна – кауза не е да си купиш тениска на група, защото вокалистът има хубави очи. Кауза е да помагаш на някой, който има нужда и да знаеш, че това е правилното, този път е единственият и това може да е малка, но винаги е стъпка към голямата цел – събуждането на масово чувство за солидарност, ако не широко в обществото, то поне значимо за мащаба.

В съседна Македония, колапсът на Югославската Федерация, десетилетията на несигурност и капитални икономически промени доведоха тамошното общество до момент на социална трансформация от крайно жесток порядък. На ред с всевъзможните вътрешни проблеми и разделения, обществото трудно се справя с належащите реалности – бедността и безработицата са в постоянно критично високи равнища, а ръстът на нуждаещите се не секва. В тази, определено трудна ситуация, на помощ на бедните и нуждаещите се винаги са доброволно организираните колективи и личности. Една от най-светлите такива е скопянецът Гричко, който е добре известен на местната ъндърграунд сцена чрез своите дейности. Една от най-социално значимите му, обаче, е поддържането на скопския филиал на „Храна, не бомби“, който изглежда като последния пристан на отчаянието у много нуждаещи се хора. Гричко е боец, който търси начини да заличи несправедливостите, да помага и съзидава, а често това му коства доста. След редица нещастни събития (едно от които наводненията в Скопие) животът на Гричко става дори по-тежък от този на някои от хората, на които той помага. Влошеното му здравословно и икономическо състояние изправя човека до стената. За щастие, той не е сам. В помощ на помагача се стичат неговите приятели от родината, както и такива през граница. Горди сме, че с настоящия ивент прегърнахме за кауза помощта за Гричко, за да може той и семейството му да продължат да съществуват и помагат на други нуждаещи се. На 23.04., в София се проведе хуманитарен концерт без наслов, но с идея по-силна от националните граници – в помощ на Гричко се обединиха пътуващите на турне унгарски пънк/хардкор групи Pig Pride  и Bad Icons, заедно с три от най-темпераментните столични хайки в лицето на Razgruha, Разврат И Поквара и Krokodenixtix. Изборът за неделната вечер изглежда по-ясен дори от последствията от него.

IMG_0884

В страни от темата, все по-популярната теза, че няма нищо проблемно в това краят на месец Април да е 0 градуса, имаше почти 100% шанс да срещне акт на невиждано насилие срещу подкрепящите я, ако не от друг, то поне от мен, аз, борещият се с ледения вятър, някъде там между реката и складовете, в една от най-красивите промишлени зони на града. И ако не бяха нашите верни партньори и приятели от Ъндърграунд Галерията, този метеорологичен феномен можеше да се превърне в истински кошмар за горещо желаещите гига да се случи на всяка цена, ако и това да означава мъкнене на дизелов агрегат под моста на Пиротска. Хубавата новина, обаче, беше, че такава перспектива няма и концертът е приютен на сигурно и приятно място. Като казах място – всички знаете за често проявяващата се източно-европейска пост-соц обсесия по хладната атмосфера на индустриален, материален полу-разпад. Нашият колектив не прави изключение.  Под изкривените от времето и забравата ламарини се белеят отдавна изгасналите лампи на производството – тук, днес, по земята се въргалят останките от изграденото преди години, а ние с опитомено настървение ги тъпчем и ритаме в тъмните кьошета, където ще тънат в забрава още поне толкова години. Няма шега – естетиката на складовете в мъртвото сърце на индустрията е нашето чувство за красота. Малко извратено по същество, чувство на отдаденост към клаустрофобичната разруха, сякаш делиш нещо повече с тези стълби и онези врати… неработещият асансьор и бедните опити за алтернативен арт, приглушената светлина и леко долавящият се аромат на влага и земя. Тогава и вулгарните думички по олюпените стени засияват като поезия, като че ли друг стои някъде там и наглася всичко в определен порядък, само за да изпита сетивата…

Последни приготовления, разбира се, старите навици не се забравят, ще го потвърдят колегите от вътрешното министерство. Освен специалното внимание на правоохранителните органи, неделно-лежерната публика интригува и дилърите на спиртни напитки, барманите на бара и изобщо всеки, който може на раменете на великия Менделеев да те откъсне от крайно съмнителната реалност, която ни обгражда. Жужащото множество се пренася в индианска нишка по стълбите, а отзад стоманената „завеса“ се чуват и първите акорди…

IMG_0920

Bad Icons. Най-добрият начин да откриеш ивент е, една от гостуващите групи да се възползва от инерцията и енергията в неговото начало. Е, гостите от Унгария бяха точно такъв пример. Симпатичният квартет, начело с младата си вокалистка успя да прикове вниманието върху себе си мигновено. След прецизен чек за унгарците не оставаше нищо друго освен да дадат старт на лудницата. И то какъв… Близо половинчасов сет агресивен пънк, право от улиците на Будапеща. Bad Icons свирят поносима кръстоска между това, което едно време ние наричахме стрийтпънк и неизбежният хардкор пънк, но винаги на роден език. Крещящи вокали с енергичен, но премерен съпровод е лицето на унгарските приятели. Повод за гордост е и съпричастността, която демонстрираха към каузата на събитието. Отличен пример за това, което може би е унгарската сцена, или пък приятно изключение от нея, не знаем, но Лошите Икони събудиха само позитивни чувства чрез отдадеността си към D.I.Y. етиката.

По-малко от час от началото, а масата с мърч-а на гостите е вече преполовена. По доволните изражения се вижда, че надскачаме очакванията. Но ето какво следва…
Ако уикенда беше 5, а не 2 дни, то тогава и петте нямаше да стигнат на KROKODENIXTIX и антуражът им от верни съпортъри да си допият. Изглежда времето да се повдигне градусът с поне няколко деления е безвъзвратно настъпил. Няма съмнение, столичната метъл-хардкор шайка не може да си позволи обратното. И така, Krokodenixtix се оказа медицинско състояние, а не препарат за почистване на силно замърсени повърхности плюс влечуго. Състоянието, което обаче докараха метълистите също е близко до медицинската патология. Доволна порция от добре познатото ни ‘тупа-лупа’ през алкохоло-носталгичната призма на вече поостарелия хардкор фен е всичко, което можеш да искаш от нетипично хладната за сезона неделна вечер. За всички, които още не бяха изфирясали достатъчно, че да не помнят, сетът на столичани ще остане като първият взрив за вечеринката. Осколъчни ди-бийт обстрели, пронизващи вокали и профанно, анти-системно поведение – това е, което готвачите от кроко-кухнята са приготвили за вечеря. А на мнозина тя се услади. Метълически хардкор-дибийт се опитваше да тества земетръсната защита на сградата и тъкмо бе пред ‘пробив’, когато вдигналата се прах и летящите обувки и кенчета се съединиха в един общ хаотичен образ, който ще остане и най-яркият спомен от техния сет. Силно уважавана в екстремните сцени група, Krokodenixtix препотвърдиха позиците си с едно отдадено изпълнение, посветено както на всички присъстващи, така и на каузата ни – надежда за Грицко.

В онази част от денонощието и спиртомера, когато цветовете се сливат в едно, а кокошата слепота прави сенките и силуетите да се преплитат, тогава и само тогава магията на митичните караконджули от софийските подземия започва да действа. С шамански замах и почти сектантска прецизност под прожекторите се насочват едни други герои на столичната сцена – ядосаните пънкове от Разврат И Поквара. Много е говорено за едни от най-честите гости на българските пънк/хардкор концерти, но винаги не е излишно да се припомни историйката. А тя, почти по пасхалному е поучителна.  Макар и без своята вокалистка, в неделния мрак, триото бяха силно убедени в нуждата да разбият всяко останало парченце статичност у вече добре раздвижилата се публика. Класически сет, съдържащ нови и стари парчета няма как да остави безучастни дори най-инвалидизираните алкохолици сред нас. Проникновените и искрени послания в текстовете на групата са нещото, което може да ти убегне, опитвайки се да избегнеш шут в главата с кубинка. Всичко останало си е по старому. Старошколски рифове, достойни за мятане на гребени и един ритъм, който, поне мен лично ме връща пет-шест години назад. Развратаджиите дадоха всичко от себе си, за да привлекат вниманието на всички дошли да ги видят, а с това и да го насочат към кутиите за дарения – приоритетът тази вечер. Учудващо без скандални прояви, но с много и тежко съприкосновение между разгорещилата се тълпа от разнообразни елементи – това е стилът на Разврат И Поквара. Идната седмица ще ги видим отново, но този път в пълен състав.

Бърз поглед към бара – бирите са преполовени, бърз поглед и към мърча – там също без изненади – повече от половината тениски и касетки на нашите гости вече ги няма. Pig Pride и Bad Icons обещаха процент от всичко, което продадат за хуманитарната кауза, но момчетата и момичето дариха и от себе си. Дълбок поклон и уважение за жеста!

Време е, обаче, нещата да станат истински сериозни. За тая цел винаги имаме жокер, една от най-силните ни карти се зове Razgruha. Ако не си чувал тези момчета, значи не си бил наоколо последните години или изобщо не се интересуваш от настоящето на ъндърграунд, алтернативните и екстремни стилове. Освен, че са лицето на едно цяло поколение хардкор-пънкове, Razgruha са и сред най-цитираните, когато става дума за жанра олд-скуул грайндкор. Група без аналог на родна почва, грайнд-терористите променяха състава си няколко пъти, още толкова обещаваха дългосвирещи албуми и два пъти по толкова издаваха апокрифни записи, благодарение на които, ритъмът и музиката им не са непознати. Даже напротив,… но кога Razgruha стана една от най-добрите хардкор-пънк (и единствената грайндкор) група в България, вярвайте ми не разбрах. Но това си е чистата и неподправена истина. Отново изключително сърдечен и позитивен сет в пълен дисонанс с атмосферата на уродливо, на моменти, животинско блъскане, което представлява агресивният поход на старата школа към сърцата и кървящите уши на феновете. Близо 30 минутен истински, неподправен, искрен, задълбочен, философски, политически, приятелски, унищожителен сет и ето, че Razgruha вече трябва да мислят за по-дълги бисове. Който не е гледал тази банда на живо, той не познава формата и съдържанието на това, което ние наричаме ‘старата школа’. Над люлеещия се под, синтеза на освободената енергия с предаденото послание резонираше обратно чрез подивялата маса люде,… по физиономията на двойка чужденци попаднали на концерта, благодарение на постер на улицата се разчиташе и тяхната оценка – „This is fuckin’ crazy man“, се обърна единият от тях към своят приятел… и изобщо не грешеше – Razgruha са пълна лудост, която съвсем скоро ще имплозира, оставяйки нищо след себе си, освен… разруха.

Насочвайки се към заключителните минути на събитието, трябва да отбележим, че то бе повече от добре посетено. Приятели, познати, непознати, дори чужденци от далеч дойдоха да бъдат съпричастни, да помогнат и/или да пийнат едно две в типичната за нашите среди обстановка. Действително най-доброто, което можеш да направиш, наместо комфортния стол пред некомфортния телевизор.

Към края на вечерта и емоцията, както веществата и умората започнаха да се понатрупват, но никой не се предава преди края! А да го поставят, имат честта унгарците – Pig Pride.

Когато чух за първи път Pig Pride и с оглед на това, че се очертаваше евентуалният техен гиг или да пропадне или да се състои в някоя подземна клоака, си помислих, че тази група идеално би подхождала на зародилата се и вече отлично оформена екстремна метъл-пънк сцена. В компанията на актове като Krokodenixtix и Razgruha, Pig Pride щяха да покажат в пълнота всичко, което имат. За щастие, точно това се случи и благодарение на всеотдайността на всички наши приятели от групите, колективите и организираната сцена в София, стана повече от добре! Е… очаквано или не – свръхзвуков гиг на унгарското трио – метълически ди-бийт, избиващ често на кръстпънк, чисто имиджово и стилово се сля с обстановката и нажежи до финална експлозия атмосферата. Радикален хардкор с отчетливо френетични вокали, много шум и блъсканица,… знам че звучи по-скоро като мъчение, отколкото като адреналинов кик, но дори най-добрите писатели трудно биха могли да намерят думите, за да опишат колко краен може да бъде подобен концерт. Въпреки музикалния тероризъм, благият нрав на музикантите и техните приятели бе основното, което правеше впечатление на всички. Отново отдадени на каузата, зад която застават, Pig Pride посветиха целият си сет на софийската сцена, която ги приюти, нахрани и пои и на болният приятел, за когото се събираха средства. Трудно е да се каже повече от показаното, така че за (не много) пролетната неделна вечер не оставаше нищо друго, освен да погълне в хладния си мрак последните отзвучаващи тонове… Минути по-късно сцената бе събрана и всички се насочиха към реалността.


 Вчера, 24.04., в присъствието на 4-ма от организаторите и инициаторите на хуманитарния концерт, бяха отворени двете кутии за дарения, в които всеки един посетител можеше доброволно да дари каквото сметне за удачно. С оглед на тежката икономическа ситуация за всички нас, ограниченото време и ресурси, както и голямото ни желание да направим нещо, каквото и да е то, за този, безспорно добър човек, не очаквахме толкова позитивен и обнадеждаващ отговор. Зовът за помощ за Грицко събра точно 182 лв. от около 100-тина присъствали, което е малък, но СИЛЕН жест, който връща вярата ни в това, че общи добри дела са възможни и че сме на прав път. Още тази Събота средствата ще пристигнат до нуждаещия се, а надеждата ни за това, че той в крайна сметка ще се справи с трудностите е по-силна от всякога. С най-добри чувства пожелаваме на Грицко бързо възстановяване, както и още много години на бойното поле срещу мизерията и неравенството.

Специални благодарности на Ъндърграунд Галерията, както и на всички, които участваха в организацията на концерта, разпространението на мълвата, свириха, пиха, пяха с нас, дариха за Гричко и биха повторили всичко това отново. Респект!

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | има 1 коментар

Hungaro-Bulgarian hc/punk/grind aid gig!

Здравейте друзя! Дълго време ни вест ни кост от станцията, та някои вече почнаха да бъркат житото. Е, пролетта е време за опровержения, така че ето ви едно – траурът се отменя. ЖИВИО! Основание – винаги акуратно, макар и във форма – банална. Семплата фигура на градското човече, прескочило трапа на лютата зима, чудно се вписва в общото настроение на пролетното възраждане. Проникване. Освен по нелепата си свръхактивност и честа неуместност, изгубеният между цъфтежите в градинките и калните шахти, си прилича с пролетта по нейната диагноза. Сладката шизофрения на температурната амплитуда, като рязката смяна на цветовете, не преход, ами промяна. Революцията на голите дървета, смъртта на студените ветрове!

И понеже се отнесох, доказателствата.

17505350_327286451019550_3400341598164545268_o

Комините са вечният символ на столичната бетонна пролет. „Кога цъфтеха комините / пушеците се стелеха кат’ шкембе чорба“ Неизвестен асфалтен поет, вероятно много грозен и пиян.

Това, което изглежда като поредната безвкусна шега на ‘не можещите’ с умелите и на алтернативата с конвенционалното, всъщност е… точно това. В пълен противовес със светлата и топла гама, на вашето внимание, един нелицеприятен, далеч от естетически, обратното на издържан и в страни от нормалността ивент… Но и много повече! Е, какво се готви на дъното на кофата за отпадъци на времето и пространството, мъчителният пейзаж от по-горе загатва едва, едва.

Много мога да говоря за отговорността на хората към собствените им сцени и как съществуването им зависи само от общите и задружни усилия, усърдие и целеустременост. Всичко това, обаче, са клишета, във времена, когато все още не сме готови да си помогнем едни други. Да подадем ръка, не на някой далечен или съвсем непознат, но на някой досущ като теб – с твоите интереси и страсти, подобни проблеми, еднакви визии. Доказателства за това – колкото щеш, последствията, обаче могат да бъдат крайни. В историята на независимата сцена и култура, усилието, взаимопомощта и солидарността между всички заинтересовани в съществуването й, винаги са се оказвали фундаментът, неразрушимото ядро, смисълът на всичко това. А и причината то да оцелее, вече повече от 40 години. Водени от убеждението си, че това е точно така, на нас не ни остава нищо друго, освен да се съгласим с временно взимащите превес тъмни сили – да им построим паметник и да им поднесем цветя. Или да направим точно обратното? Няма съмнения, всеки господар намира свои поданици, но не всички поданици искат своя господар. В тая връзка, мисля, направили сме най-правилния избор.

Тази година се навършват 40 години от една емблематична дата, 1977г., толкова означителна, колкото заявката, която даде. Днес, 2017г., спомняйки си за изминалите четири десетилетия, дестилиран, смисълът на всичко това изглежда се свежда до солидарността. Раждането, както и смъртта на независимата сцена са и ще зависят от това обстоятелство. За това, решени да се докажем като синове на бащите си и горди наследници на контра-културната, анти-конформистка ценност на автономията и взаимопомощта, предлагаме един малък, но сърдечен опит за принос в каузата ни за възбуждане на емпатия и другаруване в противовес на парада на егото, скъперничеството, омразата, личната амбиция. Защото това, което има смисъл е каузата.

17799374_331796703901858_2894814732582367098_n

Пропагандата е нашето хоби

За водеща сред всички останали каузи, обаче, днес сме избрали помощта и солидарността с приятел и съмишленик. Тежко е, когато болест сполети млад човек, още по-тежко е, ако няма кой да му помогне. Добрата новина за едно такова момче, скопчанинът Грицко, който вие познавате вероятно от македонската ъндърграунд сцена и от скопския филиал на движението „Храна, не война“, е че той не е сам. В самотата на несгодата, обаче, само ясно показаната съпричастност може да направи разликата. Ние, от колективът, който доброволно се самоорганизира за осъществяването на този гиг, групите и всички, които ще посетят събитието искаме да изразим своята подкрепа към Грицко, давайки възможност на повече хора да помогнат както могат и сметнат за удачно.

gricko

Ето и какво казват за Грицко, неговите приятели:

Приятел, който винаги ще е наоколо независимо дали имаш нужда да споделиш или просто си търсиш компания за бира.

Човек, който винаги е готов да помогне и всекидневно показва и на дела, че стои зад идеалите, в които вярва.

Един от нас, „замесен“ и активно участващ в случващото се около ъндърграунд сцената.

Със сигурност и ти познаваш поне един такъв човек!

Е, за мнозина от нас това е Грицко – един от двигателите на движението „Храна, не война“ в Скопие.

Хората, които го познават знаят, че той никога няма да се оплаче, никога няма да каже, че има проблем. Най-малкото, защото приема всичко, което му се случва като изпитание. Не каза нищо, когато домът му пострада сериозно от наводненията в Скопие миналата година. Малко хора знаят и за здравословните му проблеми! Въпреки усмивката, която не слиза от лицето му и всекидневните му уверения, че е здрав и ще го докаже на докторите, приятелите му знаем, че положението не е толкова розово. Бъбреците му са сериозно увредени, което налага да ходи на диализа три пъти седмично, а лекарите твърдят, че процесът е необратим и това ще се случва до края на живота му. Грицко е боец и вярваме, че ще успее!

По време на концерта ще имате възможност да покажете вашата подкрепа – било под формата на послание, което да му предадем, или сума, която може да отделите, за да се опитаме да осигурим поне малко спокойствие на Грицко и семейството му в борбата с поредното изпитание.

Нашият начин да покажем на практика, че музиката е кауза, която обединява.“

Зад „музиката е кауза“ ще застанат три български и две унгарски групи. Pig Pride и Bad Icons бяха много близко до това, първото им участие в София, България да бъде под моста на канала, но за тяхно и наше щастие това няма да стане. D.I.Y. ентусиазъм и много енергия  очакват всички, които са решили да отделят Неделя вечер за пънк концерт със смисъл. Освен това ги очакват още хардкор-грайндкор пропагандистите Razgruha, хардкор-пънк машините Разврат И Поквара и грайнд-дибийт ужасът KROKODENIXTIX, като е излишно да ви представям, който и да е от тях. Ако някакво извратено обстоятелство те е довело до тук и ти не знаеш кои са тези хора, то тогава още по-горещо ти препоръчвам този ивент, както може да се препоръча само една студена мастика.

Датата е 23 Април, Неделя, а мястото е Ъндърграунд Галерията. Входът е 5 лева, но ще има още – мърч на групите, много напитки и разбира се каузата на събитието – събиране на дарения за Грицко. Концертът ще започне на време, така че бъди там не по-късно от 18:30ч.

На уреченото място ще бъде и мийтинг пойнт за всеки, който иска да дари средства или да участва в организацията на следващото ни събитие.

Доведи приятел! Помогни на приятел! Забавлявай се! Съпротивлявай се!


Линк към фейсб(окл)ук събитието.

Тази Неделя, в Скопие, за Грицко.

Коментар на Грицко за „Храна, Не Война“.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | 2 Коментари

SLAPSHOT + Indignity, Brothers In Blood, Vzriv @ Mixtape 5

„We are SLAPSHOT, we are a hardcore band.“

Когато се чу, че бостънската хардкор легенда Slapshot ще гостуват в София няколко мисли ми изникнаха още веднага. Първата, разбира се, беше, че това ще е едно от събитията на сезона. Не защото щатските ветерани са класическа американска хардкор група, нито защото това им е първата изява в България, а защото точно този „шамар“ е доста тачен по нашите ширини, още от време оно. Второто, за което се сетих бе, че ще видя на едно място много хора, които  доста рядко или направо да си го кажем почти никога вече не се събират. Е, никой няма съмнение, че до голяма степен и двете станаха факт.

Февруарски делничен Четвъртък. За робите на системата се прокрадва лъч надежда. Между изпълнените с напрежение и клинична досада работни дни има такива, които могат да те откажат от живота и такива, които те обнадеждават да оцелееш още ден-два до заветната почивка. За всички почитатели на истинската и неподправена хардкор пънк музика от улицата, обаче, е специален ден. Вярвам малко по-лек и доста по-очакван. Докато преплитах крака през катакомбите на метрото и столичните сокаци си дадох сметка, че трудовият режим е това, което ни разделя най-много. Здрасти, какво правиш… ами да.. и аз бачкам. И при мен е тегаво… Да, разбира се, ще се видим.. някога. Радвам се, че се засякохме, успех в живота. Познато, нали? Дните и седмиците минават, а нещата които ни обединяват стават все по-малко, за сметка на едно голямо мегаломанско, монолитно като паметник или статуя на обществените окови нещо – матрица, в която всички ни осакатяват, уеднаквяват и в крайна сметка ни превръщат в едни скромно надничащи зад ъгъла апатични чичковци и лелки, които знаят, че „имат задължения“. Сетне, всеки от нас открадва малко време за себе си, за да си спомни какъв човек е бил. Болни от пост-модерно време, все по-често и все по-рано започваме да  проявяваме един от симптомите му – носталгия. Това ме обвзе и докато заглеждах чисто новите олющвания по кубинките си – преди се оглеждахме едни други, за да премерим белезите си, а сега си броим бръчките.

Както и да е… Slapshot? В България? Февруари 2017-та мирише като Декември 2004-та. Е, както казах, минало е време, някои са пораснали, други не, някои са дръпнали на височина, а други не са спирали да дърпат неща цял живот. Вкопчил съм се в кенчето озъбен и готов, всичко тепърва предстои.
Познатият подлез, уреченият час, познатата картинка – и сам войнът е войн, дори когато са двама-трима. Лоша новина за черните дробове на всички дръзнали да са на време – освен комитет по посрещането, грешните люде ще са и своеобразен експеримент – колко бира и ракия може да изпие чакащият в чакалнята, докато му се изчака чакалото или спиртомерът се счупи. В тая връзка чух и съвет: „Просто е,… НЕ СЕ СМАЗВАЙ“. Отговорът е преобладаващ. Както и предположих – в минутите след Сънчо тълпите започнаха да се изливат като калните реки по градските друмища. Само познати лица на корави личности от подземията са си направили среща, за да споделят паметен момент. Бостънските легенди са доста и дълги години съпреживявана банда от много хора и различни субкултури, повечето от които изостанали в историята и архивите на криминалните сводки. Но спомените оживяват. Още от времената, когато се мотах по града с най-свирепите столични агитки нямаше човек от най-респектиращия хулиган, до най-потрошения скейтър, който да не е чувал/слушал тези ядосани чичаци. За нас това бе проходилката в хардкора, а за нашите батковци – част от саундтрака на 90-те. Бостън стайл, София не е Ню-Йорк, но в най-тъмните години на нестихващо насилие пет на двама си беше правило. Не бих казал, че Slapshot са виновни, но са спомогнали…И така, предусещайки кръвта в устата си, бързах да премахна илюзията от това с още количество допотопна, но скъпа бира. Между приятната раздумка и сковаващият студ се прокрадваха и първите акорди…
Време е да извадим биле…ааа. Така де,… пропуските. Защото, прощавайте, този лист хартия трудно може да бъде наречен билет. И честно казано това е доста жалко и дразнещо. За сантиментално хлапе, каквото бях в миналото, билетът бе хубаво, веществено парченце спомен, който можеш да заебеш в някой шкаф, а когато ти се прииска да го извадиш и да си припомниш емоцията. Murphys Law, Agnostic Front, Integrity, Napalm Death… всички тези концерти имаха своите билети. Напоследък, обаче, на ивенти от такъв мащаб се влиза с нещо, което повече ми прилича на фактура от Топлофикация, отколкото на пропуск за музикално събитие. Доста е жалко, дори чисто символно, да дадеш четвърт стотаче за един лист хартия, който трябва да сгънеш на пет, за да влезе в джоба ти, а след това безславно да го смачкаш и изхвърлиш в коша. Не знам какво и дали изобщо зависи нещо от организаторите, но за мен, а и за други хора, до колкото видях и разбрах, билетът е ценен реквизит, който е хубаво да бъде както трябва или да го няма изобщо.
Все тая. ВЗРИВ.

Взрив са и бяха една от най-уважаваните пловдивски хардкор групи. Още от преди почти не минаваше събитие под тепетата без тяхното славно участие. Пловдивчани се радват на силен местен съпорт, а и вече са добре познати и в столицата и на крайбрежието. Участието им на тазвечерния концерт е откриващо и по мое мнение незаслужено слабо посетено. Дали заради фактът, че хората тук са свикнали концертите да закъсняват с поне час или защото делничната обстановка по града не позволява бързо придвижване, но за сетът на взриваджиите в залата бяха по-малко от половината посетители, които по-късно дойдоха. Да си призная, слушал съм Взрив за последно сравнително отдавна, но за сметка на това мога да направя разликата. Момчетата свириха доста стегнато и за моя изненада комбинираха няколко влияния – от по-метълически кросоувър до олд-скул хардкор в изпълнението им имаше доста енергия и последователност. Приятно ми стана от фактът, че групата продължава да държи на своето, но търпи развитие, което ме кара да си мисля, че ще посетя още следващото им участие наоколо, за по-задълбочено и внимателно слушане. За сравнително консервативен в музикалните си предпочитания човек бях спечелен от нестихващия с години вече ентусиазъм на Взрив и мисля, че участието им в този ивент бе повече от позитивно.

Смяна на карула – време е за посещение на офиса (бел. авт. санитарен възел), цигари, бири и още около сто човека, приличащи отдалече на митинг на някоя радикална партия, чийто цветове са преобладаващо тъмни. С течение на времето градусът се покачваше правопропорционално на увеличаващите се посетители. И въпреки, че някой го бе хванал природният позив на неподходящото място в неподходящото време, за хардкор гърлите не бе проблем да пооправят имиджа си на този ароматен фон. Brothers In Blood, но преди това няколко десетки лева в мърч за някои, за други в поредните стъкленици от бара.

От години следя Brothers In Blood по фестове, екс-мас тържества и самостоятелни вечеринки и повярвайте ми, това за мен е може би единствената група в България, която може да звучи тотално различно всеки път. Дали заради промените в състава през годините или поради търсен ефект, но кръвните братя са като кутия с изненади. Мине се не мине някой друг лазарник и Шута и компания се появят с нов имидж, нов мърч и… ново звучене. Старошколски хардкор, метълически хардкор, дори по-пънк в миналото… какво да очакваме сега? Любопитността ми не стихна до самото начало на техния сет, за който вече, хората бяха завидно повече. С право името на Brothers In Blood носи със себе си респект и уважение, които се отблагодаряват под формата на неспиращата вече десетилетия подкрепа. Снощният сет го доказа. Въпреки промените в звученето, групата умее да задържа вниманието на публиката и да мобилизира своите фенове навсякъде, където се появят. Енергичен, забавен, шумен, но не прекалено, изпипан музикантски сет, който вече не даваше много избор на стоящите отпред, освен да се раздвижат. Недостатъчно, но даващо надежда, че действително ще станем свидетели на хардкор концерт от старата школа, така както беше преди. И стана! Познатият полу-прегракнал глас на гол до кръста фронтмен с метъл прическа може да върне споменът и за най-забравените картини от миналото. Brothers In Blood и този път не изненадаха в изненадването.

В такива моменти се сещам за хлапашките дни в миналото, когато стоейки на студените стълби на поредното заведение, клуб, бар, зала, с оклюмали от лющене на некачествен алкохол глави се стремяхме да изтрезнеем максимално преди участието на групи като Brothers In Blood, Indignity, Т.В.У. или която и да е икона от тийн времената ни, защото мелето пред сцената наподобява война. Обикновено си тръгвахме бушонирани или със скъсана блуза, но как би могло да е иначе, когато на главата ти падат десетки чифтове кубинки, докато от колоните се лее някакъв невъобразим музикален терор. Широка усмивка на лицето ми от тези спомени, а и в този момент, оглеждайки се наоколо виждам само и единствено лицата от старата школа – различни прослойки, различни възрасти, различни субкултури, всички на едно, взривоопасна смес от противоречащи си елементи в опасната и адреналинова амалгама, която наричахме хардкор.

Така си беше, а флагман на това бяха и все още са Indignity – най-добрата българска хардкор-пънк група. Една от малкото, която сама по себе си е способна да вдигне хора от другия край на страната в няколко-часово пътуване, само за да чуят нещо ново или нещо добре познато от варненци. За мен, всеки момент, в който имам възможност да ги чуя, е събитие с особена важност. Вчера не бе изключение, даже напротив. Лишен от всякаква обективност, най-верен симпатизант и последовател на музиката и идеите на групата, се ободрявам всеки път, когато чуя прорязващите акорди на това, което ние считаме за олд скуул. Какво е Индигнити? Група или идея, сложносъставно от много стилове, обиграни в ситуациите на живота или много талант на едно място. Едно е ясно – както вчера, така и винаги преди това, Индигнити бяха на свръх ниво, отвъд ревльовския носталгизъм или модерната апатичност. Тук и сега – за нас и за тях самите.
Сетът на варненци винаги ми се е струвал къс. Дали защото съм органически привързан към тяхното творчество или защото винаги успяват да създадат това чувство, но и снощи просто исках още. Всъщност и като времетраене и като селекция, представянето на варненските пионери бе премерено и в никакъв случай прекалено. Стабилна доза стара школа – хардкор и лирика, идея и гласност в съчетание с редувани мелодически и грубиянски рифове, това е което може да те побърка между избора да стоиш и да слушаш/чуваш или да си смелваш костите и хрущялите с врящото мнозинство отпред. От второто, чак за варненци имаше, но срамно рехаво… Което може би е свързано и с това, че почти не се забелязват нови и млади лица. На върха на чичковската ни среща чак се разлетяха и първите бутилки… За Войници и Manipulated Dreams нямаше как друго яче. За Воев и Студен Живот – също.

Още малко чичковско мрънкане. Честно, не разбирам идеята да отидеш на хардкор концерт с телефон, за да снимаш клипчета. Независимо дали са лайв в (а)социалната мрежа или за лично ползване, хората са дошли да се блъскат, да дивеят, да пият или просто да си слушат кротко отстрани, а не да гледат изпълнението (щото нямаш друг избор като ти е пред лицето) на екран на телефон. Това заслужава особено внимание, а защо не и директна реакция – организаторите могат да забранят ползването на смартфони и да го упоменат изрично, за да се порадваме на малкото, което ни е останало извън дигиталния затвор.

Е, големият час настъпи. Пред черно-червеният винилен надпис SLAPSHOT започват да излизат един по един самите те. Очаквани от някои, вероятно поне от четвърт век, бостънските хулигани успяха да мобилизират столични фигури, чиято осанка съществува напоследък само в градските легенди. Всички те бяха там, на първа линия, в очакване на най-очаквания „шамар“.

We are SLAPSHOT. We are hardcore band„. Простичко и ясно казано. За който не го разбира, е, вчера е имал възможността да го. От първия до последния акорд – грубиянски, безмилостен хардкор за груби и кофти момчета. Навъсен, сърдит и непреклонен – хулиганската осанка на фронтменът Джак Кели буквално взриви наелектризираното пространство пред сцената. Вече здраво замириса на старата школа. Срязващи китари и онзи барабанен ритъм, който наподобява звука от движението на кола със спукани гуми просто няма как да те остави безучастен, колкото и да се стараеш да спазваш благоприличие. Ненужно, разбира се, защото от сцената вали чиста проба агресия – музиката изникнала директно от бетонните шахти на улиците в Бостън, Масачузетс, ти зашива толкова брутален шамар, че осъзнаването от него отнема технологично време. Докато се усетиш и вече човешката пералня те е завъртяла до другия край на сцената, където друг отдаден на спомените си крещи невъздържано рамо до рамо с легенда като Кели. Честно казано не си спомням какво не изсвириха Slapshot, но картинно си спомням какво се случи на песни като Hang Up Your Boots и Old Tyme Hardcore. То си е казано в заглавието. Кубинки и старовремски хардкор. Едно време. Кой знае защо, но масичките и лампериите оцеляха. Тълпата нямаше време да ‘ремонтира’ декора в Микстейп, но същевременно, крайно успешно си белязваше телата с хематоми за спомен. Озвучението беше на високо ниво и всяка една нота (не че са толкова много) се чуваше идеално. По лаещия вокал на фронтмена, нервното тропане по барабаните и френетичното стържене на китарите си личеше, че някой не си е пил лексотаните сутринта, а с неуравновесената си лудост заразява и всички други. Тая емоция пораства в теб и започва да прелива до момента, в който ти, както и още 100 други, губите контрол над себе си, поведението си, телата си. Изгледът на бостънските чичита през цялото време бе като на хора, които са ги преебали със сметката в ресторанта. Гневни погледи, изправени осанки, без излишни чупки и стойки дори след дългите аплодисменти и бис – Slapshot са толкова истински за годините, в които все още са активни, че е трудно да се предположи какво действително е било назад в 80-те. При всички положения, хардкор легендите направиха много силен първи свой концерт тук, който ще бъде помнен дълго, а защо не и да се каже, че това беше може би най-силният хардкор акт от много години насам. С края на техния сет дойде и удовлетворението – една, трупана с години енергия се отприщи, освободи и замина в малкото останало въздух в залата, за да даде път на сладкото усещане за приятна умора. Около полунощ всичко приключи, а нощта бе млада. За софийските локали идните часове щяха да бъдат тежки. Една много истинска вечер, като от едно време.

Трябва да благодарим на организаторите на шоуто, които направиха това възможно, както и да се надяваме да зачестят подобни изненади, които са и повод да се събираме и забавляваме. С голямо нетърпение очакваме следващите актове и аз лично се надявам час по-скоро отново да се видим.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , | има 1 коментар

7 години Sofia Rebel Station

djpunkmayhem

Че Ре Де СРС! Станцията става на 7. Сериозна възраст за проект, който стартира от идеята да покаже на повече хора диамантите от музикалния ъндърграунд, а в крайна сметка ескалира до платформа за популяризация и съжителство на многообразни изпълнители, стилове, жанрове… Чрез ревюта и статии, интервюта с пионери, забележителни личности и артисти и организиране на ивенти ние целим да представим пред широка публика един алтернативен възглед за музиката и културата. За последните седем години, малко или много се надявам да сме успели в това, а съдейки по фактът, че Sofia Rebel Station проправи пътя за развитие на този род участие и памет, не е било безсмислено.
От името на дългогодишната редакция на изданието искам да благодаря на всички, които по един или друг начин са взимали участие в нашето начинание, нашите приятели и читатели, всички, които са помагали и ще помагат в организацията на събития, музиканти, ентусиасти, фенове. Обещаваме да продължим делото и в бъдещето, като, надявам се, в най-скоро време да успеем да се поздравим с поредното голямо постижение на колективните ни усилия да съградим обществено значима и забележима социо-културна сцена от артисти и фенове.

За вас, през изминалата една година, Sofia Rebel Station бяха:

JollyStomper
Skunksa
kaloyanpramatarov


Дълго време се чудих с какво от безкрайните ни библиотеки да ви поздравя, но мисля че тази хубава българска група, която миналата година изсвири последният си концерт, подхожда идеално както на sofiarebelstation, така и на мръсната февруарска реалност навън.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

(One last) Voyvoda + Baby Face Clan @ Terminal 1

Парадоксално е как съвременният човек отбелязва края на годината. Една цикличност, следвана като фанатично суеверие, на границата с религиозност, или поредният трик на култа към консумирането – последните дни от дванадесетмесечието, които обичайно отдаваме на страстта си към самоунищожението, ама колко хубаво самоунищожение само…
По стара традиция от незапомнени времена последните часове от изтичащата година са време за равносметка. Сякаш остатъка от времето не е, но кой знае, сигурно ни е далеч по-лесно да предизвикваме съвестта си за кратко едва в края на годината, сетне да удавяме мъчителните изводи в литри малокачествен алкохол като реакция на наученото. Схемата работи, а за трубадурите на новото безвремие това изглежда като начин на живот.
И така, улиците на града, на прага на новата година, изглеждат също толкова безучастно апатични, колкото бяха и миналата, а вероятно и по-миналата, но кой ли помни толкова. Покрай празниците черногледците се стараят да прогледнат, а отзад тържествената престореност и най-коравите опитват да проявяват емпатия в ритъм с пулса на студените светлини от бързия зимен град. Какво чудесно време за тържество. Или за опело? Обещавам, няма да сея отчаяние.

От край време краят на годината е моментът, когато рок(добави-още-много-неща) сензацията Baby Face Clan показва своето ‘бебешко’ лице пред бг публиката. Насо Русков и компания избират датата 30.12. за ежегодно, единствено явяване пред светлия бял свят, което го прави събитие от съвсем различен магнитуд. По стара традиция, една от малкото ни международно признати групи кани свои приятели и изпълнители, които имат принос към алтернативната музикална сцена, свой собствен имидж и не на последно място са значима част от културния хабитат в родината. Честно да си призная, нямам представа кои са били тези избраници в миналото, от запознати разбрах, че миналият 30-ти Декември това са били Анимационерите на Гурко. Но настоящите са ни доста добре познати. Пред очертаващия се концерт на Baby Face Clan и Voyvoda, единствено гостуване на The Stranglers би могло да ме възпре или отклони от устремлението ми.

Когато разбрах, че Voyvoda, една от най-стойностните ни съвременни групи, планира своето оттегляне, знаех че ще го направи запомнящо се. За своята дългогодишна история на записи и турнета, войводите изградиха еклектичен образ на едно от най-добре пазените софийски тайнства – техните изпълнения и записи са дългоочаквани, а атмосферата, която създават не може да се сбърка с нищо друго. Така че нямаше две мнения за това какво ще се прави на 30-ти Декември вечерта, предпоследният ден от 2016 година.

Наравно с трудовата младеж, в края на седмицата и края на годината, се почувствах длъжен да допринеса за нивото на всеобща неадекватност, нещо в което, повярвайте ми, съм адски добър. И вглеждайки се в красивия артуърк на плаката за тазвечерния концерт, изключително напомнящ ми на постерите за партитата на Long Evilo тук в столицата, взех мъдрото решение да не оставям нещата на произвола на съдбата, а да се погрижа собствено градусът да се повишава обратнопропорционално на падащите температури навън. С бодростта на финансово олекнал от празничното сурвакане коледар нахлух в една от най-популярните дискотечници наоколо – Терминал 1. Където, впрочем, сурвакането не спря, но за това малко по-надолу.

За човек, посетил и продължаващ да посещава най-грандиозните ъндърграунд дупки, по петите на изявените изпълнители от т.нар. алтернативна и непопулярна сцена в родината ни, се оказвам доста толерантен, попадайки в средата на попаджийския дискотечен кич. Вероятно пръст в това има и бароковото решение за писоар в мъжката тоалетна, което ме привлече със скритото си послание – пикайте ни на стената. Звучи като идеално място за една „златна пикня“, каквато несъмнено е всяка, генерирана от напитките на бара – забава за рокфелерски синове и щерки и за тези, които имат намерение да си изпият заплатата в наливни бири. Освен явното несъответствие между портфейлното съдържание и условията на иначе усмихнатите барманки да продължат да ни сипват, разликите в гледищата ни за уреждане на клуб за жива музика се множаха. Заради едно от тях се сдобих с персонална охрана, много скоро след старта на шоуто.

В притихналия сценичен сумрак, един по един пред усилвателите наизскочиха Voyvoda. Пост-пънк квартет, изградил репутация сред много и разнообразни групи от хора и личности. От пънкарските сборища до войводските друмища и от блянът за свобода и революция до авантгардния прочит на емоционалността и духовността, тези момчета съумяват да синтезират всичко от един многолик и многополюсен свят и да го сведат до една простичка формула – тяхната музика и послание. Толкова многопластово, колкото и директно в намеренията си, изкуството на войводите е точно това, което с цената на кръвта си дори, родните възродители са целяли в борбата си за личностна и народна еманципация в далечното минало. Това е и което ме привлече дълбоко за каузата на Voyvoda, частица от която тази вечер се очакваше да си отиде… завинаги или не… за добро или по-скоро не. Още с първите акорди енергията се пренесе в пространството пред сцената. За съжаление, безучастната публика, която със сигурност не бе индиферентна, но незнаеща как да изрази емоцията си, не се поддаде на провокациите ми за малко от доброто старо ‘движение’ отпред. За сметка на това аз вече имах попечител, който да следи за „непристойно“ поведение. Честно казано, не ми пука за мнението на управата на тази дискотека, но групи като Voyvoda просто не бива да бъдат гледани като на театър, защото това не е постановка. Както предполагам всички са се убедили още веднага – експлозивността на сетът в комбинация с експресията на музика и идея не бива да срещат изкуствената студеност, която Терминал 1 е създал. Anyway, както би казал самият Насо Русков, това, което изглеждаше да е последното участие на Voyvoda бе просто още една брошка сред множеството други, които бандата закичи на ревера на столичния ъндърграунд. Близо час бърз и безкомпромисен пънк, много дарк и пост елементи и почти всички класики, които сме свикнали да чуваме, когато войводите са на сцена. От „War, Peace, War“, през „Aramia“ до „Староверец“ и „Boylover James“, всички посветени раздадоха глас и гърла заедно със скромните артисти. Чувството за общност, обединена около едно пулсиращо сърце е най-големият успех на групите, а за Voyvoda това е просто една от онези безпогрешни характерности, без които трудно бихме могли да си представим техен концерт. Думите не стигат или не са достатъчно силни, за да опишат синтеза на емоцията с наслаждението от сътвореното – все искрени чувства събудени чрез изкуството на групата, а то, само по себе си вече е прекосило океани и планини и обикаля по света. Единственото по-силно бе тъгата от това, че вероятно отшумяващите последни акорди ще застинат във вечността… непродължени. Не искам да го вярвам и искрено се надявам след година отново да ги видя на сцена и да чуем нови техни композиции. Но днес, днес вече ги няма…

С отзвучаващите китари на Voyvoda и ентусиазмът ми изтече като ‘една пикня за пет лева’ в гъзарския възел на дискотечницата. Един последен Войвода за всички староверци, които дойдоха да се убедят в тайнството на опелото. Възпоминание за революционера и войводата в нашата сцена – от задушница до задушница.

И все пак – голямото уау тепърва се очакваше. Препълнената зала вече подмени част от състава си, а с нея със сигурност и атмосферата. Очаква се на сцена да излезе легендарната българска група – Baby Face Clan, предвождана от шармантния (съжалявам, не се стърпях) си фронтмен, всеизвестния на всички любители градонавти, човекът бомбе и костюм – Насо Русков. Най-споменаваният музикален и моден идол от футболните студия до тъмните клубове е олицетворение на това как ярката личност успява да обедини около себе си различни стилове и влияния и пак да не изглежда ненужно разпилян или прекален. Макар и да не съм по никакъв начин толкова компетентен в модата, колкото него, се радвам за Русков, че не беше решил да си домъкне ръкавиците, с които по-рано сутринта шашардиса водещите в БНТ. Но всичко останало, част от органическото му Аз, бе снощи в клуба – неповторимият английски акцент, способен да издразни със своят перфекционизъм дори някое лондонско кокни, изправената и костюмирана осанка на лицето на клана, гримът и нестихващата енергичност са това, заради което множеството фенове на групата запазват ежегодишно тази дата от календара си.
Честно казано, слушал съм не малко за първите участия на Бейби Фейс в мрачните мазета през 90-те години, но частичният ми спомен за евентуално единствения път, когато съм ги гледал преди вчера, ми довяваше усещане за дистанцираност. Свикнал комуникацията с групите да протича на линейно ниво рядко давам шанс на групи със самочувствието на Бейби Фейс Клан. В техният случай, обаче, няма две мнения, то е оправдано.
Определено мога да кажа, че стилът на Русков и компания не е това, в което вярвам, но същевременно трябва да се отбележи, че такива групи дори в по-голям мащаб за рядкост. Динамичен, но изпипан, музикантски, но и малко хулигански сет, типичното за Бейби Фейс, което очакват вероятно и техните фенове. Изпълнение, напомнящо ми много на британските пънк легенди The Adicts, снощното представление на Baby Face Clan е нещо, за което ще се говори идните седмици и месеци – енергично и топло, дружеско, но и малко ‘денди’, много рокенрол и Островна естетика, One Night Relapse изглежда да си изпълни задачите напълно. Като изключим анти-клубната атмосфера на дискотеката Терминал 1 и подценяването от озвучителите на първата група, изживяването си заслужаваше напълно и ако догодина завръщането на групарите е пак със заслужила пънк група, то няма съмнение, че ще се видим отново.

А сега към поредният повод и още едно наздраве. Изпращаме една относително неприятна за музиката и ъндърграунд културите година, в която загубихме личности и музиканти с голям принос и културно значение и поглеждаме напред към 2017г. – юбилейната, 40-та година от отварянето на Кутията на Пандора – възникването на пънк музиката и културата във Великобритания в далечната 1976-1977г. Дано приятните ни поводи са повече. Наздраве!

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , | Вашият коментар

Дурное Влияние

Помните ли олд-фешън изразът „лошо влияние“? Докато бях юноша считах, че той е привилегия на старата гвардия, онези хора, за които ценностите и морала са били гръбнака на здравото общество и е бил измислен за тези, които, веднъж попаднали под лошо влияние, сами себе си стават негов проводник. Нещо като затворен цикъл, в който се препредава „лошотията“. Нещо като, ‘синът ми не беше такъв, господин полицай, те съседчетата го развалиха“.
После поотраснах и спрях дори да чувам за лошото влияние. Дали защото ме беше погълнало и бях станал негов най-верен проповедник или защото вече понятието не съществува. Неговите доверени ползватели вече ги няма повечето, са тихо-примирили се, а и всички, изглежда сме под лошо влияние, въпросът е колко и как. Говорейки за влиянията, не мога да пропусна това, че лошото влияние се разпространява по-бързо от всички добри примери на земята. Така, махленското хлапе не взе от съучениците си добрoто, как да се учи, но попи като гъба гаменския цвят на квартала. В период на обществен и физически разпад, резултатите от лошите влияния могат да надхвърлят кофти вкус за обличане и държане пред непознати. Изобилието от примери само препотвърждава максимата – всичко лошо и тъмно е по-добро от всичко добро и светло. Или поне така е в очите на хлапаците от всяко поколение.
Сега си представете едно време, в което, отклоняване от нормата би означавало своеобразна личностна смърт. Изпадаш от обществото и се превръщаш в маргинал. Този най-голям ужас за хората от тогава днес ни изглежда анахронизъм, но всъщност си е бил съвсем реален… времената, когато лошото влияние живееше.

Днес, на вашето внимание, мисля да покажа едно влияние, което далеч не бих нарекъл лошо, макар и заглавието да значи точно това. Освен това, мястото на действието и обстоятелствата са не по-малко бележити.

Дурное Влияние. СССР. 1980-те. За тънките познавачи на ъндърграунда от Източния Блок тази комбинация извиква серия от спомени. Не е нужно да си живял там или тогава, за да усетиш атмосферата, направата на която са способни само отбран кръг артисти от съветската рок сцена. Сега това ни изглежда като вехт романтизъм, но ако щете вярвайте, преди 3 десетилетия тези хора са били сред най-ярките, присъствени и откровени свидетели на бетонния дъх и звук от соц града.

Дурное Влияние. Напоследък е модерно да се говори за носталгия. Не защото някой ще спечели от нея или ще изобрети машина на времето, а защото хората продължават да гледат назад в отчаян опит да усетят отново… онзи въздух, да вкусят пак онзи хляб,.. с надеждата да оживеят спомените, а с тях да се възцари това, което е било. Нещо като изстрадано възкръсване – способността да се връщаш отново и отново там, където си бил най-силен. Но възможно ли е да имаш носталгия по нещо, което не си видял и изпитал? Е, музиката и изкуството като цяло са способни да те въвлекат в това. И не, не е шизофрения, но някои от тях могат да те накарат да усетиш неусещани аромати, да почувстваш и непочувствани тръпки. Така, за нас източно-европейците, носталгията е измерение на съществувание, за това в тази почва лесно покълва семето на трагизма и фатализма, тъмните цветове и монохромните гами. Освен с безличния си гардероб, печалните жители на губернията на генерал Зима се вписват в тази минорна тоналност

Дурное Влияние. Първа вълна руско-съветска готика. Честно, не знам как достигнах до тук. Дали е заради интереса ми към алтернативни, обскурни изпълнители от Източна Европа или защото последните години волю-неволю бивам застигнат от представители на по-студената гама. Определено мисля, че ако блоковете и комините дишаха, щяха да го правят в пост-индустриалния ритъм на градската летаргия.

Дурное Влияние се ражда от съвместните усилия на други съветски рок групи от тази ера – Механический Балет и Монумент Страха. Случвайки се през късната есен на 1987г., събирането на групата улучва правилният момент – промените в обществото в СССР вече са осезаеми, а посланията на модерните по онова време рок банди – по-разбираеми.

Макар и никога да не са претендирали за уникалност, Дурное Влияние се явява малко или много група, която е пионер – в крачка с тенденциите, но отвъд т.нар. Желязна Завеса, руснаците успяват да уловят мига и без престореност да съживят, макар и в тъмни окраски, застиналото в скучна гама и еднообразие.

В състава влизат: Александр Скворцов (вокал), Вадим Кудрявцев (китара), Дмитрий Петров (бас) и Игорь Мосин (барабани). През 1988г. Кудрявцев е заменен от Дзятко, а Скворцов напуска през 1990г., за да стартира свой солов проект.

От Ленинградския рок фестивал до култовия си статут, Дурное Влияние достигат чрез единствения си албум – „Неподвижность“ (1989).

Покрай лайв-а на руската група Motorama тук, много хора (пре)откриха дълбините на руския ъндърграунд. Особено това се отнася за уейв, дарк проявленията му – поради близостта на културите, експресията е по-пълна, а и изглежда, че характерният за регионалната сцена стил намира своите фенове и тук. Сред ‘странните’ и малко познати алтернативни групи много са повлияни пряко или косвено от Лошото Влияние.
Дурное Влияние са добро начало на едно дълго пътешествие из руската готика.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар