In Memory: R.I.P. Micky Fitz

the-business-frontman-micky-fitz-has-died

След близо едногодишна бита с рака ни напусна британската пънк легенда и фронтмен на Ой! пионерите The Business – Micky Fitz.
Fitz бе сред основателите на групата в далечната 1979г. и остана неин член до неговата кончина в началото на Декември, 2016г. Световната пънк/хардкор/скинхед общност не спира да изразява своите съболезнования и да си спомня делото на култовата личност и неговата група, оставила трайна следа в Британския, а по-късно и в Европейския и световен (суб)културен живот.
Светът остарява около нас и от фигурите, с които израснахме остават само спомените. Образът на този човек, обаче е толкова силен, че едва ли някой от нас ще го забрави скоро.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Omega Tribe: „Искаме да вдигнем знамената!“

Привет.
Есента е тук. Изтръгна и последните късчета лятно безвремие с леденостудените си ръце. Изгони гълчавата младеж от градинките и площадите, запокити множеството, наместо което настани дъжд, хлад и празни, мокри улици. Дори блоковете ни са интроверти и не пускат никой – нито вън, нито вътре.  Жизнерадостният шум, отстъпва на истеричната вакханалия, лежерната ефирност на индустриалното напрежение. С природата и гардероба се променят и навиците,… привичките.
Лятото си отиде, а с него в миналото останаха освен носталгично-романтичните чувства, но и някои фундаментални постижения. Без излишен патос, тази есен беше по-вдъхновяваща от всичките ни несбъднали се пролети. Парадоксално, но точно като плодовете на земята, така и тази есен бяха ожънати резултатите от усърдието на мнозина и не мога да скрия вълнението си от този факт. Отвъд тежкото унаследено, столичната ‘сцена’ започна да се осъзнава и еманципира, да създава взаимовръзки и да показва неща, на които не сме вярвали, че са възможни за демонстрация в пост-социалистическото общество, закъсняло за почти всичко в областта на популярната и алтернативната музика и култура.
Скромният ни принос към това са серия от, бих казал дори емоционални, от гледна точка на заряда и идеята, интервюта, в които целта е българската публика да се докосне до частица от автентичната контра-култура на миналия век, такава, каквато са я направили нейните изобретатели. В тази поредица място намериха Andy T, Gerrard Evans от Flowers In The Dustbin, Jimi от The System, Shend от The Cravats и др.,… които казаха много повече, отколкото би казала поредната прозаична сказка за шумотевините в подлеза и онези странни хора със странни прически,.. нали се сещате. Истината е, че независимо от всичко, всяка хроника си има и пожелателна част.
Днес, обаче, имам удоволствието на вашето внимание да представя разговора си с една група, която няма нужда от интродукция.
За първи път пред българска аудитория, в едно от първите си интервюта след завръщането, специално за Sofia Rebel Station, класическата великобританска пънк група, пионери на английското анархо-пънк явление, фундаментална част от историята на протестната музика и култура – OMEGA TRIBE.

През 1981г., в Барнет, Северен Лондон се сформира Omega Tribe. С Hugh Vivian на китара и вокали, Daryl Hardcastle на бас, Pete Fender – китара и Pete Shepherd на барабани, живот се дава на едно от най-еклектичните чада на втората вълна британска пънк музика. Първото им EP – „Angry Songs“ е издадено от Peni Rimbaud и Crass Records през 1982г., като в последствие добива култов статус. Последващият им запис е LP-то „No Love Lost„, което, издадено от Corpus Christi Records през 1983г. заема водеща позиция сред любимите албуми на мнозина, печели сърцата и признанието на почти всички от тогавашната т.нар. ‘анархо’ сцена и изгражда репутация на един от най-важните записи в историята на този стил музика. Доста по-мелодичен, албумът на Omega Tribe става влиятелен пример, следван и продължен от много групи…

През 1984г. Sonny Flint се включва като барабанист, докато Peter Shepherd става перкусионист. Част от Omega Tribe става и Jane Keay – саксофонист и флейтист. Осезаемата промяна в стила се забелязва след година на промени в състава и особено след издаването на дванадесет-инчовия сингъл „It’s a hard life/Young John“ през 1985г. След напускането на Pete Fender същата година и на вокалистът Hugh през 1986г. групата се трансформира и спира да се нарича така, като вместо това използва за участията си просто The Tribe. Sonny Flint напуска през 1987г., а Omega Tribe окончателно се разделят следващата година.
През юни 1995г. Omega Tribe се събират за участие по случай 60-ят рожден ден на Vi Subversa и продължават с кратко турне под името Charlie. Проектът, обаче не съумява да оцелее дълго.


През Август 2016 новината, че Darryl, Hugh и Sonny събират Omega Tribe отново, обиколи континента бързо.
Sofia Rebel Station бе сред първите издания, които потърси легендите за разговор относно миналото и бъдещето, плановете, успехите и неуспехите. Благодарение на нашия приятел Sonny Flint българската публика има възможност да надникне отвъд завръщането на анархопънк ветераните.


Mill Hill Music Complex. Северен Лондон, 24-ти Септември, 2016г.

(H) Hugh Vivian
(D) Daryl
(S) Sonny
(K) Keith

След години на липса Omega Tribe са отново заедно. Какво ви провокира да се съберете?

(H): Не ни хареса (в) липсата… (шегувам се). Един вид инцидент. Инцидент и случайност. Мисля, че беше правилният за нас момент. Щастлива случайност.

Последните години се наблюдава голямо завръщане в анархо-пънка. Много групи се събират да записват нов материал и да обикалят Великобритания и Европа. Политическият климат днес ли е същия като този през 80-те или причината е другаде?

(H): Не мисля, че политическият климат е същия. Мисля, че е доста различен.
(D): Доста по-зле е, ако ме питате…
(H): Не знам какви биха били причините за пънк-завръщането, нито дали са обвързани с политическия климат.
(S): Мислите ли, че е реакция на музикалния климат тогава,.. защото по телевизията излъчват доста скапана музика.
(D): Мисля, че климатът като цяло се е променил заради интернета. През 80-те нямаше интернет. Нямаше мобилни телефони. Всичко беше близо. Отиваш да свириш, хората идват и това е единствената връзка, която имаш с тях. Днес те знаят, че идваш година преди това. Те знаят какво ще свириш. Доста е различно, отнася се и за света на политиката. По-лошо е.
(H): В дигиталната епоха има повече потенциал за разпространение на посланието, отколкото преди и с възхода на това, което може да опишем като ‘активност’ се свързва необходимостта от възстановяване баланса на посланията, които се въртят около нас. Може би. Спекулирам.
(K): Би било интересно да разберем как българите виждат навлизането на троцкизма в Лейбъристката Партия?

Честно казано, много хора мислят, че това завръщане е за пари. Има доста големи и популярни фестивали в Европа и САЩ днес, също така някои групи са по-известни сега, отколкото през 80-те. Мислите ли, че тези групи, които са повече или по-малко привлечени от надницата са основна причина за тия размисли?

(H): Мисля, че някои групи действително се чувстват в средата на ден за заплата, но това си е тяхна работа и ние нямаме никакъв интерес към заплащане за това, което правим.
(D): Първият ни концерт заедно, след 30 годишно прекъсване, е благотворителен гиг срещу фашизма.
(H): Аз съм лично заинтересован в това да свирим благотворителни концерти. Имаме едно изключение, концерт който не е с кауза, но другите два, които сме потвърдили са. Гига в Брайтън не е благотворителен, но благодарение на тези концерти и ние можем да дарим нашата лепта, което аз ще направя със своята част. Според мен е много важно това, че се опитваме и успяваме да използваме това, в което бяхме въвлечени през 80-те. Мрежа от единомислещи хора, това е което търся, хора, които правят неща не заради заплащането, а за да се свързват с други такива хора.
(D): А не можем ли да запазим парите, тъй че да можем да запишем CD или нещо такова?
(H): Да, това е добра опция.
(D): Не казвам, че искам някакви пари, но ако искаме да правим записи ще трябва да спестим от някъде. Какво мислиш Sonny?
(S): Абсолютно съм съгласен, обичам записите.
(D): Аз обожавам записите.
(S): Ако можем да вземем малко пари за това би било супер. Не го правим за печалбата, защото никога не сме, не в това е идеята, нали?
(D): Не. Така или иначе не се правят пари от това. Не става въпрос за парите, а да покажеш това, в което вярваш. Да си наоколо, да се срещнеш с хора… Надявам се концертите, които сме имали, тези които ще имаме тепърва да са, как да кажа, нещо като „Събития“. Не просто шумотевица и крясъци, искам да са събития. Искам да вдигнем знамената и банерите. Наистина го желая. Това е важно, тъй както го правихме преди години. Аудиторията би могла да бъде тук и да мисли. Различно е. Беше просто брилянтно, когато Crass и ние го правехме. Имахме си скапаните банери…
(H): Целта на банерите и знамената беше да покажат собствеността на мястото, нали? Ставаше дума за това да се завземе пространството и да се покаже, че вече принадлежи на нещо различно.
(D): Дам, не просто светлина от прожектора… не би ли правил нещо подобно?
(H): Това е, което казвам и аз, че считам за важно – опитът да се свържеш отново с движението в опозиция на това да си просто поредната завръщаща се рок група.

Какво беше да си ‘пънк’ или ‘анархист’ тогава? Повече мода или повече политика? Как е днес и намирате ли песните на Omega Tribe актуални с днешни времена?

(S): Мисля, че е работа на другите хора да преценят актуалността спрямо своя собствен опит. Имам предвид, не мисля, че което и да е от посланията ни се е променило с времето.
(D): Не са по-малко актуални.
(K): За някой, който не е запознат с това, за първи път е тук и чува материала сигурно е актуално.
(D): Благодаря, че казваш това.
(H): Да бъдеш пънкар през ония години беше въпрос на лична политика. Не можеш да избягаш от факта, че тийнейджърите са залостени в идентичността, чувството за принадлежност и тези групички като цяло… Не съм сигурен по време на пънка дали съм бил или съм се идентифицирал като такъв.
(D): Ти беше с гребен!
(H): … но изглежда винаги ще бъда помнен като пънкар. (смее се) Мисля, че трябва да се запази правото да можеш да се наричаш или не както пожелаеш. Това, което беше – чувство за принадлежност към нещо, и мисля че това беше силата на музикалното движение, което даде много силни чувства на хората. Солидарност с други хора с подобни гледни точки.

Какво е истинското значение на бунта? Въставане срещу старите ценности или нещо повече?

(D): Какво е бунтът?
(H): Може би, бунтът е да заставаш зад това, което считаш за правилно. Вие знаете, има хора, които са готови да кажат : „Не, не мисля, че това е правилно и не съм готов да продължавам да участвам в него“. Може да е това. Сигурен съм, че от човек до човек има разлика.

Omega Tribe сега и тогава. Какви са разликите? Различни ли са хората от когато започнахте с групата?
(S): Не съм толкова смазан (пиян) както тогава.
(D): Те ще бъдат различни, но по какъв начин различни?
(H): Да, 30 години опит оставихме зад гърба си. Във всички смисли, места и неща. Гледаме на света през различни очи, но не, мисля че не сме различни хора.

Какво мислите за днешните поколения? Жертва ли са те на технологичния консумеризъм и ако да, какъв е лекът?

(H): Аз мисля че предишните поколения са жертва на някакъв вид консумеризъм, също така смятам, че младите хора използват технологията да споделят идеи, и това, във връзка с темата за посланията може да се разглежда като предоставяне на алтернатива в епоха, в която мейнстрийм медията е изцяло на страната на естаблишмънта. Действително няма мейнстрийм медия, която да представя алтернативна гледна точка. Ако искаш да разбереш какво става във Великобритания вероятно трябва да четеш Le Mond Diplomatique.  Al Jazeera може да ти даде гледна точка, но никой във Великобритания няма да ти даде нищо, което да има дори минимална допирна точка с истината, логиката или поне балансиран анализ на това, което се случва. Това, което правят младите хора с информационните технологии е чудесно. Разбира се, не само те, но мисля, че голяма част от инерцията зад тези неща е генерирана от млади хора.

– Имате ли любими нови групи? Ами старите?

(H): Коя е любимата ти група Daryl? (смее се)
(D): Всъщност знам… CRASS. Все още са, след всички тия години. Лириките на групата са точно толкова актуални, колкото бяха и преди.
(S): Аз слушам джаз.
(D): Не казвам, че слушам Crass през цялото време, но не можех да кажа Sister Sledge или The Damned. Слушам всичко. Имам предвид, те ни питат коя е любимата ми група.
(S): Предполагам, че има много нови пънк групи, но просто не знам кои са.
(D): Не слушам никоя от тях.
(H): Някой ни беше изпратил линк във фейсбук…
(S): Даа, с пънк групи от Африка и други неща, които харесах.
(H): Има доста музика, която си заслужава да се чуе.

– Бъдещи планове? Нов албум, турне в Европа?

(H): Да, би било страхотно, би било чудесно, но още нямаме такъв план.
(D): Няма план. Просто ни се обадете и може да дойдем да посвирим при вас за не много пари.
(H): Може да спретнем гиг в България?

В тая връзка, знаете ли нещо за България и ако наистина имате шанса, ще дойдете ли за концерт тук?

(H): Да, бих се радвал много. Не знам почти нищо за България, ако трябва да съм честен.
(D): Аз също.
(S): Азбуката им прилича на руската, нали?
(H): Даа, шрифта.
(D): Столицата е София.
(H): Христо Стоичков, това е всичко.
(K): Ще дойдем там, наистина искаме да опознаем България.


Искам да изразя специални благодарности към Omega Tribe, Hugh, Daryl, Keith и най-вече Sonny, без чиято помощ този разговор нямаше да бъде факт.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , | има 1 коментар

THE SYSTEM live @UNDERGROUND GALLERY + RiP, A.F., B.T.

Вчера, докато си проправях път в септемврийската жега през тълпата отрудени съграждани с напукани от труд ръце и избледняли от слънцето и времето дрехи, си дадох сметка, че малко са хората, които могат да си позволят паралелен живот. Страничен на пост-модерното колело, където ти си малка част от добре смазана машина. Друг на обществената матрица, консуматорският идеал за съществуване без право на възражение и избор. Чужд на ценността на модерния, технологичен свят, който в пошлостта си става цинична притурка към голямото цяло – робския камък на шията на човека. Извън системата. Против и срещу нея. Малко са тези, които успяват да изправят извития от регулярните удари гръб и да тръгнат срещу течението на реката, против идеологията и въпреки студения и ръбат реализъм. Тук не говоря за пламенните революционери, загубили ума си в деколтето на утопията, а за обикновения човек. Живият човек. Този, който краде време за себе си, за да живее и чувства далеч от функционерството си в една разболяла се система. За човека, за него самия. И докато ме спохождаха тези мисли, потапяйки се в индустриалния свят на бетона, желязото и идеалните ъгли, се почувствах късметлия. Почувствах го за себе си и за всички онези, които съумяват да проявяват упорство и да рисуват нови светове. Вчера трябваше да бъде един такъв ден. Измислен и изобретен от ръцете и умовете на колектива – общото усилие за общата цел. Бягството заедно. Дали успяхме?

Всъщност този въпрос не съществува.
И така, ето ни отново на познатото място. Честно, изглежда сюрреалистично. Слънчевите лъчи на късното лято се извиват изпод кривия навес и като че ли се разбиват в купчините скрап и отпадъчен материал, изоставени като паметник на ненужността. Понякога се чувствам съпричастен към него символно. Приятелският глъч току изчезне зад индустриалната симфония на преминаващия влак, за да се завърне в металическия звън на ламаринените прегради. Нужно е само да вдигнеш погледа си към озъбените от липси лампи, за да усетиш ироничната нотка на надписа ‘осветление’, върху остарелия от неизползване ключ. Всичко останало е аромати и онзи стипчив вкус в устата, който те кара да си мислиш, че пренаситеното с желязо и твърди материали място всеки миг ще оживее. В странно изкърцване, в сновящите напред-назад хора, в допотопната тоалетна, където се ходи само по светло… в изоставената рикша и голямата тежка врата, която се подпира на контра с тесла. Всичко това е поетиката на мястото. Има и още. В усмивките на хората, но и в импровизираната бесилка, траурно увиснала на врата на грозна реплика на женска статуя. В не-знам-колко-са-защото-не-ги-броих стъпалата от ‘долу’ до ‘горе’, където се извисяваш, за да слезеш надолу пак – физическото усилие, което бомбардира със задачи всяка пора по епидермиса.
Някой попита с шеговит тон – концерт ли ще има? Всъщност и този въпрос не съществува. Забравете го, защото концерт нямаше. Имаше нещо друго, по-голямо от участие на три-четири групи пред петдесет-сто човека. Повече от ‘виж новия ми кец, доста е хип, нали’ и ‘дай целувка на обектива за сутрешния таг’. Над ‘мойта група е по- от твойта’ и спонсорския кич. Едно постижение на свободния дух и воля, рационалната мисъл и целеустремеността на група от хора, които знаят защо го правят. Мотивирани от дълбоките си несъгласия с реалния свят, в търсене на истината от хора, които правят същото от над 30 години в люлката на протестната култура – Англия, колективът-организатор положи усилие, което бе възнаградено стократно. Защо?
The System беше не просто важна за сбъдване мечта, но и стъпка напред към неща, които никога не сме имали. Организирана сцена, солидарни колективи, политически и културен обмен на идеи и практики, артистично-музикална среда, възпитаване на ценности от друга епоха, затвърждаване на постигнатото, взаимопомощ. За това вълнението взимаше връх над безразличността и досадата, които напоследък често се настаняват, когато сглупя да бъда нормален, позитивен и социален посетител на събития. Това беше друго, и отвъд баналностите, но ето и доказателствата.
Глъчта се пренасяше ефирно от вън – вътре и от долу – горе, докато стръмните бетонни стълби не отесняваха. В очакване на началото пространството се изпълваше с хора, докато пулсът на сградата отмерваше плавно последните мигове преди голямото начало. Ще си призная – не съм присъствал на такова българско събитие до сега и да ме извинят тези, които не са съгласни, но това беше почти перфектно съчетание на всичко, което може да се иска от една петъчна пънк вечер. Първите няколко десетки, които си заплатиха входа получиха безплатни нашивки и стикери, подарък от групата и перфектен спомен от иначе незабравимата вечер. Тениски, винили, колекционерски албуми на The System, всичко беше свършило още преди половината посетители да са имали шанса да ги видят. Постъпленията от тези продажби групата дари за благотворителната кауза, която намери място в събитието – помощ за две животинчета в нужда. Много политическа литература – книги, студии, периодика, също приковаха вниманието на по-любознателните. Клубният сумрак пред сцената постепенно се изпълваше. Внимание. Първи акорди…
Казвал съм и преди – щом става дума за Разврат И Поквара всяка нотка на обективност у мен изчезва. Толкова лична и близка, по музика и послания, жива, даже животворна група, софийската ни сцена не притежава към днешна дата. Всяко изпълнение на пънкарите ме връща във времена, които мога да си спомням само с добро. Ретро пънк звук с много и разнообразни влияния винаги е отъждествявал това, което представляват Разврат И Поквара – една група от идейно непримирими люде, с отличен музикален вкус. Срязващ звук срещу бърз ритъм, гневни вокали за софт послания, огнен темперамент за смразяващо изпълнение. Резултатът е на лице – да изразят бурната си радост и одобрение пред сцената вече има хора, които не щадят телата и дробовете си – хардкорпънк с много борба, лакти и кубинки иззад потреперващи стени. Софийската бригада отново се доказа като незаменима константа във всяко заслужаващо си събитие от този ранг. Сетът на развратаджиите продължи около половин час и вкара всички в отлична форма. Най-вече несмогващите да продават бира бармани.
Забраната за пушене в залата даде възможност на всички желаещи да практикуват екстремни танци по-дълго време, редувайки ги с кратки почивки между групите или музика и литература от масите.
След Разврат И Поквара на сцената се очакваше да се появи още една българска група.
Мотото на всеки един търсач на силни усещания е, че животът започва там, където свършва зоната ти на комфорт. В тоя ред на мисли, една от най-екстремните в много смисли група в България е винаги в готовност да те изкара от спокойствието ти, довеждайки ситуацията до опасни нива. Всички знаете кои са те. Знаете и текстовете им. Пролича си вчера, когато цялата тълпа крещеше с пълен глас. Пролича си и когато подът все едно щеше да колапсира на долния етаж, летящите бутилки бира окъпваха всичко и всички наоколо,… но най-вече когато с финалните акорди последва дълъг момент на овации. Никой не е безучастен. Малко повече от 30 минути протестен пънк в пролетарски дух е равно на много пот и болки в мускулите и костите. Непрестанното движение пред сцената създаваше усещането за извънредност – случва се нещо, което не става често. Хорови вокали върху сърдити рифове, суров ритъм за сурова реалност и идеалистични послания от корав имидж. Изпълнението им премина свръхзвуково и никой не разбра кога свърши. Важното е, че го имаше и това бе от голямо значение.
С всяка изминала секунда, с която се приближавахме до историческото участие на The System залата изглежда оживяваше все повече и повече. В тъпканицата пред входа имаше абсолютно всякакви хора – столични и не-столични пънкове, фенове на алтернативната музика, политически активни и ангажирани хора, представители на медиите, дори и костюмари. Пълен шизофреничен анахронизъм – събрали сме се във възможно най-концептуалното място в града, където всяка гайка и бурмичка диша собствен въздух, за да гледаме британска пънк легенда с толкова история, колкото родната ни сцена не би могла да акумулира за следващите три десетилетия, ако и да започне от сега. Да вярвам ли или не. Предпочитам още да не вярвам, макар че по всичко си личи, че е неизбежно. На сцената са The System. Последни приготовления. Всички влизат. Започва се.
И в най-смелите си мечти не съм си мислил, че е възможно да покажем на българска публика нещо с такива стойности – The System са онази брънка от протестната и политическа музика, която никога не се поддаде на славата, парите или парламентарната политика. Вместо това, ветераните останаха верни повече от три десетилетия на своят идеал и на това да разказват на хората за него. Макар и да са носители на типичния за Великобритания депресивен нихилизъм, Джими и компания са вярващи в каузата борци, които продължават своята борба наравно и до последно. Какво по-голямо признание от това да споделят тези мигове с нас. А какви мигове само… Аз лично не си спомням да е имало такъв концерт наоколо. Бил съм на много посетени и на по-малко посетени, но заряда и енергията, които вчера се пръскаха във всички посоки бяха без аналог. При покачващата се температура, стържещите китари и сърдития, каращ се вокал, застана дълбокия смисъл на всичко това. Да се разпространи идеята. Измежду прелитащите крака и ръце и в облака прах се виждаха и познати и непознати. Колоните вибрираха в такт с музиката, а фанатичните викове отекваха отвъд. The System свирят в София. Подборката съдържаше класики като „Dogs of War„, „Their corrupting ways“ и др., както и парчета от новия албум. Зашеметяващо изживяване в стил легендарната британска анархо-пънк сцена от 80-те години. По моя преценка около час тежък политически, протестен пънк, радикални послания в D.I.Y. дух, много шум и гняв, покъртителна блъсканица пред сцената и огромно натрупано напрежение – идеалната замеска за всеки търсещ силното усещане. Преди време Джими каза, че пънк сцената се е нуждаела от шут в задника. Точно това направиха британците снощи. Много истинско и прямо, честно и праволинейно – така видях аз единствения по рода си концерт, чийто легендарен статут тепърва ще се разнася от видялите го с очите си. С последните акорди на изнемога от жега и умора залата се готвеше да се срине под напора. След биса последва тишина, а тълпата бавно се оттегли назад…
Възможно ли е 2016г. в България да се случи нещо, което се е случвало 1980г. във Великобритания. Явно е възможно. И виновниците за това тепърва ще го осъзнават. Гледката на разграбените щандове, усмивките от задоволство и оцененият труд правят умората още по-сладка. Освен това, The System направиха уникален жест, дарявайки постъпленията от продажбата на мърча за каузата, която събитието прегърна.
Видяхме The System  на живо, но това далеч не бе всичко. За да сложат край, и то подобаващ, на този уникален ден към сцената се отправиха Anti Future. Добре познатата ви хардкор пънк шайка от столицата има какво да ви покаже ново. Еволюирали за последните месеци, в които не съм ги виждал, безпътниците вече звучат дори още по-сурово и надъхано. Бесен български хардкор пънк, напомнящ на ранните английски години и на някои американски групи не остави архитектурната конструкция на сградата да си почива. Напротив, направиха точно обратното. Малко преди полунощ пънкарите все още тресяха всичко наоколо, изстрелвайки парче по парче от тежкия си арсенал. Изключително добро представяне на момчетата, които създадоха значителен шум и тропаница в комбинация с резки вокали и много предизвикано движение. Истински хардкор за напреднали – не се допускат начинаещи! С последните отшумяващи акорди си отиваше една запомняща се нощ,… за да се превърне в история.
Историята на организацията на този гиг е не по-малко спонтанна и непринудена, отколкото хилядите истории от Острова, които сме чули, чели или прочитали. Става дума за една идея, възникнала буквално от чистосърдечната любов към тази сцена и прераснала в план за изпълнение, осъществен от отдаден, макар и свойски колектив. Групово финансирано, събитието представляваше важно доказателство пред всички, които се съмняват дали този модел би работил или не и макар и да има трески за дялане основната цел бе преизпълнена. Имахме възможността да видим група от калибъра на The System, това бе широко оценено и най-важното,… всички искат още от същото. Хубави групи, добри поводи за сбирки, творене на култура, жива и дишаща, създаване и култивиране на емоция, кауза и плам. Книги, различни материали, храна, музика. Тези елементи и много други, известни на тънките познавачи на ‘занаята’ са част от голямото цяло, което бе постигнато и тепърва ще бъде подобрявано.
Аз лично съм благодарен, че имах възможността. Беше велико!

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | има 1 коментар

THE SYSTEM /UK/ + Razvrat I Pokvara & Anti-Future live @ UNDERGROUND GALLERY

Съобщение от ъндърграунда. От личности незнайни.

В началото бе системата. В края също бе системата. Всяка революция остава мъртво-родена, ако нейните бунтари я преживеят. Системата умира със своите убийци – това е сакралната жертва, която всеки революционер знае и е приел за своя съдба.

Родени прекалено късно за революцията и прекалено рано за следващата, на нас не ни остана нищо друго, освен да изобретим своя, в която да се провалим. Да оставим завета на тези след нас и да се надяваме да не допуснат същото.

В най-консервативните общества възникват най-радикалните опозиции, а сред най-инертните изведнъж избуяват най-революционните. В историята на пост-модерните бунтове, топос на виталността винаги е била изкуството, музиката и културата. Чрез популярната култура в общественото пространство навлизат идеи табу, прогресивни и иновационни проекти и визии. Ражда се протестът в музиката. Ражда се движение, което успешно замества системата със свои правила или отсъствието на такива. Възниква феномен. Освен социален феномен, протестната музика и култура добива съвсем автентичен облик чрез комуникацията на политически идеи и практики. За това, за всяка революция е важно началото. Нашата вече е започнала, а оттук стартира нейната гореща фаза.

flyer_a6

Автор и дизайнер на плаката: Диди

С нескрита радост и въодушевение ви съобщавам дългочаканата новина – в България, за уникален и единствен по рода си гиг идват пионерите на английския протестен пънк – THE SYSTEM. Една идея, възникнала сравнително отдавна между приятели и ценители на английската пийс-пънк сцена, доразвита и с помощта на самия Jimi James, с който четохте интервю вече тук, оживява благодарение на самоорганизиран колектив от фенове на групата, които в невиждан до сега формат съумяха да осъществят този факт. Това събитие е и първо от очаквана поредица такива, в които, целта е възможно най-много важни и допринесли групи и колективи да намерят сцена за изява тук, в България. Огромна привилегия е, първите сред тях да са именно THE SYSTEM.

Ето и прес-рилийз съобщението, от страницата на събитието във фейсбук:

Британски пънк легенди от 80-те с уникален концерт в София

Експлозия от звук и текст вещае уникален по рода си за България концерт на олд скул пънкарите The System ( The System Punk-Rock ) в столичната Underground gallery/studio в средата на септември, които тази година издадоха чрез Grow Your Own Records нов албум на винил и CD, озаглавен ‘Slave To The Machine’, включващ изцяло нов материал

Легендите от втората вълна на британския пънк ще се качат на българска сцена по инициатива на самоорганизиран колектив от свои почитатели, заели се да докажат как обединените усилия и взаимодопълващият се принос стопяват географски граници и превръщат антисистемни надежди в реалност.

Ударните социално-политически послания и класически звук на титулярите ще допълнят от българска страна хардкор пънк бунтарите от ANTI FUTURE и Разврат И Поквара, с обещание за лайн-ъп изненади.

Входът от минималните 10 лв. ще е събира единствено на място в деня на събитието. Средствата ще покрият транспортните разходи по участието на The System, без претенции за хонорари за който и да било от всички въвлечени, напълно в духа на Do It Yourself пънк етиката.

Сухите факти : Мястото – Ъндърграунд Галерия (Сточна гара, ул. Владайска река 4, ет. 4), Датата: 16:09:2016г. Часът на началото: 19:00ч. Входът: 10 лв.

Линк към събитието в (а)социалната мрежа.

Бъди там или се предай на системата!

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

COIL. Манифестът. 1983.

29fddc6fecc96f2e775437ddf08c0fb0

„COIL“ е лондонска мултижанрова експериментална група, сформирана през 1982 година от Джон Баланс и неговият верен спътник Питър Кристоферсън. Настоящият манифест е публикуван от групата за първи път през 1983 година, във времето преди издаването на нейния  дебютен албум „Scatology“ (1984) –  период белязан с участието на двамата й членове в редица  странични авангардни/индъстриъл проекти и тясното съдействие с Джон Гослинг Зоскиа („Psychic TV“) и Бойд Райс („Current 93“). А ето и преводът на самия текст.

Coil.Манифестът.1983.

Цената на съществуването е вечната борба. COIL e скрита вселена. Код. Ключово положение, за което Цялото не съществува. Coil e Несъществуващото в своето мълчание и потайност. Заклинание. Намотка. Систематично артериално кръвно налягане при женския цикъл. Вихрушка. Двойна спирала. ДНК. Електричество и основни елементи. Атонален шум и безмилостна поезия.

Coil е липса на форма. Просветляваща и постоянна промяна. Вроден постепенен упадък. Вродено неподчинение. Проводник за натрапчиви идеи. Цикли от сънища във вечно движение. Ние сме главорези. Инфантили. Непорочно заченати. Болни. Вирусът е Хаосът. Лекът е Делириумът.

COIL. Архангели на Хаоса. Цената, която заплащаме за своето съществуване, е вечната борба. Съществува скрита намотка от сила, дремеща под седимента на условността. Сънищата ни отвеждат под повърхността, отвъд края, към състоянието на делириум. Без окови. Надмогнали наказанията и измамните светове. Ние се събираме в НАШ собствен порядък.

COIL. Които имат дързостта да мечтаят, сътворяват и убиват, докато Цялото, движещо всяка една частица, e застинало в неподвижност. Собственото ни понятие за рационалност е нерационално. Бълнуването е истината, която вкопава траповете на нашите гробове.

COIL e непреодолим порив. Импулс и построение. Сменяме кожите си и заблудените писма се ронят като люспи. Кабала и Хаос. Танатос и Телема. Архангели и Антихристи. Отваряне и затваряне. Истина и Освобождение. Капани и Дезориентация.

COIL съществува между тук и тук. Ние сме Двуглавият Янус. Множествено число. Несвоевременни. Не на място. Напук. Като противоотрова за зловредността на човеците.

COIL. Ние знаем как да унищожаваме ангели. Как да парализираме. Представи си света в бутилка. Ние сграбчваме тази бутилка, строшаваме я и прерязваме с нея гърлото ти. Предупредих те, че сме убийци. Ние сме касапите на логичния бунт. Ние знаем всичко! А всъщност признаваме само едно нещо. Абсолютното съществуване, абсолютното движение, абсолютната посока, абсолютната Истина. Тук, Сега, Ние.

Не знаейки какво е и какво не е знание, аз не зная“

Хасан и Сабах

 

http://brainwashed.com/coil/

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

„Получовек“

halber-mensch-ishii

Halber mensch” германско словосъчетание, което в най-общ превод има значението на „Онзи, който не се чувства завършен, който е наполовина/ Онзи, който е с единия крак в гроба“ – е името на експериментален филм от Сого Ишии (р. 1957): авангарден японски режисьор и основоположник на кибер-пънк движението в Япония от 80-те години на ΧΧ в. Звездата на Ишии изгрява с научнофантастичния филм „Βurst city”, в който участват редица членове на популярни за времето си японски пънк групи (The Roosters, The Rockers, The Stalin, Inu) и в който тези пънкове изпълняват ролята на рокери полумутанти, газещи наред злополучните граждани, имали смелостта да се обявят срещу построяването на гигантски ядрен реактор в Токио. Но да не се разсейвам много много. Филмът „Halber mensch” е заснет през 1986 година във връзка с посещението на германските индъстриъл-нойз пионери „Еinstürzende Neubauten” в Япония. Придържащ се основно към парчетата от едноименния албум на бандата от 1985 година  – умопомрачителна експериментална-нойз-индъстриъл мешавица, в която като в кошмар изникват фрагменти електронна музика, акапелно пеене, шепоти, писъци, подчертани бас линии, трясък от счупени предмети и боботене на машини, – филмът проследява престоя на групата в страната и включва концертни кадри, живи пърформънси, извършени в индустриални комплекси, и музикални видеа с много киберпънк и зрелищно приложение на Буто: вид японски танц, основан върху принципа на пълната творческа свобода. Най-общи негови черти са гротескният външен вид на танцьорите, техните покрити с плътен бял грим лица и премерени, плавни движения, стремежът към умишленото рушене на съществуващи табута и необичайните, странни места на провеждане. А ето и десетте части на самия филм, представящ постиндустриалния мрак в най-чистата му форма и вечният протест на получовеците срещу нищото.

https://neubauten.org/

Други статии от Dark Wave Group Sofia:

http://lunatic.bg/post-punk-i/

http://stand.bg/page/detail/title/%d0%9f%d1%80%d0%be%d0%bb%d0%b5%d1%82%d0%b0%d1%80%d0%b8%d0%b8+%d0%be%d1%82+%d0%b2%d1%81%d0%b8%d1%87%d0%ba%d0%b8+%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8,+%d0%be%d0%b1%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%bd%d1%8f%d0%b2%d0%b0%d0%b9%d1%82%d0%b5+%d1%81%d0%b5!/id/7272

http://stand.bg/page/detail/title/%D0%9F%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%BF%D1%8A%D0%BD%D0%BA+%D0%BC%D0%BE%D0%BD%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5+%D0%BD%D0%B0+%D1%81%D1%8A%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%B0+%D0%A0%D1%83%D1%81%D0%B8%D1%8F

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

Diaframma

Дните се движат или тромаво бавно, като житието на осъден завинаги, или прескачат един в друг, като матрично изрязани парчета на конвеирна линия. Лишени от възможността да живеем животите си извън пост-модерната естетика на манифактурата, ние човеците, отдавна сме привикнали да пригаждаме туй що е останало от нас самите, от нашите духовни силуети, с причудливите форми, които съдбата ни предлага за убежища. И нищо, че в повечето случаи двете не подлежат на съчетание, упоритостта ни е тази, която, в крайна сметка заглажда ръбовете, оформяйки видове и под-видове, мултиплицирани типажи, уеднаквени до перфектност, ходещи и дишащи парчета месо – химически коктейл в тленна форма, духовни кастрати, автоматизирани машини за действия и бездействия. Излишностите от билите някога неправилни форми се търкалят напълно безизразно около нас, като парчета боклук, зарязан на случайностите на съдбата. Тези парченца, тази метафизика, странно-извратено ми напомня на безбройните телбодчета и габърчета по изстрадалите дървета, до скоро държали със себе си някоя черна жалейка. И подобно на летен кошмар в жежка нощ, чувството на безизразност се загнездва, а с него идва и инертността… Силно се съмнявам, и това е основната ми теза днес, че подобни чувства са били вдъхновението и основата на култовите европейски пост-пънк групи, които с нихилистичен аплом разпространяваха мрак и хлад в десетилетията след Секс Пистълс, тогава когато скандалът стана норма, а предизвикателството прие съвсем отделна форма…
Веднъж прегърнал чувството на пренаситеност, изкуственост и престореност в 2016-та, обикновеният, посветен на социабилността млад човек, лесно може да изимитира чувството на тъга, да го облече в даден културен феномен и да го експлоатира тъй че да трансформира собствения си дефицит в облага, а отделно от това, някой друг да изкара малко парички. Ако не ми вярвате – вижте десетките младежи и девойки по улиците на големите европейски градове, които буквално изнасилват образа на Иън Къртис и неговата група, стотиците, а може би и хиляди фенове на евтина индийска конфекция, които с гордост (и от нужда) търкат гърди в обложката на Unknown Pleasures. Хилядите, способни да се събудят като Робърт Смит (но само в прическата), пък да си легнат като Пешо от „широкия център“, едно щастливо дете, горд притежател на последна дума технология, най-новия въй-фон седем, но и на селфи-фотосесия в известен столичен парк. Тази армия от „депресирани“ псевдо декаденти се трупа на стада пред бутиковите намаления и официално потвърдените места за социален контакт, като единствената им отчаяна цел е да бъдат забелязани, а след това и одобрени. Нямащата нищо общо с чувственото отшелничество на пионерите в ‘дарк’ културата поза, направи някои от образците в пост-пънка да изглеждат смешно клиширано, изтъркано и направо досадно – като някакви мрънкала, неспособни да се справят с животите си, но заразявайки всичко около себе си с нескончаема досада. Това може да убие и последния останал живец в тази морално остаряла постановка.
И като оставим музиката на страна, отчаянието на три поколения страдащи от болестите на модерността, се превърна в тихо одобрявана нормалност. Все пак защо да си усмихнат, когато технологията сама те улеснява, засилвайки правопропорционало ефектите на собствените ти грешки. Така, освен комуникацията, животите ни станаха някак си виртуални, а през тази призма ни става все по-трудно да отсеем автентичността от имитацията.
Този постинг е в съзнателна услуга на всички „уона би“ даркер(к)и, всички с татуировки „no love lost“ и най-вече тези, които, лутайки се между електронната нарко култура и неопределеното настояще, все още не могат да разберат дали ги кефи да са тъжни или ги кефи да са част от поредния хипстърски ‘хайп’, който има малко повече шанс да ги издигне в очите на търсещото съдържание, наместо опаковка, общество.
Следващите редове са от висшата школа…

diaframma_cover_fiorenzuola_li

Не се чувствам достатъчно вдъхновен, за да сътворя въздействащ текст, който да ви накара да чуете тази (а към настоящето и която и да е) група, ако сте музикални фенове или част от субкултури с опит в съпреживяването,… но ако за вас всичко това е ново, а значението му се корени в няколко тениски и онези скъсани джинси, които даде на баба си да досъсипе с ножицата, то тогава би могло да има полза, някаква.
Далеч от болния прагматизъм на безкрайно индустриализирания изток, инертното безвремие на мрачния запад и безсърдечната хлад на европейския север се намира онази обетована земя, където слънцето е повече от облаците, а вълните, обагрени в топло синьо често мият златни брегове – тази земя, от космически поглед прилича на дамски ботуш, а погледната отвътре, на женско сърце – огнена и невъздържана, емоционална  и първична, но мъдра и топла по майчински. Да, това е Италия, родината на всички диктатури, на човешкия хедонизъм, на цитрусовия вкус и на всички вкусове изобщо. Вечният град, гробището на империята, наследника на европейската цивилизация, директно от нейния извор. Не веднъж тук е ставало дума за Италия – от пънк и пост-пънк до хардкор и безбройни обскурни секти, родени от бурния апенински нрав и характер, това е школа, която в никакъв случай не е за пренебрегване. И докато италианските пионери в пънк и хардкор музиката отдавна са преживели апогея на своята популярност, още през 80-те, то тези, които ги наследяват, с много малки изключения, като че ли остават в сянката на англо-саксонските си братя по нота. И това е крайно незаслужено. Време е да дадем още един коз в ръцете на шетащите с плетени еспадрили и еко торби пост-алтернативисти, свели до екзистенц минимум музикалните си познания. Шегувам се, разбира се, ако и някога наоколо да е имало такива, то този текст със сигурност не би достигнал до тях вече.
Е, представям ви Diaframma.

diaframma_locandina

Познавам отлично чувството на стягащата се диафрагма. Понякога става от физическа болка, а понякога от лошо предчувствие или неразположение на духа. Тя се стяга и когато си притеснен или изпитващ друго силно чувство и емоция. Убеден съм, че това е и концепцията зад името, което са си избрали италианци. Diaframma описва чудесно с една дума,неописуемото – десетки различни видове чувства – едно и също последствие.

Култовата италианска пънк-даркуейв банда изгрява още в края на 70-те години, от духовното опустошение сред жителите на Флоренция, жертви на напредналия италиански капитализъм. Заедно с колегите си Litfiba, Diaframma стават нещо като марка за италианската готическа култура от 80-те години и пример за успешен музикален проект с над дузина записи, макар и множеството промени в състава през годините. Въпреки, че в течение на годините влиянието на пънк културата върху групата е променливо, този състав оставя силна следа в историята на италианската протестна музика и бива високо ценен.

Лидер на групата и нейн основател е поетът, певец, китарист и автор на музика – Federico Fiumani. Преди 1989г., когато начело застава Fiumani, се изреждат Nicola Vannini и Miro Sassolini, които, като вокалисти оформят лицето на бандата през първото десетилетие от тяхната дълга история. Sassolini записва и първите три албума, които, малко или много определят пътя на Diaframma напред до смяната на вокалиста с Fiumani.

Стартирайки първоначално от изконния даркуейв звук, Diaframma постепенно преминават към по-твърдо пънкрок звучене в по-късните си албуми. Групата добива култов статус не и без помощта на своя вокалист – Federico Fiumani, известен със свирепите си лирики и безкомпромисни изказвания. Не веднъж през тези години Fiumani отказва да подпише договор с големи лейбъли, поради антиконсумеристките си виждания за света и музиката. Няколко пъти отказва и групата да вземе участие в комерсиални събития, като големи фестивали и спонсорски концерти.

diaframma

Историята на Diaframma се развива спрямо строгата концепция на Fiumani, който е нейн идеолог и основен двигател. С Vanini зад микрофона, обаче, италианците достигат за първи път известност. Заедно със значително „потъмнелия“ си звук, те променят и имиджа си. Това моментално довежда до появата на първия им прякор – италианските Joy Division. През 1984г. с промяната на вокалиста и идването на Sassolini се случва и записването на култовия албум Siberia. Diaframma се разделят със същността си на би-лингвистична група и се завръщат към своите италиански корени… По това време започва и ‘истинският’, ‘реален’ период в историята на групата. Siberia е считан за един от най-влиятелните пост-пънк албуми и фундаментален за цялата италианска рок сцена, вдъхновил десетки групи и изпълнители да записват и продуцират музика. Siberia става и причина Diaframma да бъдат наречени по-късно – „една от най-известните, ако не и най-известната италианска пост-пънк група“.

Стилът на италианците… е, за ценителите на по-тъмната гама в т.нар. алтернативна музика има няколко важни стълба – атмосфера, послание, влияние, мелодия и стих. Ако това, условно, са границите, то Diaframma ги изпълват със съдържание. Неслучайно, високо ценена и извън дома, групата е считана за нещо като пионер за даркуейв стила на това толкова нетипично за такава музика място.

За почти 40 годишната си история Diaframma са издали над 30 записа – пълносвирещи албуми, сингли и компилации. Всеки албум на групата е очакван, а музиката им високо ценена, въпреки възходите и сниженията, които, нормално има състав с толкова голяма история.

Като доста важна частица от историята на средиземноморските субкултури, Diaframma заслужава повече внимание далеч от дома, дори там, където обичайно на такова се радват само най-популярните и комерсиалните. Ако търсите истински, автентичен дарк и сте уморени от същата стара касетка, изтъркана като ейч и ем щампа, Diaframma са хората, които могат да го направят. Силно подценени от феновете в сцени и места, които наваксват в десетилетната музикална история, Diaframma може да се окажат приятната изненада, добре пазената европейска тайна, поредните любимци от европейският юг. Мек и мелодичен, но от време на време  тоталитарен звук и много атмосфера е първото, което прави впечатление в ранните албуми, които и си заслужават най-много, според мен. За любителите на непримиримостта на CCCP Fedeli Alla Linea, първичността на Kina, анахронизма на Litfiba  и още… това е чудесна възможност за още малко италианска биполярност – редуващи се върховно чувство на тържество с най-низката депресивност, мелодия с агресия, спокойствие и атмосфера с електризиращото чувство на необуздана емоционалност. Siberia и Diaframma улавят тези полюси и ги забъркват в опасен коктейл със силен вкус – екзотичността на италианския език, традиционния за региона материализъм и обсебваща романтика на безбрежен нихилизъм.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , | Вашият коментар

7 пънк банди, които трябва да чуете това лято

gloss

Летните жеги ни пържат с пълна сила, а комарите хапят безмилостно. Интернет е пълен с простотия, а хората четат и коментират само заглавия и картинки. Затова се надявам снимката на G.L.O.S.S. в началото на тази статия да привлече вниманието на онези от вас, които искат да чуят нещо свежо докато пътуват към морето или симулират работа в някой офис. Без повече въведение, директно минавам към същността на този материал, а именно да ви запозная с любимите ми неща от пънк ъндърграунда за 2016 г.

B̶l̶i̶n̶k̶-̶1̶8̶2̶ ̶—̶ ̶C̶a̶l̶i̶f̶o̶r̶n̶i̶a̶

Добре, Blink-182 имат нов албум и Мат Скиба (Alkaline Trio) пее в него. Това обаче не е ъндърграунд и няма да влезе в нашата класация. Ако очаквате ревю на Blink, спрете да четете надолу и спрете да отваряте Sofia Rebel Station.

1. G.L.O.S.S.

G.L.O.S.S. (Girls Living Outside Society’s Shit) се завърнаха по-злобни от всякога. На 13 юни G.L.O.S.S. избухнаха с „Trans Day of Revenge“, пет нови парцала на гневен трансджендър / куиър / гей прайд пънк, тъкмо навреме да отбележат бунтовете от Стоунуол. Не се препоръчва за хора със слаби сърца и консервативни идеали, които не искат да им навират нещо си пред лицето им. Пънкът не е и никога не е съществувал с цел да запази децата от разврата.

2. Petrol Girls

Petrol Girls са феминистка пънк-рок група от Лондон, които не искат да спестят сериозните социални и политически послания в своята музика. Повлияни музикално и лирически по равно от Propagandhi и riot girrrl движението (Bikini Kill и т.н.), Petrol Girls са една от най-свежите нови банди от острова. The sea is rising / We rise / London is dead / Europe is lost.

3. Spirits

Стрейт едж хардкор пънк от Бостън, точно такъв какъвто го обичаме. Spirits издадоха албума си „Discontent“ преди точно едно лято и от тогава насам не спират да правят турнета по света и да издават сплитове с банди от Перу и къде ли не. Позитивни и в същото време сериозни послания, скокове във въздуха, стейдж-дайвове, съркъл питове и хиксове по ръцете. Единственото по-яко нещо от това да си пуснеш Spirits е да ги гледаш на живо.

4. Minority of One

Още една мелодична и супер надъхваща банда със сериозни, но позитивни послания. Minority of One са от испанската провинция Андалусия и издадоха чудесния албум „Glory Days“ преди точно 2 години. Новото им произведение „Never Quit“ обаче надмина всичките ми очаквания и се върти ежедневно преди да изхвърча с колелото от вкъщи.

5. Accidente

Продължаваме с испанските банди, този път с Accidente от Мадрид, които вече имат зад гърба си три невероятни пънк-рок албума, като всеки един от тях ми е еднакво любим и надъхващ. Силни послания, невероятни женски вокали на испански и толкова много енергия. Ебати яката група, чуйте новия им албум „Pulso“ и отворете тяхната bandcamp страница, за да преслушате и по-старите им неща.

6. Leftöver Crack

Leftöver Crack говорят много за всеки, който поне малко се интересува от пънк. Легендарната банда е създадена още през 1998 г. след като същите хора слагат край на Choking Victim , а ако наистина не знаете за какво става въпрос, значи трябва веднага да компенсирате за ниската си пънк култура. Дългоочакваният нов албум „Constructs of the State“ излезе в края на 2015 и донесе нова искрица надежда в сърцата на най-мръсните, смрадливи и надрусани пънкари, които споделят обяда си с плъховете. Хахах.

7. Sole & DJ Pain

Напоследък не слушам много пънк и хардкор, затова пък наблягам на хип-хоп. И въпреки, че в заглавието казах 7 пънк банди, които трябва да чуете това лято, ще завърша с малко пънкарски рап. Sole е един от най-продуктивните американски ъндъраунд емсита в последните години, а последният му проект с DJ Pain, носещ името „Nihilismo“ е доста често на repeat вкъщи. Циничен, политически и безкомпромисен Sole разцепва за пореден път, а една от песните в албума – „Hostage Crisis“ – е с гост Крис Хана от Propagandhi.

Това е всичко, приятели. Очаквам още предложения в коментарите.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , | Вашият коментар

Цветя от края на 80-те

zx620y348_2532982

Няколко дни след като пуснахме първата бомбичка от поредицата със статии за пънкът в София в периода 2000- 2015, получих писмо от приятел, по-малък на години от мен, пънкарче и китарист в няколко локални пънк банди. В него той ми пишеше : „Като гледам името на поредицата ти от интервюта, ми е интересно после да се опитаме да научим и за предходния период, който за мен е неизвестен в голяма част... мистерия“. Та това ме накара да си помисля, че преди да се заровим в съвременната сцена, не би било излишно да напишем няколко думи за софийското пънк движение от втората половина на 80- те и 90- те години на ΧΧ в., или по- скоро да скалъпим франкенщайнче от информация- статии, документални филми и снимки – завещани ни от преките свидетели на събитията.

И тук е мястото да кажем едно голямо благодаря на Румен Янев и Емил Братанов, музикални журналисти и главни виновници за историята на т.нар. Второ българско рок поколение, тухла от 600 страници с интервюта, репортажи и снимки (фотографи Нели Недева Воева и Стоян Гребенаров) от родната ъндърграунд сцена в края на 80- те, където в раздел ΙΙ. Пъстро, посветен предимно на Пънкът, четем:

През втората половина на 80- те години по улиците на големите градове започнаха да се забелязват по-предизвикателно облечени младежи и девойки, което силно разтревожи партийното и държавното ръководство, комсомола и милицията. Те бяха силно гримирани, обкичени с обеци, гердани и гривни, облечени предимно в черно и със стърчащи на всички страни коси. Мнозина от тях си носиха косите на гребен, пушеха и пиеха бира на публични места и дразнеха еднакво, както властта, така и метълите. С уейвърите минаваха за братовчеди, но гледаха на тях с пренебрежение…

… източните пънкари се различаваха идеологически от западните си побратими. При осигурената от онази система свобода на личността, пънкарите на Запад бяха доста по- нихилистични и разрушителни от нашите тук. Нашите си бяха направо градивна опозиция. Защото под чорлавите коси, грима и металния обков се криеха честни души, бистри умове и нежна чувствителност. Българският пънк бе елемент от антитоталитарната контра култура, което си е спонтанен младежки поход към свобода и лично достойнство. Рок поезията на българските пънкари от онези години в по-голямата си част е като епиграмите на Радой Ралин, или репортажите на Георги Марков. Тя е социална, критична, иронична и предизвикателна, но е устремена към нещо ново, цветно, живо, истинско и необятно. А не към нищото…“.

CVETYA-OT-KRAYA-NA-80-te_korica-a

Сред ярките свидетелства за софийската сцена от втората половина на 80- те години на ΧΧ в., е и документалният филм за група „Ревю“ Директор на водопад“, създаден от Студио за телевизионни филми „Екран“ през 1989 година, с откъси от концерти, задкулисни кадри и интервюта с членовете на бандата – Васо Гюров, Милена и Кирил Манчев.

direktor

Друг жесток филм, разказващ за 80- те години на ΧΧ в., но от една по- далечна, съвременна на нас, перспектива е документалният филм на музиканта от група Атлас, Пепи Даскалов, със заглавие „Млада кръв“ (2013), включващ спомени на музиканти от групите Атлас, Клас, Контрол, Конкурент, Кале, Вход Б, Ревю и Милена Славова за „тато-тотово време“.

37428.m250

Ще завърша този кратък очерк с цитат от текста, лепнат на задната корица на „Цветя от края на 80-те. ΒG РОК история/поезия“, защото е едновременно изчерпателен и красноречив, пък и кой знае, може да се зарибите и да си вземете книжката. Няма да съжалявате. Вътре ще откриете снимки, текстове на песни, интервюта и репортажи за Ревю, Контрол, Кале, Милена, Ера, Нови цветя, Холера, Бедствен район, Хиподил, Нова Генерация, Виолетов Генерал, Воцек и Чугра, Мъртви поети, Клас и мн. др. И така:

Ние сме Нова генерация завинаги! И въпросите са ни към цяла нация! Завинаги! Ние ходехме по въже, опитвахме се да светим като крушки, бяхме директори на водопади, черни овци, тикви в задния двор на обществото, набивахме крак в строй, скачахме безнадеждно в калта, бесехме се в неделя.

Второто поколение на българския рок произнесе ясно и недвусмислено присъдата срещу тоталитарната ни система. То е неразривно свързано с произтеклите в края на ΧΧ век политически и социални промени в България. Обяви гласно правото си на лична свобода и достойнство. Инжектира своите връстници с достатъчна доза кураж, за да възстанат срещу реда на бащите си. Тези млади музиканти и поети взривиха общоприетите рамки на творческия процес и оставиха след себе си десетки песни, които и днес звучат силно, убедително и актуално“.

 

Галерия (с признателност към фотографите и медиите споделили тези моменти в интернет):

Повече информация относно „Цветя от края на 80- те. ΒG Рок история/поезия. Интервюта, репортажи, снимки от една незабравима епоха“. изд. Paradox, 2014:

http://offnews.bg/news/Kultura_33/Tcvetia-ot-kraia-na-80-te-BG-pankat-Chast-%D0%86-va_331905.html

https://www.academia.edu/7333471/%D0%A6%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8F_%D0%BE%D1%82_%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_80-%D1%82%D0%B5_%D0%91%D0%93_%D0%BF%D1%8A%D0%BD%D0%BA%D1%8A%D1%82_%D0%A7%D0%B0%D1%81%D1%82_%D0%86-%D0%B2%D0%B0_

http://frontalno.com/%d1%86%d0%b2%d0%b5%d1%82%d1%8f%d1%82%d0%b0-%d0%be%d1%82-%d0%ba%d1%80%d0%b0%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-80-%d1%82%d0%b5/

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | 3 коментара

Пънкът в София (2000- 2015)

Punk-s-not-dead-punk-rock-14926257-658-521

София в края на 90-те години. Големите пънкове се събираха покрай паметника, Царска и Докторска. Спомням си отделни, ярки образи – Давид, Берта, Гугутката, Румко, Катя, Ася, Крум, Пънку, Телешка глава и много други- около които ние, петнайсет- шестнайсет годишните, току що прослушали пънк, лапета, гравитирахме и попивахме истории като сюнгери. Пиехме евтин алкохол, пафкахме (e, и не само) и си разменяхме музика – предимно касетки, често стотен презапис, на английски анархо-пънк и ой банди и нашите си, родни, броящи се на пръстите на двете ръце, пънк групи: Конфронт, Контрол, Чувал- Чувал, Хиподил, ДДТ, Холера, Кокоша глава, Аве Мария. Спомням си че имаше един сърбин, Джапич от Белград, по това време живееше в София, за да не го вземат в казармата. Та същия този герой, един слънчев ден цъфна с двайсетина диска, на които в mp3 формат бяха записани по яките банди от югославската ню-уейв и пънк вълна (Директори, Хладно пиво, Атеист Рап, Пекинска Патка) и ни ги даде, ей така, да си слушаме. Зариби ни здраво, а след това изчезна като да не се беше появявал. Враг № 1, разбира се, бяха скинарите – тъпоглавци, които се събираха в Борисова градина и Кравай, и не пропускаха да наминат. Имаше доста грозни истории, неведнъж сме се сражавали, спасявали и покривали, но така или иначе в играта на котка и мишка имаше тръпка и ни накара да отстояваме твърдо своята идентичност. Компанията беше доста голяма- 50- 60 човека, следите на повечето от които днес ми се губят- все пак 15 години са си доста време, а и голяма част от тях попораснаха. В периода 2000-2010 година се появиха и първите пънк банди на хора от тайфата: ТВУ, Битов Терор, Ънален Диспут, 1 април, Ремонт и др., част от които просъществуваха в кратък период от време и се разпаднаха, а друга част- продължават да забиват и до днес. Разбира се появиха се и много нови банди. В поредица от статии, интервюта и разкази София ребъл стейшън ще се опита да предаде историята на софийския пънк в периода 2000-2015, такава каквато всички ние ще си я припомним и с общи усилия ще възстановим.

Битов Терор

13435787_973464796101922_2008225498_n

С Марто се срещнахме за първи път през 2003 година в подлеза на софийски университет. Спомням си, че бях в компанията на т.нар. „Дизайн Крю“ (Лили, Ани, Ади, Тони, Тонката), с които тъкмо бяхме довършили две бутилки мента и прекосявахме подлеза, за да се доберем до клек- шопа от другата страна, когато той просто се появи. Беше с мацка. Червен мартинс, бръсната глава, червени, ярки гащи. „Видяхте ли, бе хора какво стана“. Не бяхме видели. „- Тъпите фашисти. Тъкмо си бях взел бутилка вино и трябваше да я счупя на единия в тиквата“. Е, щом е трябвало. Бяха го нападнали, но беше видимо доволен. Явно и те си го бяха отнесли. През следващите години често го виждах на улицата, по купони, репетиции, концерти, един от първите SHARP скинове наоколо, приятел и вокалист на бандата „Битов Терор“. 

Здрасти, Марто! „Битов терор“ е една от първите ой-групи в България. Кое ви провокира да сформирате бандата? Разкажи ми по-подробно за нейната история.

Битов Терор” съществува от 2005 г., вече повече от 10 години. Оригиналният състав на бандата включваше, освен мен, Здравеца, Боро, Шентов и Братовчеда. Преди „Битов”, всеки от нас се беше занимавал с музика непрофесионално. Бяхме свирили в различно групи като Controversial Diagnosis, КПД-0 и др. Черпехме идеи и вдъхновение от любими ой групи като Non Servium, Kaos Urbano и разбира се, от най-старата бг пънк/ой банда – „Конфронт”.

Първият ни концерт беше в стария бар „Пънка”, където заедно с ТВУ и София Ска Скинс подгрявахме сръбската ой група „Прилично празни”. Спомням си, че преди това се бяхме събирали само за 2-3 репетиции. Следват безбройни концерти както в България, така и чужбина. През годините съставът ни претърпя няколко различни трансформации. В момента, от старите сме аз и Здравеца, заедно с Малкия, Светльо и Косата.


През годините сме свирили с легенди като Oi Polloi, The Buisness, Total Chaos, Bull Brigade. За нас е било удоволствие да делим една сцена с Боли ме Фара, ТВУ, Omixlh, Pavilionul 32, Глас Народен, Ънален Диспут, Кактус, Desease, Indignity, Anti future, The Ayilar, No Sin, София Ска Скинс, Момчета с кубинки, Oi! Askimoi, Pankreas, Разврат и Поквара, Spit your Rage, Ofisboyz, Varlin, Tarabostes, Under Siege, Bring it Back, Karkinoma, Πεμπτη Καστα, Meinhof, Recycle bin и много други. И така до днес. Историята продължава…

Групата е идеологически ангажирана. Кои са основните неща, за които се борите чрез музиката, текстовете и действията си?


Въпреки, че определената идеологическа ангажираност никога не е било задължително условие, за да бъдеш член на групата, има няколко основни принципа, от които никога не сме и няма да отстъпим. Първо, в „Битов Терор” няма лидери. Всички решения, свързани с групата, се взимат колективно, след обсъждане.

Музиката винаги е била силно средство, чрез което се достига до повече хора. За това, чрез текстовете си се опитваме да покажем истинското лице на анти-хуманни идеи и идеологии като расизъм, сексизъм и ксенофобия. Противници сме както на национализма, така и на болшевизма. Крайно време е всички да разберат кои са истинските причини за проблемите ни, а не само да се търси удобен противник, върху който да се излее цялата вина и омраза. Защото проблемите идват от самата Система. Ако трябва само с няколко думи да опиша нещата, за които се борим, то те биха били – свобода, равенство, солидарност, безвластие. Защото един друг, по-добър свят, е възможен!

10897796_10202746186367110_6856725100002200038_n

От десет години сте на сцена, свирите на различни места в България и извън нея, кои са основните пречки, с които се сблъсквате и какво ви кара дапродължавате?

Ние винаги сме били D.I.Y. група. Правим си всичко сами, със собствени средства, и с помощта на приятели. Никога не сме разчитали на лейбъли или спонсори. И това ни дава определена свобода. Разбира се, не винаги е лесно. Доста често ни се налага да заделяме от парите си за храна или за други разходи и да ги даваме за техника, репетиции, записи или пътувания. Това, което ни кара да продължаваме, е фактът, че наистина вярваме в нещата, които правим.

По какъв начин гледате на пънк движението в България. Какво би било посланието ви до участниците в него?

Пънк движение в България винаги е имало и ще продължава да има. Колкото и това да не се харесва на някои хора. Разбира се, става въпрос за периода след 1989-та. Защото преди това е имало единствено една голяма тоталитарна цензура. След началото на 90-те свободолюбивите и мислещи младежи често намират своето място именно в пънк средите. Моето послание към тях би било, да мислят със собствените си глави, да се опитват да не повтарят грешките от миналото, и да не спират да се борят за по-добро бъдеще.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , | 3 коментара