FEEDBACKER – XII

Бяла колосана яка се подава изпод прилично изгладено сако. Вратът, стегнат в примка от същата тази яка, търси глътка свеж въздух. Ручеите пот на дискомфорта попиват в униформата, докато палецът нервно мести халката на безименния пръст. Гледам го, той ме гледа също. Мога да премеря пулса му с поглед, наблюдавайки как артерията се движи в синхрон. Гледката е като на престъпник, поставен на детектор на лъжата. Стенограмата казва –  лъже себе си. Той се вторачва в мръсните ми кубинки надменно. Сетне високомерието се снишава пред нахалния ми взор. Пия бира, а и сигурно мирише. Преглътнати слюнки предшестват неуверено подкашляне. Скоро погледът му се свежда надолу – изхвърленото билетче е по-интересно от всичко друго. До него е момиче. Хубаво момиче, а и как мога да кажа друго аз – некрасивият призрак от бетонния квартал. Да, аз съм от тези, които гледат в телефона ти. Имена не помня, но това в нейния бе на мъж. Дори за слепия просяк отзад бе ясно, че ѝ създава нерви. Безпокойството енергизира крайниците, за това се премятат крак върху крак. Като че ли иска да загризе пръстите си, но изкусния маникюр ѝ пречи. Срещу нея е хлапе. Ученик. Напомня ми на отдавна изгубени времена. Рошавата му глава се е опряла на мръсното стъкло, а дъхът му прави мъгла от капки по него. За какво ли си мисли, не знам. Исках да му кажа, че маратонката му е развързана, но не събрах сили. Дано не си разбие зъбите някъде. Спирка, а на нея се качват нови хора – костюмарът и хубавото момиче слизат, на тяхно място – грохнала бабичка и напомпан младеж. В очите му се чете несигурност. Надява се да е достатъчно здрав и релефен, за да не се вижда безнадеждността в празния му поглед. Оп, оттатък се клатушка разпасан контрольор – време е да слизам.
Рано сутрин и късно вечер всички са искрени, дори да не искат. А отвъд тази искреност – печалната истина – всички сме затворници на собствените си тела и животи. Бягството от там е невъзможно. Не и в този свят. Поробен си сам от себе си, а прангите които тежат на ръцете и краката ти често са твое собствено дело. Що за живот?
Питаха ме: Защо си толкова черноглед? Вместо да споря за количествените сравнения и ненужната въпросителна, отговорих – всеки може да обича, аз съм тука да ви мразя. Дори и не поставих удивителна, защото ми се стори селско. Не мисля, че е талант или някаква супер сила, просто е възпитателно.
Възпитателната роля на градската среда е много голяма. Още си спомням червените змейове по цариградско – всеки имаше своя песен, шум с други шумчета и всички бяха различни. И никоя не беше оптимистична. Защо бивам обвиняван тогава? Но, да, така е по-добре.
Прекарах живота си свързвайки изкуството на градонавтиката с това на музиката. Представете си, имам дори любими капчуци! Техните песни и есен и пролет са по-добри от всичко, което ще чуете по българска „музикална“ телевизия и радио.
За това и считам за важно музиката, която слушам да си има свой дом. Почва, от която да порасте. Да усещам и познавам средата ѝ, да ми е близка и да разбирам корените ѝ. Кое днес би могло да свърже безмълвността на бетонните панели и оглушителния шум на металните зверове, които трамбоват града, с крясъкът на социалната психологема и ритъмът на разбития паваж… Кой говори от името на всички тези елементи – съвкупно и поотделно. Кой разбира и превежда тяхната поезия. Кой може да даде форма на очевидно безформеното. Да, пристрастен съм и не, не съжалявам за това. Нищо от казаното не носи никаква стойност, ако има претенцията да е поглед отгоре. Дистанцирането е смърт, а живота е да си вътре.
Дълго чаках нещо ново да озвучи старите ми пътища. Пробвах тук-там… Редно е да си призная, че явно съм се превърнал в закостенял и придирчив мизантроп, вече трудно се откъсват дори одобрителните усмивки, където и когато не са заслужени, за това успокоявам съзнанието си с вечния  български лаф „за всеки влак си има пътници“.
И понеже споменах влак. Преди три години мнозина от нас се качиха на един, а като гледам пътниците му не намаляват, тъкмо напротив – увеличават се. Не знам дали да прибързам с извода, че това е добро. За сега просто ще кажа, че е показателно. А този влак си има посока,… така алегорично бих описал главния герой на днешната тема – F E E D B A C K E R.


 

feedbacker-logo-transparent

Както преди, така и сега ще подчертая, че не знам как бих встъпил в подобна тема, без дори да се опитам да поставя, макар и абстрактно, някакви граници на обстоятелствата. Знам, че за неколцина това е досаден и не много полезен навик, но за мен е единствения начин да определя реалната стойност и приложимост на коментираното. Без това, всичко останало би изглеждало като малко налудничав поглед върху странни изразни средства, всички сте го чували нали… поне веднъж, някъде, някой е питал. . . КАКЪВ. Е. ТОЗИ. ШУМ.

Преди две години Деси и Иван ми споделиха, че „всичко навътре от кожата е убежище“. Трудно е да не им повярваш, но знам че трябват доказателства. Две обиколки около слънцето и дузина концерти по-късно, всеки, който е следвал творческия им път е сигурен в това. Тя – често усмихната, но болезнено концентрирана, а той – винаги мрачен и скептично-замислен; Те – еклектичната смесица от разностилие, но единомислие, разноцветност, но еднотоналност, много общо с всичко, но и малко общо с всичко, някак си изкусно съчетание между лична душевност и обща атмосфера, действително една особена аура. Feedbacker е малък, но сигурен мост между множеството секти и настроения, между тези, които са навън и тези, които са навътре от кожата си, между търсещите и предлагащите убежище. Особено вторите, най-вече тях. Най-силната черта на Feedbacker е именно това, те говорят на общ език както с човешките емоции, така и с градските пейзажи.
След едно EP и два сплита, крайно време бе на „бял“ (нарочно е в кавички) свят да излезе и първият им албум.

a2864866249_16

Автор на художественото оформление е нашумелият артист Гален Желязков

Записван дълго време в собственото им студио, посредством личен труд и пример, новият албум следва да бъде възприеман като своеобразен връх на направеното от групата до този момент. Многозначителното “XII„, което е избрано от артистите като заглавие, е и името на първата песен от него. Твърде много и същевременно твърде малко информация; трябва да го имаш, трябва да го слушаш. За да разбереш. Ах, колко типично за Feedbacker.
Не мога да кажа, че съм на ти с т.нар. нойзрок. Мога да кажа, обаче, че познавам шумът на Фийдбекър като азбуката на майчиния си език. Свързват ни общи мисли и емоции, за това ми е трудно да се абстрахирам. Само няколко часа след началото на интернет стрийма на албума, вече бързах да сменя обстановката, за да мога да го изпитам в пълнота. И ето ме, обратно в трамвая при онзи с тясната яка, притесненото момиче и комплексираната батка. Всъщност, добре, че беше контрольорът, защото слязох край ТЕЦ-а тъкмо навреме за “Светло Бъдеще„.
Ако си част от т.нар. ъндърграунд сцена и имаш достъп до интернет е невъзможно да не знаеш за първият клип на групата, заснет именно за това парче.

Правилните изразни средства в комбинация с подчертаната естетика на думите, музиката и визуалното, правят този клип едно от най-ценните неща, с които сме се сдобивали последните години. Успешният проект на неговия режисьор и сценарист безспорно засили очакването към албума неимоверно.

И така, влачех безпомощно крака в есенните листа и едвам повдигах главата си по посока комините мастодонти, само за да видя, че е твърде рано да димят и твърде късно да ги няма. Традиционният ми „оптимизъм“ се засилва от тягостните викове на Иван, смущаващите тонове от бас-китарата му и повлияващия ритъм на Деси. Някак си, наистина е трудно да се откъснеш от концепцията, за която артистите са се постарали толкова много. А тя, опряна на неконтролируемите емоции, които може да изпитва човешкото същество, прелива в сменящи се стени от шум, невръстенични викове, дълбок и разтърсващ ритъм. Определено в общият замисъл е хвърлен доста труд, като албумът реално представлява добре обмислена комбинация между усилията на няколко артиста – музиката на Иван и Деси, тяхната поезия и изкуство, визуалното оформление чрез обложката и рисунките на Гален Желязков и зададеният по-рано тон от видеоклипа и неговият автор – Габриел ЕА Кларк. Всичко това създава атмосферата около “XII“, без която тази творба нямаше да бъде себе си.
Направи впечатление и грамотният, много доближаващ ни до световните стандарти маркетинг, който спомогна популяризацията на албума още преди неговото официално излизане. Чрез тийзъри, загадъчни руни и традиционната за групата атмосфера на обща паника, възникна средата, в която “XII“ ще се разгърне.

Самият албум се състои от едва 6 композиции, но малко над половин час хаос, шум и емоция, които ще бъдат достъпни първоначално на лимитиран тираж касетка, а по-късно и на твърд винил, които от своя страна ще бъдат разпространявани от няколко лейбъла: Kontingent Records, Sweetohm Recordings, Nothing to Harvest Records и Dischi Devastanti Sulla Faccia. Дълъг и авторитетен списък от лейбъли, който ще има сравнително лесната задача да популяризира този, може да се каже доста иновативен за българската сцена албум.

0017647270_10

Типичен за окултния сатанизъм артуърк съпровожда касетката и винила на “XII“

Факт е, че FEEDBACKER е сериозна хапка, която едва ли ще е по силите на всички. Въпреки, че съм сигурен, че искрените към себе си биха могли да намерят нещо свое в него, мнозина няма да имат рецепторите и опита да го направят. Както се случва с повечето подобни неща – албум като този ще бъдат оценени в пълнота чак след време, когато страната и сцената ни настигне точката на развитие, от която той е създаден.
Затруднявам се да посоча любима композиция, но може би едноименната “XII“ и “Светло Бъдеще“ ще са нещата, които ще чувам по-често. Вярвам, преценката е силно индивидуална, за това не бързам да налагам мнение.

“XII“ е много специален и поради друга причина. Сътворяването и излизането му на яве се съчетават с кардинална промяна. Както изглежда Feedbacker никога повече няма да бъде това, което бе до сега. За добро или лошо. Духът на ритъма – барабаниста Деси се разделя с проекта, за да отстъпи мястото си на Теодор (RAZGRUHA, ex-FAYD), с когото за Фийдбекър настъпва нова епоха. Толкова нова, че в моето съзнание това ще бъде нова група.

Моята препоръка, както винаги, е да не изпускате възможността да чуете парчетата на живо, на първо място и на второ да не се поколебаете да си закупите албума. Защо това е важно – музиката на естествен носител (не МП3 и Стрийминг) носи много по-силен заряд, поради фактът, че на нея ѝ е отредено определено физическо пространство, а слушащият я, трябва да положи усилие и да обърне внимание. Разбира се, качеството на записите е много по-високо, а не на последно място, това е единственият сигурен начин да подкрепите любимите си артисти.

Feedbacker – XII в подземните локали от 01.11. нататък!

Онлайн стрийм на XII може да чуете тук, в официалния bandcamp на бандата.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , | 5 коментара

Егор Летов на 55

10 Септември 2019

Ден след девети.

Клепачите ми натежават под неустоимия напор на скуката. Дори всеобщото дразнение, издиктуваният от модерни комсомолци политически дневен ред, фалшивите обществени дебати и публични вълнения не могат да събудят дремещия аз. „Страната се руши, спасете страната“ – истерично кряскат лъжливи овчарчета с лукав, прибляскващ поглед. Дреме ми за спасенията ви. Физиологията най-добре изразява мнението ми за тези страсти. С други думи – от скука да ти се допикае. По телевизора плямпа гелосан парашутист – никому неизвестен специалист по всичко сипе странно структурирани изречения и размахва нравствено пръст. Гледам го в пръстта и някак си от вътре ми идва да му отговоря с конфигурация от три с преобладаващ среден. Водещата не е на това мнение – втренченият ѝ поглед резюмира „критичното“ ѝ мислене, а автоматизираният жест с поклащане на глава в съзвучие с тихото съгласие по-скоро напомня онези весели играчки от ранните години на прехода, които съпровождаха пътя на всеки уважаващ себе си шофьор на рейс. Пускам социалката. Там, като обезумели след лоботомия, един след друг потребителите на голямото синьо „Аз“ възхваляват историческите лъжи на един самозванец с мисия. Сигурно ги е страх от това да не бъдат отхвърлени. Ах, колко страшно е да си отхвърлен от съвременното общество. Или пък просто ги мързи да мислят. Да, защо ти е да мислиш, има други които са го правили вместо теб. Ти по-добре дзяй. Нищо по-страшно няма от малкият духом човек. Душевният сиромах. Съвременното общество е виртуално, зле асемблирано копие на реалното. Подмяна. За това, на прага на второто десетилетие от новия век е много трудно да разбереш кое е истина и кое не. Това прави дори дълбоко убедените хора по-скоро инертни тъпаци с кофти навик да си споделят вмирисаното на лук и мухъл мнение, сякаш някой го е еня. Апатията ми е заразна. Виждам и други, подминаващи тихомълком изпотените кариеристи, които до последно изцеждат химерата на избора. „Ето, избери си – нашето лайно е по-хубаво от тяхното говно! Бъди информиран“. Точно така, знай кое лайно е по-хубавото и наблягай на него. Дишай го, яж го. Живей с него и за него. Отгледай го, да стане едно голямо и могъщо лайно – всички да усетят миризмата му. Гордей се с избора си! Твоето лайно е по-хубаво от всички говна в страната. Снимай се с него, изпрати го по социалните мрежи. Не позволявай на никой да ти казва как смърди лайното, защото си е твое, ти си го избра. И то информирано.
Странно или не, в пристъп на мракобесие и отчаяние отново се сетих за една простичка, но много велика мисъл на гениалния поет и музикант, космическата фигура на непримиримостта – Егор Летов. „Я всегда буду против!“ Това ми даде още мъничко сила. Гневът се завърна.

АЗ ВИНАГИ ЩЕ БЪДА ПРОТИВ!

uzn_15040965586

Личности като Егор Летов са толкова фундаментално важни, толкова необятно обширни, всепроницателни и вечни, че дори години след физическата им смърт е трудно да се изговори вся и всьо по техен адрес. Виждам, и аз съм се пробвал в не толкова далечното минало, и макар и по ирония на съдбата това да се оказа цитирано в книга, не бих имал и най-малката претенция да обхваща дори в общи линии кой е той. Същевременно самият Летов с изненада и скромност би погледнал на световната слава, която той, творчеството и идеите му придобиха за периода на активния му живот – от средата на 80-те до смъртта му през 2008г. Но неговото „аз“ от съветската епоха, това от периода на „Руския Пробив“ през 90-те и от последващото десетилетие най-много биха се учудили, че дебатът се е пренесъл от задимените локали и тъмните градинки директно в руската федерална преса, световните музикални, лайфстайл и политически издания и списания, телевизията и интернетът.
Все още вярвам, че ще се минат много години преди да се каже достатъчно за Егор Летов, за това и няма да бързам да разказвам всичко, защото вярвам, че често ще имаме поводи да си спомняме за него.

Егор Летов на 55. На днешният ден (бел. авт. 10.09.2019) тази година, ако не си бе отишъл през февруари 2008г., Летов щеше да навърши 55. Интересното е, че си спомням кристално денят, в който прочетох, че лидерът на Гражданская Оборона вече не е сред живите. И макар и интернетът вече да бе развит, той все още бе далеч от това, което представлява днес, за това бе впечатляващо колко много хора бяха провокирани, така да се каже, от смъртта на един артист. Едно от големите доказателства за това, че и днес и тогава си говорим за може би най-големият руски рок музикант. Трансепохална личност. Но тъй като днес е рожденият му ден, реших да го отбележим с малка, типична Летовска историйка, която научих от Андрей Фефелов, писател, литератор, журналист и главен редактор на вестникът „Завтра„.

131

Егор Летов в пика на Протестното Движение, 1993г.

Но преди това – обстоятелствата.
За всички преживяли разпадът на СССР това неминуемо ще остане една от най-големите геополитически катастрофи на съвремието. Колапсът на една десетилетна система, организирала живота на стотици милиони души не може да бъде понесен на крилата на надеждите на известна част от тях. Ефимерността на свободата скоро щеше да бъде погълната от страхът от бъдещето. Да зашиеш златно копче на скъсано яке, или за това как перестроечните надежди пораснаха до километрични опашки при откриването на първия ресторант на Макдоналдс в Москва, само за да се сгромолясат в тинята на войната в Чечня, социалната разруха и бедната пост-съветска сивота. И докато Горбачов бързаше да реже лентичките на авангарда на западния триумф, първите истински капиталисти бързаха да направят своите милиони, крадейки от общото. 90-те години бяха нулеви за руското общество – опитът за културен и икономически скок към Западния строй бавно, но сигурно се стопи и разтвори в сложната обстановка на полу-мирен преход от социализъм към капитализъм, тъй както ледът се топи в чашата на Борис Николаевич Елцин. Руската самобитност през 90-те можеше идеално да се опише именно от личността на президента на страната – тежко пиян, налуден и откъснат от реалността човечец, който въпреки авторитетното си минало понастоящем е всенародно посмешище. Тъгата в политическото и културно отстъпление на обществото от международната, пък  и родната, сцена се пропива в атмосферата на вакуум и се настанява като лоша миризма от стар панелен блок. Дори да се махне, винаги ще я помниш.

tz9cqyfq9lss2n9p9s

По улиците на тези пост-съветски градове израснаха много артисти, музиканти. Почтени и талантливи хора, борбени и саможиви, някои от тях се бяха подготвяли за този момент с десетилетия, а други бяха принудени да се адаптират веднага. Люде като Летов, синове на две различни епохи, обаче, бяха твърде малка, но ярка част от едно общество, поставено като че ли нарочно в клинична смърт. В тази отровена обстановка, радикализмът и протестът изглеждат единственото здраво нещо.

Тъй като смятам, че протестното движение и „Руският Пробив“ са много обширна и разнопосочна тема, считам че си заслужава да бъде основна за друг път, когато се намираме на дума за Летов. Именно в пика на т.нар. протестно движение, през далечната 1993г. се случва и първата среща на Фефелов с Егор Летов. Както изглежда, тя е останала и най-запомняща се.

kmo_143687_00046_1_t222_130541

Летов в компанията на скандалния поет, журналист, публицист, политически деятел и дисидент Едуард Лимонов, началото на 90-те години.

През Октомври 1993г., спомня си Фефелов, трябваше да се проведе много любопитно събитие. В Дома На Културата „Горки“ в Москва на пресконференция се събраха интелектуалци, опозиционни лидери и рок музиканти с цел да демонстрират общата си воля, идеали и визии за бъдещето. Това събитие, по същество следва да бъде квалифицирано като политическо, но и културно такова, защото след основната част се планира да се проведе малък, но затворен рок концерт. Духовната опозиция в лицето на трима Александровци: Проханов, Дугин и Казинцев сама по себе си е предизвикателство, но присъствието на рок-музикантът Егор Летов до тях е обстоятелство, което се отразява фатално на развоя на събитията. Фефелов бърза да подчертае, че никога през живота си до тогава, а и след това не е виждал нищо подобно.

Още преди да е достигнал до Дома На Културата, на младият тогава журналист и писател му прави впечатление атмосферата на обща обезпокоеност. Пред входа на сградата голяма група подпийнали пънкари се опитва да влезе. Целта им е да гледат концертът на Летов. Охраната, подкрепена от все още малък брой полицейски служители категорично отказва достъп на младежите, обосновавайки се с това, че събитието е закрито, пък и „Тук няма какво да се мотаете…“
Със сетни усилия журналистът се добира близо до входа, където ситуацията бавно, но сигурно ескалира. Секунди преди да покаже своят пропуск, Андрей вижда в далечината втора, много по-голяма и шумна тълпа от пънкари, която с викове и крясъци приближава входа. Сам той казва, че при този изглед взима далновидното решение да не чака „среща на Елба“ и да влезе час по-скоро.

hqdefault

Фрагмент от поредната ексцентрична пресконференция на Лимонов и Летов, 1994г.

В осветеното фоайе на вторият етаж цари атмосферата на светски салон. Гладко обръснатият Александър Дугин говори вдъхновяващо на Александър Казинцев, сетне двамата едва се обръщат към Летов. Фефелов си спомня Летов, който стои отстрани и кимайки одобрително, ежесекундно коригира с тънките си пръсти позицията на големите си квадратни очила, които се изплъзват по характерния му нос.
Фефелов, развълнуван от компанията, бърза да се присъедини към дискусията изказвайки мнение, но внезапно бива стъписан. Гледката, която се разкрива иззад събеседниците го потриса немедленно.

През прозореца се вижда как в настъпващия мрак, дузина доста мръсно облечени младежи с вид на представители на племето Ирокези щурмуват зданието по водосточната тръба. С ловкостта на котка, някои от тях успяват да се доберат до правилния етаж катерейки се директно по фасадата.

С началото на славната пресконференция става ясно, че сградата е напълно обкръжена. От улицата се носи характерен тътен, като от многочислена демонстрация. Изглежда, че всички млади от работещите покрайнини, от всички околни предградия са напуснали блоковете и входовете си, за да се стекат тук. „Егор, Егор, Егор!!!“ С този боен вик отдолу, разпаленото множество стеснява обръча около Дома на Културата. „Това бе народът в най-прякото, флуидно, спонтанно, експлозивно и широко значение на това понятие“ казва самият Фефелов.

В един определен момент, стъклата на всички етажи рухват, а вратите биват избити от пантите им. Младото и непознато племе нахлува вътре в сградата с оглушителен вой и нецензурни думи.

Няколко мига по-късно и ситуацията ескалира напълно. В помещението започват да навлизат добре екипирани с кръгли каски, щитове и палки – печално известните със своите зверства части на ОМОН. (Бел. авт. Специализирано звено за борба с безредиците и срещу организираната престъпност). Посрещнати са от залпове стъклени бутилки, предмети, счупена мебелировка. ОМОНци, незасегнати от тези действия започват методическото пребиване на всичко живо, преимуществено децата и младежите, дръзнали да щурмуват зданието на Дома На Културата.

Безпощадната битка приключва с пълно поражение за невъоръжените пънкари, разбити с палки и ритници, сетне обгазени от специалните части. Да, точно така. Специалните части използват сълзотворен газ, за да разпръснат остатъците от тълпата.

Както става ясно по-късно, тълпата унищожава и подпалва дузина коли, магазини и улични спирки. Част от тях отвличат дори трамвай!!! В тази пост-апокалиптична обстановка приключва ѝ така наречената пресконференция-концерт.

За всичко това, основна причина бил един слаб, дългокос човек с тихи, мирни очи, със спокойно и уравновесено поведение. Това е Егор Летов. Ако още беше жив, днес щеше да е на 55г.

Нека отбележим неговото рождение с тази кратка, но по своему показателна Летовска историйка, но и с малко музика от именития сибирски гений.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , | Вашият коментар

Машината на времето: Discharge live at Citta Club, Kawasaki, Japan (1991)

Всеки малко или много е мечтал да постигне недостижимата алхимия на пътуването назад във времето. Дали, за да поправи стара грешка и така да промени съдбата си или с користни цели – няма значение, от зората на човечеството и откриването на Времето като феномен, това е малката фантазия на дребния, не знаещ почти нищо за света и космоса човечец. Няма к’во да се лъжем, всички сме такива и мнозина от нас биха платили една торба пари, за да подушат времена, отдавна отминали и с прям пътешественически ентусиазъм да закрачат по новите стари пътища. Или пък само да погледнат, да подушат. За щастие това е невъзможно за сега, а щастието се корени във факта, че едва ли някой би останал да живее в настоящето при такива условия.
Благословени сме, обаче, да срещаме фрагменти от миналото под формата на остри и натрапчиви за сетивата ни епизоди – например някой специфичен мирис. Като този в провинциалната бакалия – там мозъка ти рязко се пренася 20-25 години назад и отново си пред кварталния магазин на опашката за кренвирши и безалкохолно. Или пък шум, песен, стихотворение. Много са нещата, които могат да събудят болната носталгия и да те изкарат извън обувките ти право в миналото, оставяйки горчивия вкус от безуспешните опити да се задържиш максимално много време там. Тази перспектива работи дори за непреживяните мигове – като че ли се отваря портал във времето, през който можеш да почувстваш непочувствани емоции.
Нещо такова ще се опитам да постигна и аз с първата част от поредица, която съм нарекъл „Машината на времето„. В нея ще се опитам да пренасям вас и мен в други времена, назад в миналото, за да усетим вкуса и атмосферата на емблематични концерти и събития, които са оставили запомнящ се отпечатък. Знам, че и вие криете по един такъв случил или неслучил се спомен, така че, както винаги, вратата остава широко отворена за всеки, който има желание да разкаже нещо интересно.
И преди това да се е превърнало в тийнейджърски лексикон – старт.


Колелата на машината се завъртат, пространствено-времевия континуум се изкривява, машината полита и сетне пристига.
Календарът показва дата: 23.02.1991г., 28, почти 29 години назад във времето и няколко хиляди километра на Изток – озоваваме се в японския град Kawasaki, където в централния клуб Citta, с вместимост 1300 души се очаква за първи път в историята си да свири легендарната британска хардкор-пънк група Discharge.

e0467b1a658e57f89211e2518be9c9aa

Намирам за неуместно точно тук да представям Discharge, но за малцината, които са попаднали наоколо без да знаят за какво точно иде реч, ще кажа няколко ориентировъчни изречения под строгата подкана незабавно да попълнят дупките в знанията си.
Discharge е култова английска пънк-хардкор банда, основана през 1977г. в английския град Stoke On Trent. Заедно с Crass дават началото на протестната вълна в пънк музиката, която музика, по време на тяхното създаване вече е комерсиализиран популярен продукт, предназначен за масово използване. Освен радикалните политически и социални послания, Discharge са пионери и в музикално отношение, основавайки цяло ново течение, което в последствие дефинира десетки поджанрови вариации в екстремната музика. Може да се каже, че Discharge е една от групите създатели на екстремната музика изобщо, вдъхновявайки появата на десетки, стотици, а защо не и хиляди британски и чуждестранни състави, сред които са и пионерите в т.нар. траш метъл, в кръст и в грайндкор музиката. Discharge са родоначалници на дефинитивния хардкор-пънк жанр „d-beat„, който се характеризира с особен и иновативен барабанен ритъм в менящо се темпо, съпроводен от шумни китарни акорди, политически и социално ангажирани текстове и определена визия, много близка до тази на старите пънк и бъдещите метъл групи. Влиянието на Discharge в популярната музика и култура е трудно да бъде измерено, но последващите събития и процеси са напълно красноречиви. Стилът на Discharge, заедно с музиката от ранните им албуми обикаля цялото земно кълбо, предизвиквайки експлозивно зараждане на нови стилове и жанрове в музиката и ъндърграунда изобщо. На Острова, в САЩ, Япония и в Северна Европа d-beat епидемията води до основаването на многочислени „dis“ групи, а техните последователи се превръщат в брутална ескалация на пънк културата, сами по себе си. Групи като Disaster, Mob 47, Anti-Cimex, Skitsystem, Moderat Likvidation, Disclose, Crude SS, Disfear, Driller Killer, Crucifix са нищожна част от огромното световно движение, което се ражда от творчеството и примера на Discharge. D-Beat жанра пък се развива мълниеносно и смесвайки се с други хардкор-пънк под-жанрове става основа на най-екстремните музикални течения изобщо – crust, grindcore и пр. Там списъкът с повлияни от групата става на практика неизчерпаем. Десетките концерти на Discharge с други английски групи, множеството от които повлияни от самите тях, създава допълнителна аура около култовия образ на една от най-успешните пънк банди в историята изобщо. Културното наследство на Discharge не се изчерпва само с дефинирането на под-жанрове и основаването на цели нови течения. Групата и нейните идеи съумяват да пробият до всяко едно ъгълче на популярната музика и култура, бидейки в днешни дни разпознаваем и дори търсен символ от множество музиканти и известни личностни. Логото им е популярен артефакт от музикални клипове на изпълнители от съвсем различни жанрове, филми, улични графити, художествени и лирични творби и пр. и пр.
Discharge е дълбоко уважавана група от всички култови метъл банди от 80-те и 90-те години, като техни трибюти са записвали Metallica, Sepultura, Nausea, Anthrax, Machine Head и много, много други. Оригиналният вокалист на групата Cal Morris е номиниран от самия James Hetfield за класацията на списанието Rolling Stone „100-те най-велики певци на всички времена“.
Няма да е пресилено да се каже, че Discharge е група, крайъгълен камък за музиката като цяло, а техният принос задължително следва да бъде оценен максимално високо, нещо, което малко или много и днес е факт.

Обратно към 1991г., след близо 4 годишно отсъствие, Discharge се събират отново. В последните дни на предишния състав през далечната 1986г., групата записва „Grave New World“ – мейнстрийм метъл албум с много глем влияния, който подкопава авторитета им и не е приет радушно от старите фенове. В „Шведска Енцикопледия на Пънка“, в статията посветена на MOB 47 се разказва следната история“
Discharge организират кратко турне из Острова, за да подпомогнат популяризирането на новия си албум – „Grave New World“. За целта канят няколко групи да свирят с тях на предвидените концерти. Един от тях е в Лийдс, а подгряващата група е MOB 47. Тълпата буквално откача, когато шведите излизат на сцената. В клуба настава хаос – от тавана буквално валят хора, в миг клубът е почти опустошен. Този експлозивен старт дава добра заявка за появата на Discharge, но… Всъщност не става точно така. Малцината останали да слушат хедлайнера го освиркват, предмети политат по музикантите. Трудно е да се опише разочарованието на публиката, която е принудена да гледа съвсем различна банда от тази, на която са били фенове в миналото.

Много вероятно този тъжен епизод също да е част от решението на членовете на групата да прекратят съществуването ѝ същата година. Но 4 години по-късно настъпва известен обрат.
Cal Morris събира групата с Andy Green на китара, Anthony Morgan на бас и Garry Maloney на барабани. Това не е най-автентичния, но не е и най-експерименталният им състав. В тази форма бандата записва „Massacre Divine“ – албум също с отчетливо метъл влияние, в който Морис отново променя вокалите си, този път към по-гърлено крещене, което в комбинация с втежнените рифове създава впечатление за поне частично пренасочване. Discharge веднага организират турне за популяризиране на албума си, което също не е особено добре възприето. Освен една малко по-особена част от него, а именно – посещението им в Япония. Единственото посещение на Discharge в Япония до ден днешен.

photo_1986_band_475

И сега към Япония.
Странната островна страна далеч на Изток, която след края на Втората Световна Война достига невиждано технологично развитие с шеметни темпове. Работливите японци издигат страната си от прахта на военното и атомно унищожение, доближават я до Западния свят (но не съвсем) и съвсем скоро задминават всички развити страни по много показатели. Самият лидер на НР България, Тодор Живков, след посещението си в Япония някъде през 80-те години заявява в типичен свой стил – „Да тичаме срещу тях няма да ги стигнем“ и това, между другото, се отнася не само до България и страните от социалистическия блок. Този технологичен напредък се отразява невероятно много и на музикалната индустрия – почти всички сфери на музиката са подчинени на японската инженерна мисъл. Спокойно може да се каже, че японците са тези, които вкараха тока в музиката. Аудио и стерео технологиите им, напредничавите и дори малко екзотични за времето си джаджи, звукозаписните методи в областта на аналоговата, а и на дигиталната среда достигат космически нива. 80-те се превръщат в десетилетието на инженерния триумф на Япония. От Шинкансен до Сони и от Панасоник до СЕГА и Нинтендо, японците са недостижимите лидери.
Всичко това, разбира се, си има своята цена. Японското общество като традиционно консервативно се сблъсква с първите вълни на световната глобализация в един процес, който довежда до немедленни и коренни промени в самата му основа. Гледайки съвременните японски забавни предавания е много трудно човек да си представи, че преди 30 години тези хора са били възможно най-консервативното общество на планетата, факт, който важи за някои негови членове дори и днес. Трудно е да си представим и каква е била реакцията на коренните жители на острова, когато по улиците им се появяват първите пънкари.
Японската музика, както и тяхната сцена и пазар за този тип изкуство са дълбоко подценявани десетилетия наред. Най-вече от стария Западен Свят, за който се твърди, че е измислил всичко. Там се ражда и подигравателното „Big In Japan“ – синоним на „Никому си неизвестен“, клише, което в последствие се обръща на 180 градуса, но към онзи момент служи, за да покаже колко незначителни са отсъстващите от редовните английски Top Of The Pops класации. Когато към средата и края на 80-те години тази нагласа започва да се променя и все повече артисти свирят в Япония, вече е прекалено късно. Местната сцена е самозародила се и макар и силно повлияна от музикалните течения и групи на Запад си остава твърде самобитна. Пънкът не е изключение в това отношение.

Прочети повече за японския ъндърграунд:
Из дебрите на японския ъндърграунд: Stop Jap! [Част 1]

Бруталност, насилие и умопомрачително безумство. Така може да се опише най-кратко културният феномен на радикалната японска ъндърграунд сцена. Провокирана от сериозните класови разделения, предизвикани от шеметния технологичен и икономически възход, от непреодолените ценностни пропасти между млади и стари и известната изолация, която японското общество преживява заради езика и островният си характер, ъндърграунд културата на японците завладява обширни територии и множество умове и сърца. Едва ли ще е лъжа, ако се каже, че пръст в тази експлозия имат и Discharge. Обективно казано, пръстът изглежда да е бил доста голям.
Честно да си призная, в този момент ми е наистина много трудно да се сетя за друга европейска или дори щатска група, която да е имала толкова силно и константно влияние над японската ъндърграунд сцена, каквото влияние са оказали Discharge. Най-култовите японски хардкор-пънк групи, които междувременно се радват и на небивала популярност, са вдъхновени пряко от творчеството на англичаните. G.I.S.M., Gauze, KURO са само най-видните от дългия списък. За много от тях сме писали подробно тук, не мога да си спомня всички. Най-култови от повлияните от Discharge, обаче си остават легендарните Disclose. Приемани по цял свят като част от светлия пантеон на D-Beat-а заедно със самите Discharge, Disaster, MOB47 и Anti-Cimex, японците добиват култова известност по целия свят. Техните записи обикалят дистрота и концерти от Европа до САЩ и от Южна Америка до Африка. Благодарение на дейноста на някои американски и европейски зинове, японската сцена става известна и на Стария Континент и отвъд Атлантика. Записите с екстремно шумни и често неразбираеми групи стават марка сред феновете на екстремната музика, статукво което се запазва чак до ден днешен.

И така, пак към 1991г., едно цяло десетилетие и малко от условното появяване на пънк и хардкор музиката, японците най-накрая имат възможност да видят на живо своите кумири, една от най-чаканите групи на острова – Discharge. Повече от десетилетие японските фенове очакват този момент и няма да е лъжа, ако се каже, че именно това зарежда атмосферата до краен предел около първото и единствено гостуване. Наистина, представете си колко много време японците чакаха да видят тази група и да я чуят на живо. Това е и причината да избера концерта в Кавазаки за първи в настоящата рубрика.

23.02.1991г. Клуб Citta, Кавазаки. 1300 японци очакват излизането на Discharge на сцената. Твърде малко информация имаме за самия концерт, само едно две мнения, отдавна написани в овехтели интернет форуми могат да върнат лентата назад. Един потребител си спомня, че е бил в клуба и до там. Друг казва – беше скандално. Някак си му вярвам. Защото, за щастие, японците, като бащи на музикалната техника не са се поколебали дори за миг да запишат целия сет – аудио и видео. Днес, тези обскурни видеокасетки са на практика ненамираеми. Но за наше огромно щастие, някой притежаващ този артефакт се е погрижил да запише всичко в дигитален формат, а сетне да го качи в youtube. На вашето внимание – пълният запис по песни от първата до последната плюс кратки интервюта с членове на групата и саундчек.

 

Знам, че мнозина от вас ще кажат, че Discharge на живо в Stoke през 1983г. e триста пъти по-велико, защото там виждаме групата в най-оригиналният ѝ състав и в пълната ѝ мощ. Не бих могъл нито да отрека, нито да се съглася. Великите лайвове от началото на 80-те години, от където доста бъдещи вокали на екстремни групи са се научили да въртят микрофон за кабела са абсолютно историческо и културно наследство, но това, което се случва в Япония е съвсем различно. Друг мащаб.

Първото, което си заслужава да се отбележи е, че през 1991г., когато свирят в Япония, Discharge са напълно преобразена метъл група. Това не е задължително лошо. Даже в случаят именно това обстоятелство води до фактът, че всяка песен от сетлиста им е изпълнена поне два пъти по-бързо. Това създава френетична атмосфера както на сцената, така и извън нея. Въпреки, че концертът в Кавазаки е част от турнето за промоция на новия албум, Discharge са твърде наясно, че първото им участие в Япония не може да бъде под неговия знак. За това и в сетлистът участват почти всички (ако не и всички) класики.
Само ако можехме поне мислено да се преселим в препълнения клуб сред всичките кожени якета, спайкове и пирамидки, щяхме да усетим енергията и експлозивността в първите секунди от началото на типично нехарактерното интро, чак до първите акорди на Warning. И какво начало само… Discharge изсвирват Warning на поне няколко оборота по-бърза скорост, а това в съчетание с високо-професионалното озвучение прави концертът още по-специален. Всеки инструмент се чува идеално, макар че, като че ли по ирония на съдбата японците са забравили да включат микрофона на Cal, който изкрещява първите си лирики толкова мощно, че те отекват в цялата зала през мониторите му.
Standing outside, looking in… standing outside, looking in…
Врящото множество отпред посреща групата с военна обстановка. Летящи хора и крайници се виждат в редките случаи, когато камерата хване врящият котел пред сцената. Обожавам групи, които не си губят времето да се представят и да говорят за себе си и творчеството си – щом срещу теб има 1300 човека, значи се знае кой си и за какво се бориш – давай нататък.
Това правят и Discharge. Любимият ми подход към лайв изпълнения на екстремни групи е създаването на „стена от шум“ и симултантното изсвирване на поне няколко парчета едно след друго. Това прави атмосферата невероятно наелектризирана, а сетът стегнат и разумен. Енергията на хардкор-пънк музиката се заключава именно в такива моменти.
Другата причина, поради която този концерт е толкова велик е в самото отношение на артистите. В кратките интервюта, които дават по време на саундчека, Cal и компания говорят предимно за настоящето и за това, че се чувстват щастливи от това което правят. Самият Морис казва, че се чувства узрял и различно от когато е бил на 17, но това не му пречи да изповядва идентични визии за света и живота.
В крайна сметка Discharge правят един запомнящ се концерт, който остава перлата в това им турне, а и според малка справка е горе-долу единственото с прилично качество, което можем да си позволим да гледаме днес. Втвърденият метъл саунд, енергията на самите артисти и незаобиколимият бекграунд на самия концерт, а именно къде и кога се случва, правят 23.02.1991г. една много специална дата, на която с голямо удоволствие бих се върнал, ако и да е само, за да изгледам концерта на живо.
Всичко останало е видно от записите, за осъществяването на които са се погрижили работливите японци.
Става известно, че освен в Кавазаки, Discharge свирят и в Токио, но информация или записи за този концерт така и не съм намирал до сега. Вярвам, че е било не по-малко впечатляващо от това.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

Outrage – Catharsis (2019)

Черното слънце изгря над проклетия град. Огромен затвор от бетонни клетки, увиснали със страшните си силуети над дребни, пъплещи твари. Какво означава там някакъв си живот? Озлобени от нищетата си псета глухо лаят изтерзани бабички. Молят ги за къшей хляб. Отдавна напуснали физичността на телата си психонавти, втренчват химически погледи във всеки минувач, като че ли искат да питат нещо, но не знаят езика. Изпитите им от липса на съдържание лица са като жива прелюдия към портрет от некролог. Долу, в ниското се носи свежият утринен запах на бензинови изпарения от старата катафалка. Поне тя има работа винаги. Шофьорът ѝ се усмихва мазно на непълнолетно момиче, докато търка с настървение билетче от лотарията. Сребристите стружки политат към черния му панталон и остават там завинаги – като паметник на немърливостта. Сетне лъскав баровец го засича – отнася попръжня. Гробарят му се заканва и поклащайки глава сякаш му казва „На ръце ще те нося“. Обикновен делничен ден, започнал с цинична псувня и свити от злоба устни. Там някъде отзад бучи телевизорът. Пак войни. На кой му пука… Съседът консумира това, което си е платил – екстазът на оргазмиращото екскламиране се процежда през изронения панел. Едни пият кафе, а други са вече на водка. Осем часът е все пак. Мързеливият келеш едвам се дотътря до вратата си, а раболепните му комшии се тикат по петима в кутия на въжета – бързайте роби на капитала. Животът е такъв, какъвто си го направиш, ми казва уличен мъдрец, качвайки се на раздрънкания трамвай, докато черна лимузина го подминава славно. Нямам време да отговоря. Знам, че нищо не знам, но и знам, че много съм научил. Бръчките висят като черни жалейки по лицата на ония, дето уж трябва да са си го избрали…
Не знам само кога от весели хлапета с безгрижни сърца се превърнахме в черногледи чернодрешковци. Разбира се, някой някъде там ближе розов сладолед или се движи на ролкови кънки, мисли за любовта и шоколада и слънцето и тревата. Естествено има и от тия със златния загар на кожата, красиви като филмови звезди. За тях всички врати се отварят автоматично. Не е изключено те да не се притесняват за сметката за тока, нито пък да чувстват вледеняващата клаустрофобия на панелния живот. Те са в друг свят. Дели ни тънка стъклена витрина, но ни дели. От едната страна la dolce vita, от другата страна мизантропия.

Къде бягаш от това? Отговорът е никъде, защото това е животът, това е реалността. А всяка реалност има нужда от свой реализъм. От свои проповедници, които да я обичат не, но да я уважават. И то от онова уважение, което само творец може да изпитва към субектите и обектите на своята творба.
Винаги съм се възхищавал на реалистите сред тези музиканти, които все още държат на връзката си със земното. Способните на този реализъм. Днес ще ви занимая с идеалния пример за това. По-идеален дори от математическа теорема. Убедете се сами.


outrage

Септември 2019. Краят на едно много топло лято. Може би най-топлото, което човечеството е виждало до сега. Пожари унищожават вековните гори на Амазония, Африка и Сибир. Политическата върхушка отказва да обърне лице към проблемите на хората. Алчност и егоизъм раздират обществата от Лисабон до Ню Йорк и обратно. Повече от всякога се нуждаем от надежда и просветление. От Катарзис. За мен винаги е било много важно творецът да възпитава. Оценката за творчеството му преминава през оценка на това какво е успял да промени у хората. За това теми като днешната са по-емоционални от други. Имането на смисъл отдавна е заместено от нямането, и когато това стане ежедневие, лесно се превръща и в диагноза. Но тук случаят е много по-различен. Тук смисълът е съзидателното, а емоцията влиза в ролята на разрушителната му обвивка. Съзидание чрез разрушение, нирвана чрез истерия. Проглеждане в бъдещето, чрез дишане на миналото.

Всичко това е част от бекграунда и впечатлението ми за новия албум на варненската група OUTRAGECatharsis, излязъл в началото на Септември тази година.
Дълго време обмислях дали да не се впусна в емоционален разказ за първите ми впечатления от тази група, за „едно време“, пътуването до Варна и първите хардкор x-mass-и в студена и мрачна София. Но реших да не го правя, първо защото вече мнозина го сториха (къде с право, къде не, но кой съм аз да съдя тези, които избираха да стоят пред клуба и да пият, вместо да подкрепят откриващите концертите банди), второ защото тези времена за добро или лошо няма да се върнат никога. Хлапетата пораснаха, а откриващите групи вече са тези, които закриват концертите. Малцина останаха верни на идеалите си, повечето се пръснаха в различни краища, така че тук носталгията няма да намери място. Само ще кажа, че помня OUTRAGE от много отдавна. Е, не от 1996г, но може би са били една от първите „хардкор“ групи на българска сцена, които съм гледал на живо. Много от тях вече не съществуват (а и не са били съществени също така), други са тук, OUTRAGE са от вторите. Десетилетна история, която сигурно има своите повратности, това могат да потвърдят или отрекат самите музиканти. Но без значение от горното искам да разберете, OUTRAGE са истински легенди. Всички помним онзи малък червен винил – сплитът Indignity/Outrage, който (поне за мен) бе първата българска хардкор-пънк плоча. Внос от Варна, както се вика, но всъщност колко много значение имаше в това…
Ще започна с основното. Варна винаги е била много различно място. Когато тук, в София, по улиците владееха нео-нацистите, там те не бяха добре дошли. Там имаше редовни пънк и хардкор концерти, а тук трябваше да се чака с месеци, за да получиш това, което „на морето“ бе факт всяка седмица. Дори когато нещата се обърнаха коренно през последните 10-тина-15 години, даже въздухът във Варна носеше онзи носталгичен мирис. Някои неща, обаче, си останаха непреходни. Indignity са си Indignity и Outrage са си Outrage. Икони. Две групи, които със сигурност ще стоят на челните страници в алманаха на българската направи-си-сам сцена, когато и да се появи той.

Няма да ви лъжа, не винаги съм бил запален фен на OUTRAGE. Даже, в пристъп на брутална искреност ще ви кажа, че имаше моменти, когато звукът на варненската група не беше моята чаша с чай, както биха се изразили английските джентълмени. Това не ми е пречило да оценявам и уважавам приносът им, както и да отчитам на каква подкрепа и последователи се радват момчетата. Никак не е трудно да се каже, че всеки от нас живее и се развива (други деградират), навиците и възгледите му се променят, а с обогатяване на мирогледа си човек може да види други гледни точки, които са му убягвали. Ето защо в последните години мнението ми за OUTRAGE и техния стил преживя своеобразен катарзис. Както казах, спомням си онези сравнително ранни години, когато звученето имаше значение точно толкова, колкото и имиджа. За това много люде предпочитаха да наблягат на облеклото и прическата пред посланието, музиката и идеята. Варненци, обаче, не бяха такива хора, а това е и причината, независимо от всичко, винаги да им давам шанс. OUTRAGE се промениха доста и от американски хардкор с течение на годините втежниха стила неимоверно. Около началото на десетилетието вече гледахме на групата с много по-различно око. Доста кръст, хардкор-пънк и кросоувър елементи навлязоха в музиката им, а разпознаваемото в тях се превръщаше в цел за догонване от страна на по-младите. В общи линии OUTRAGE надраснаха, а ние пораснахме. Както казах доста неща се промениха… сцената днес не е сцената от вчера. Десетки DIY гигове с групи и хора, които не сме и предполагали, че някога ще видим на живо. Всеки може да изгрее на село, пробвай на Шанз-Елизе. Всъщност това, което направиха OUTRAGE е да са герои и тогава и сега, като сега е много повече от тогава. Защото днес всички имаме интернет, а и мога да си позволя да си тръгна от концерт, който не ми харесва, защото утре ще има друг. Естествено никой не си тръгва за OUTRAGE. Повечето хора идват за тях. И има защо – това е група, която е пораснала на световно ниво.

И всички тези факти се потвърждават днес, Септември 2019, когато искате или не искате трябва да си признаем, че вече поостаряваме, а с това ставаме и докачливи и малко мързеливи. За това няма да обвинявам тези, които ще изберат да си пуснат за N-на-брой-хиляден път някой стар албум на група, отдавна останала в миналото, вместо да си пуснат Catharsis на OUTRAGE. Те просто ще изпуснат едно от най-съдържателните неща в българската сцена за последните 10-тина години.

Но стига локуми, хайде към същественото.

IMG_3837.JPG

На 01-ви Септември, вече станалите известни с безкрайния си ентусиазъм и сърдечност KONTINGENT RECORDS, издадоха лимитирана (50бр.) касетка с най-новия албум на OutrageCatharsis. Тези, които ме познават, знаят защо едвам изтраях до вчера, когато най-сетне успях да се сдобия с нея.
14 песни, записани в Playground Studio от Атанас Мачев и Тодор Войнски и смесени и мастерирани от известния в България покрай работата си с други български хардкор групи –  Marius Costache в неговото Studio 148 Bucharest, представляват този албум, за който може да се каже много, а може и да се каже почти нищо, освен – чуй го. Просто го направи.

Първото, което задължително трябва да се отбележи е нивото на професионализъм, както в изсвирването, така и в записа и мастъринга. Изключително професионален албум, с много високо ниво на звук и детайл. Изглежда че групата и инженерите, работили по сглобяването на песните са хвърлили доста труд, но това определено си е заслужавало. Видно още от първите секунди – модерното преди време „избичване“ на нивата е останало в миналото, а на негово място хармоничният звук с внимателно преценени настройки създават както от една страна правилната и търсената атмосфера, така и нужната на този стил музика мощ.  Казвайки стил, трябва да подчертая, че (поне за мен) би било доста трудно да се определи един стил, под чиято шапка стои „Катарзис“. Еклектична смесица от няколко екстремни жанра, плюс отделни елементи, характерни за тях, правят албума много разнообразен, но далеч не разфокусиран, тъкмо напротив. Постигането на консистентност при разностилие е характерно само за най-опитните сред музикантите. Така кохерентният състав на произведението се запазва без да се налага на слушателя да му бъде подсказано какво точно слуша.
При всички случаи новото интересно в стила на OUTRAGE е блек метълът. Макар и никога да не са били далечни на метъл музиката, даже напротив, OUTRAGE изглежда съумяват да оседлаят една тенденция в хардкор-пънка и екстремните жанрове, а именно смесването им с чист блек метъл или с елементи, характерни за него. От една страна OUTRAGE представят песни, които са изцяло издържани в блек метъл стилистиката на звук, от друга страна запазват до голяма степен жива и връзката с по-старите си влияния, което може да се види и чуе много отчетливо, дори да е за секунда или две. Следващото , което си заслужава да се отбележи е продължаването на тенденцията за втвърдяване на хардкор звука – бързи барабани, гневни вокали, често следвани от новия елемент – вторият вокал, се смесват с много шумни китарни рифове, редувани с кросоувър елементи. Тази влудяваща съзнанието смесица е един неспиращ поток от думи и звуци, който не може да остави безпричастен слушателя, който и да е той, какъвто и стил музика да слуша по принцип. „Лъжа“, „Без посока“, „До последен дъх“ и „Това е реалност“  са най-любимите ми тракове от този албум, като това, естествено е едва на първо четене и смятам, че списъкът ще се увеличи и ще достигне пълния капацитет на близо 40-те минути варненска експлозивна истерия.
Смисълът. Това, за което говорихме толкова много. Ако не сте от хората, които умеят да разпускат с тероризираща блъсканица (макар и хармонична), то тогава може и да намерите за безпредметно да търсите смисъла зад всичко това. Тук обаче идва следното обстоятелство – уникалната вокална техника, демонстрирана и от двамата вокалисти, както и студийните умения на инженерите зад записа и мастъринга изваждат кристалния звук, от който може да отчлените и чуете всяка една дума от текста. Изключително предимство, което малцина сред екстремните групи имат. А текстът – гръбнакът на песента може да бъде обект на съвсем отделен разговор. Реализмът, за който говорех по-горе най-добре се отразява в мислите, споделени с широката публика от самите автори. А те – мрачни и хладни, представляват нищо повече от моментна снимка на едно общество такова, каквото се вижда през очите им. Отлично подбрани думи, на разбираем и вседостигащ език предават посланието на групата, което от много години е едно и също – погребваме самите себе си, трябва да направим нещо, вижте последиците… За мен този съюз, между думите и музиката създава магията, която чрез артистичния подход на творците се превръща в мощно оръжие за масово осведомяване – единственият правилен подход за комуникация с поколенията. А в тази игра на магии и заклинания OUTRAGE са богове.

За цялостта на албума, разбира се, спомага и уникалният артуърк. Дело на талантливия български артист Гален Желязков, който в миналото беше въвлечен в рисуването и съставянето на плакати и дизайни за български и чуждестранни групи, вкъщи и по света, артуъркът идеално улавя нюансите на музиката и посланието и ги синтезира в обща картина, достойна за самостоятелно представяне. В общи линии Гален е приятното доказателство за това, че България разполага с много добри визуални артисти, които могат и са част от нашата сцена.

Поради изключително лимитирания тираж на изданието е сигурно, че мнозина от вас няма да успеят да се докопат до бройка. За това, обаче, са помислили самите Outrage и целият албум е качен за безплатно преслушване в техният бендкемп акаунт.

Kontingent Records и Outrage представят новия албум „Catharsis“ от 1-ви Септември тази година, като за целта има организирани промоционални гигове. Следващият такъв ще се състои в София, в Четвъртък 05.09., когато заедно с Hexis и Morild ще се опитат да срутят „Фабрика Автономия„. Излишно е да казвам, че всички ние ще сме там. А ти ще бъдеш ли?

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

Барни от Napalm Death: Месото е ненужно, а мейнстрийм политиката е пълно лайно

На 26.01.2007 г. култовите Napalm Death свириха за втори път в България в рамките на една година. Половин година по-рано свириха в Каварна на фестивала “Thrash Till Death”, а втория концерт беше в софийската зала “Христо Ботев”. Подгряващите банди бяха Envy (сега Redound), Urban Grey и Пропаганда.

Тогава обаче не живеех в София и реших да тръгна с влака в последния момент. След огромни закъснения и приключения по гарите, успях да пристигна в София към 10 вечерта, след което веднага се отправих към мястото на концерта, от който изпуснах една голяма част. Разбрах обаче, че българските банди са се справили доста прилично, а Марто, с когото тогава правихме DIY Conspiracy на български език, успя да си поговори с Барни от Napalm Death и да запише това интервю, което тогава публиквахме в нашия сайт.

Марк “Барни” Грийнуей е вокалист на Napalm Death от ерата „Harmony Corruption“ насам. Освен всичко друго, тогава той изнесе концерта на патерица! От мига, щом се качиха на сцената, той изкара така целия сет – сочейки от време на време публиката с патерицата и с микрофона постоянно на стойката.

До скоро си мислих, че това интервю е безвъзвратно изгубено, но най-накрая може отново да види свят. За съжаление, не мога да изнамеря нашите снимки от концерта, включително и тези по време на интервюто. Използваните снимки в интервюто са от Tangra Mega Rock.

barney2

Като за начало – ти всъщност вегетарианец ли си или веган?

Вегетарианец. По-добре е обаче да си веган. Млечните продукти, които консумирам са минимално количество и по принцип пия соево мляко. Веганството е наистина по-етичния избор. (Барни става веган през 2012 г. – бел.ред.)

22 години ли станаха? (Интервюто е правено в началото на 2007 г. – бел.ред.)

Не, 23.

По убеждения ли си такъв или просто заради диетата? Какво ти повлия най-силно в началото?

Да, по убеждения. Аз съм от Англия, която винаги е можела да бъде наричана “дом” на движението за освобождение на животните. От Англия тръгна цялата тази работа с правата на животните, състраданието и т.н. (Вегетарианското общество през 19 век, веганството също тръгва от The Vegan Society във Великобритания) По тази причина доста рано, още когато ходех на училище, някой пусна видео, показващо кланица…

На колко беше тогава?

На 10 или 11 години. В час ни показаха документален филм, който ме потресе. От този момент просто реших, че вече не ми се яде месо. Накрая престанах изобщо да ям месо. Останалото е история, както казват.

Ако не звучи досадно, какво продължава да те вдъхновява и до днес?

Продължава да е етиката. Също така, просто не виждам за себе си смисъл да ям месо, не ми е приятна идеята за мъртви животни. И, разбира се, от здравословна гледна точка. Вегетарианството има много преимущества – храната е, така да се каже, “по-чиста”, с по-малко мазнини и т.н. Много ми харесва, дори ако оставим етиката на заден план, просто като диета, идеално е. Така че не бих казал, че има за мен причина изобщо да помислям да се връщам към месоядството.

barney3

Имам въпрос, който е свързан с албума „From Enslavement To Obliteration“. Всъщност, наистина ли в него Лий Дориан пее в първата половина, а ти във втората? По някаква причина така си го спомням.

Не, Лий пее в целия албум.

Да разбирам ли тогава от пасажите, в които е обърнато внимание и на този момент, например “these factories our own hands built…”, че и той е такъв?

Да, той беше веган. Мисля, че все още е, но май е по-скоро вегетарианец. Но беше веган.

Добре. С него изобщо не съм запознат. Ти обаче също обръщаш внимание на тази тематика още от първите албуми, в които взимаш участие.

Така е, но имам нещо по-различно да кажа по въпроса. Напълно подкрепям вегетарианството и веганизма, но мисля, че хората имат право да им бъде предоставяна информация като фактите за ферми, кланици и т.н., но също така имат право и на личен избор. Не мисля, че е хубаво, когато се натрапваш на някого. Така не постигаш нищо. Хората трябва да бъдат оставени на мира.

В такъв случай какво ти е мнението за директен подход като например от страна на Vegan Reich, Earth Crisis и други банди в началото на 90-те?

Мога да кажа, че те в един момент започнаха да имат проблеми със свободния избор. Някои банди от хардкор сцената бяха например против абортите. Съжалявам, но съм изцяло за правото на избор.

hailseitan

Спомена, че Англия е “родината” на движението за правата на животните. Как стояха нещата всъщност в началото? Как изглеждаше всичко това?

Хората бяха доста по-отворени, което като че ли сега е проблем.

Сега май просто всички са наясно с всичко.

Не е само това. Мисля си, че с новопоявилите се закони против тероризма в САЩ, да кажем след 11 септември, когато всеки стана доста параноичен, определени групи започнаха да бъдат определяни като терористични. Animal Liberation Front е една от тях. Изглежда трябва да останат ъндърграунд.

Може би не бива да са толкова директни, все пак в наше време хората са толкова по-информирани…

Да, но ми губиш мисълта. Искам да кажа, че правителството плаща крупни суми за контрол и наблюдение. Вкарват се активисти в затвора за какво ли не. Ако някой иска да остане активен, единственият начин е да бъде ъндърграунд.

Аз наистина съм съгласен с повечето действия, които A.L.F. предприема, но мисля също така, че ако по пътя започнеш да нараняваш човешки същества, вече се стремиш към свят, в който животните всъщност получават повече уважение и това се явява дисбаланс. Ако нараняваш хора, съсипваш цялата идея.

animal-liberation-front-alf-d0012747228

Е, ние сме от бившата източна страна на Завесата, където до преди известно време такава информация не беше достигала. Така че не бих казал, че малкото хора, които се занимаваме с това, сме до такава степен нетолерантни. По-скоро сме надъхани да популяризираме веганството. Както и да е. Текстовете на Napalm Death са от самото начало доста социални. Интересува ме дали хората са вниквали в тях тогава или са били просто група пияници, които харесват екстремна музика?

Доста хора обръщаха внимание на текстовете. Случваше се хлапета да говорят с нас по концерти по тези въпроси. Харесваше им фактът, че Napalm се вписва в много жанрове – метъл, пънк, хардкор. Както и да е. Работата е там, че когато музиката им харесва и видят какво всъщност казва групата, това ги кара да се замислят. Дори ако не са съгласни с всичко, все пак мислят, което е хубаво.

Това да кажем са били деца, с 10 години по-малки от вас. Чувстваш ли, че сте им повлияли по този начин?

Всъщност това, което винаги съм казвал, и в което има известна ирония, предвид че някой е повлиян от нас, е, че трябва да мислиш за себе си, да бъдеш себе си и да можеш да намериш собствената си сила. Защото, когато сам намериш силата, светът около теб става по-спокоен. Да разбираш сам себе си означава, че се разбираш повече и с околните. Това просто е по-добрият начин.

Napalm-Death-Save99-peta2-Ad

Друго, което ме интересува, е дали има млади метъл групи, които имат същата идеология като тази, която ми изложи преди малко?

По всяка вероятност. Не мога да кажа имена, тъй като не следя толкова много модерната сцена, но съм сигурен, че има много такива. Все пак групите отразяват живота. Те са хора, живи съвкупности от хора. Според мен хората забелязват, че мейнстрийм политиката е пълно лайно и никой не се опитва да помогне на никого. Всичко са само жестове и PR. Така че според мен все повече хора си дават сметка за свободното мислене и че всички установени начини за водене на политика са безсмислени.

Което е добре. Значи има надежда.

Да.

Така. Почти приключихме, но имам и накрая въпрос, свързан по-скоро с музиката. Въздържам се от въпроси, на които вече знам отговорите. Мисля, че последните ви четири албума са по-екстремни от доста от предишните. Какво ще кажеш за тази агресия при положение, че си вече по-стар?

Аз съм на 30 и няколко.

По дяволите, много съм тъп. Мислех, че си на възрастта на Шейн и музиката те държи млад. Извинявам се.

Няма страшно.

Всъщност, точно за това с младостта – чувстваш ли сила да продължаваш да правиш това, което правиш? Затова и обърнах внимание на последните ви четири албума.

Разбирам те, но последните четири албума бяха по-скоро резултат на свежест, тъй като бяхме решили доста проблеми…

Нещо като рехабилитация.

Така е. Но за агресията – възрастта никога не пречи на нищо. За себе си не бих казал, че ще загубя способността да правя това след петнайсетина години.

Което е добре, защото ще има какво да слушам.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

Пънк хаос: P.F.A., Cruel Night, Deformed @ Fabrika Avtonomia

През последните няколко години жанровете в екстремната музикална гама преживяват своеобразен ренесанс. Наред с множеството стари кучета, много нови групи и изпълнители запълниха вакуумът, образувал се след голямата умора на 90-те години. Десетки концерти и фестивали събиращи стотици банди и хиляди почитатели ежегодно раздират полетата на Европа, Азия и Америка, а лудостта им изглежда хронична, но и заразна.
След като сме виждали и знаем за съществуването на: мюсюлмани в Азия, които шият кръст нашивки и якета; кози и други диви и домашни животни посещаващи грайндкор концерти; групи, които използват кофа за боклук вместо каса за барабани; баба вокалист на екстремна група; кучета вокалисти на екстремна група; малко момиченце вокалистка на екстремна група; мексиканската пънк вълна от наркозависими амигоси; хора, които крещят на електрическа жица; хора, които скърцат с мокър стиропор по стъкло; кервани от пътуващи по света северноамерикански кръстита, култ към модерният аскетизъм и още други впечатляващи факти, мисля че няма кой знае какво да ни учуди вече по този свят.
България също нямаше как да бъде подмината от това така наречено завръщане на добре позабравени стари неща. Последните 10 години бяха доста интензивни и за щастие на феновете много и много качествени банди минаха през софийските дупки, за да засвидетелстват мисионерството си.

От една страна – постоянната нужда на изпълнителите да обикалят света, за да представят изкуството си, а от друга местният характер на хората във всички страни наоколо, превърнаха Балканите в топ дестинация за млади и нахъсани групи. Защото, ако пънкът е неподчинение на статуквото, рожба на мизерията и желанието за свобода, то в Европа едва ли би се намерило по-подходящо място и климат за неговите проповедници от Балканите.

До такъв извод достигат мнозина, а сред тях са и много пламенни последователи на този нов-стар номадски живот, животът на DIY музикантът.
За това не е и чудно, че героите на днешния ден – два чудесни примера за непримиримост и ярост избират Балканите пред Западна Европа за свое турне.
cruel pfa deformed 06.06.jpg

P.F.A. (https://pfaquitcallingusthrashcore.bandcamp.com/) свирят бърз и безотказен хардкор-пънк в услуга на всички фенове на шумната ‘направи-си-сам’ музика. Сърцат апириънс в духа на младостта и непримиримостта, P.F.A. притежават онова зрънце вдъхновение, което различава искрените от фалшивите, самородните от престорените. Свеж полъх и невъздържани ритми ще съпроводят групата на Балканското им турне, което няма как да подмине София, топ дестинация за всички млади и нахъсани групи в последните години.

Cruel Night (https://cruelnight.bandcamp.com/releases) са част от вълната на raw punk завръщането, което ни дари с разнообразие от ядосани, шумни изпълнители, носталгични чувства и екстремна музика и политика. Унгарците действително следват този пример, създавайки крайна музикална линия в духа на най-суровите образци на британския и японски хардкор-пънк от 80те.
Винтидж звук, истеричен бекграунд и класическият имидж на болезнения радикализъм от новия век се събират в едно, за да предефинират добре познатото старо в не по-малко грозно и шумно ново.
Cruel Night също ще обиколят Балканите, но не и без да посетят своите стари приятели от София.

Подкрепа за унгарските ни приятели ще окажат софийските хаймани от най-новия хардкор-пънк-метъл проект Deformed – младата надежда на безхаберното пънкарско бохемство.

Концертът в крайна сметка ще се състои, въпреки премеждията и не без помощта на Фабрика Автономия, които ще домакинстват това събитие.

Входът за първи път на наше събитие и както винаги във Фабрика Автономия ще бъде – свободно дарение. Свободното дарение е делегирането на много висока лична отговорност към всеки, който цени и осъзнава трудът, който трябва да се положи, за да съществува сцена и тя да бъде независима от търговски и други интереси. Така че когато дойдете да слушате групите, навестете касичката за дарение, за да може групите да продължат спокойно турнето си.

Място: Фабрика Автономия
Час: 20.00ч.

 

До скоро!

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

Сбъднати пророчества: Как Dick Lucas предрече бъдещето през далечната 1982г.

Помня, че през 90-те много голям хит бяха предсказанията, свързани с настъпването на новия век. Всички те, разбира се, вещаеха мрачен, апокалиптичен разпад, мигновена смърт за човечеството или чисто и просто изчезване. Предсказанията гласяха, че последните секунди на 1999г. ще видим Господ в небето или че огромен метеорит ще затрие целия живот и ще ни прати там където ни е мястото – при динозаврите. Ядрото на земята се взривяваше, а алчни и коравосърдечни генерали дирижираха деня на ужаса. Извънземни, катастрофични индустриални инциденти и прочее тормозиха съня на необременените домакини и скучаещите им съпрузи.  Е, 2000г. настъпи и никакъв метеорит не удари земята, като злокобното предсказание се повтаряше с различни формулировки по различни поводи почти всяка една от 19-те години от тогава до днес. Това не се случи, не и по холивудския сценарий, който стратезите на пазара за евтина, сензационна литература, филми и ТВ предавания лансираха с кървава пот. Днес, класическите предсказатели от старите митове и книжки са по-скоро злободневна тема на вицове и насмешки, най-вече родните такива. Масовата култура с нетърпение очаква настъпването на поредната апокалиптична дата, преживяването на която става тема на разговор номер едно. Дали това не е част от стратегия, чрез която да забравим, че сме смъртни, а и че сме виновни за собствения си упадък, не знам, но в последно време все по-ясно става, че някои предсказания все пак се сбъдват.

Новинарските потоци по телевизията и в интернет започват все повече да изглеждат като нещо средно между филм на ужасите, драматична сага с кофти край и зле скалъпена от циклофреник шега. Без никога да съм се докосвал до книги с апокалиптични пророчества и трагедийни демотиватори за разглезени офис-мениджърки, съм почти сигурен, че общото им с новините е повече от допустимото. Войни, бомбардировки, преврати, химически атаки, ядрена заплаха, тайни агенти, български чадъри, код червено, суши, наводнения, опостушения, земетресения… изчезващи животински видове, дефорестация, геноцид. Извратени човешки отношения, икономически кризи, всеобща заболялост. Паника и ужас. Не, това не е компютърна симулация, нито американски екшън по кабелната в 2 на обед.

За развилите стокхолмски синдром общества по света започва да става трудно да различават симптоми от причини. Няма глобално затопляне, няма климатична катастрофа, колонизаторските войни са измислица, а ваксините – конспирация. Реалността е като несвършващо дежа-вю, „ама наистина ли това не съм го гледал някъде вече“, си казва всеки, сблъскал се с тази картина. За малцината трезви, невъзвръщаемостта е можело да бъде избегната. Само някой да беше чул пророците… Някои от тях познаха.

Един от пророците на нашето време, съвременник на своето предсказание позна всичко, до последната запетая. Той се казва Dick Lucas, а предсказанието му носи името „The Day The Country Died„.


 

9rce4eaq2yxqewagq9wbbp-970-80

Една страна, икономически разделена, на ръба на ядрена криза, Тачъристка Британия е перфектно място за създаване на албум, който ще дефинира последващите десетилетия и сам по себе си ще се превърне в кофти пророчеството на едни хора, които определено нямат желание да те лъжат.

The Day The Country Died“ е издаден през апогея на Студената Война през 1983г. От създаването си през 1980г. до тогава Уилширският квартет е издал 3 EP-та, „Demolition Wars“, „Reasons for Existence“ и „Religious Wars„. Когато „The Day The Country Died“ удря алтернативните класации Subhumans вече са на път да се превърнат в пионери на най-радикалния жанр на пънка – „анархо“.

Заедно с тях, други две групи разпространяват анархо-сцената в онези години. Това е арт колективът от Есекс – Crass и хардкор бригадата от Стоук Он Трент – Discharge. Техният не-конвенционален подход към пънка ги различава съществено от групи като Sex Pistols, Buzzcocks, The Clash и др. Докато Discharge свирят тежък и бърз хардкор, Crass възприемат „по-изправен“ стил на музика с отчетливо експериментаторски влияния по-късно. В крайна сметка посланието в лириките е това, което ги прави част от едно общо цяло, а това само по себе си дефинира много широките граници на жанра.

wccvt7zjarxq3wvrh9qazy-650-80

Subhumans през 1981г. Източник: loudersound.com

Очевидно Crass и Discharge пробиват пътя на новото звучене, докато фронтменът Dick Lucas, китаристът Bruce Treasure, басистът Grant Mulry и барабанистът Trotsky остават силно повлияни от пънк 77 вълната. Subhumans, обаче имат в себе си много повече от до болка познатите и втръснали на всички „три акорда“. Озъбените китарни рифове, главоломната бас линия и побеснелият барабанен ритъм подплътяват радикалното социо-политическо послание, което не спира да се излива със същата ярост, тъй както музиката им. Но и самият албум също предлага задоволително широки граници. „Big Brother“ без съмнение е най-суровото парче, докато „Subvert City“ се разпростира в над 4 минути акустичен мрак и болно китарно соло.

Както „Subvert City„, така и „All Gone Dead“ еднакво таргетират пост-апокалипсиса като основна своя идея, което е и главна тема в ‘анархо-пънка’. Subhumans отиват дори още по-далеч, семплирайки звук от ядрен взрив в самото начало на албума. “The world has ended, the gas is gone, it killed the people, now the mutants live on” крещи Lucas като побъркано копеле, каквото всъщност е.

Смразяващият нихилизъм продължава и в парчето „No„.

No I don’t believe in Jesus Christ
My mother died of cancer when I was 5
No I don’t believe in religion
I was forced to go to church, I wasn’t told why

No I don’t believe in the police force
Police brutality isn’t a dream
No I don’t believe in the system cos
Nothing it does makes sense to me

Don’t worry you’ll get over it
You’ll grow up, you’ll calm down
Another youth, another fashion
You’ll get over it, you’ll calm down
You don’t really mean what you say
You’ve had too much to drink
Don’t be so full of hatred
It’s not as bad as you think

No I don’t believe in what you say
You’re just part of what I despise
Yes you’re part of the fucking system
I ain’t blind, I can see your lies
Cos the system thrives on ignorance
What the public don’t know, they can’t reject
In the face of you all I stand defiant
The rest of the people, they wanna forget

Разбира се, няма как да се изпусне абсолютната световна класика „Mickey Mouse Is Dead„. Този унищожителен манифест на безнадеждността е послание към идните поколения за това, което ги очаква като следствие от собствената им неглижираност към околният свят. „The kids out in the road, Their minds have all gone cold, Cos Mickey Mouse is dead, They shot him through the head, With ignorance and scorn, They believed in something new, They read the papers watched the films And they thought they knew the truth. Look what you’ve done to Mickey Mouse.“

„Dying World“ пък хваща ужасяващата картина на кръвожадното настояще. Светът се самоунищожава, а тези момчета знаят как да го кажат. „There’s a hole at the bottom of the earth Where the blood pours out at the end of the day When the usual amount of people have died, Sit back and watch the death and decay.“

Вокалът Dick Lucas не може да задържи нищо от това, което е в него, засягайки различни теми – ot полицията (“Till The Pigs Come Round“) до пушачите („Ashtray Dirt„) и не без помощта на раздразнените беквокали на Bruce Treasure постигат усещането за тотална грубина в и без това изпилената смесица от шум и енергия.

Предсказанието на Dick Lucas и Subhumans изглежда все по-релевантно и днес, далеч от Тачърова Британия.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , | Вашият коментар

Dagenham Dave – Първият фен на The Stranglers

“I’m not gonna cry. I bet he hit that water high.“

Когато през 1977г. групи като The Clash, Buzzcocks, Sex Pistols и The Stranglers са в социо-културния фокус първо на британското, а по-късно и на всички т.нар. западни общества по земното кълбо, медиите, в това число телевизии, радиа, вестници и списания надигат глави през твърдите стени на политическата цензура от онзи период, за да се вторачат във вълнуващия гламур на новоизгряващите звезди. И тъкмо преди пънк културата да излезе на лъскавия подиум за дефиле по високите етажи на обществото, същите медийни хроникьори и обикновени колумнисти на заплата, доизграждат имиджа на този нов и вълнуващ субект на социалното. Резултатът е безопасният бунт на децата от средната класа. Безопасен като безопасните игли в ушите на бъдещите министри, културни дейци и известни хора, безопасен като снимките от лъскавите списания, рекламите за продукти за коса или витрините на бутиците. Пънкът е мъртъв, защото стана безопасен, а това бе решението на неговите създатели. Фокусът на обективите бе по-силен, а мирисът на парите непренебрежим. За някогашните деца от бедните квартали на индустриалните градове би било проява на клинична лудост, ако не изживеят поне за миг своите добре заслужени минутки на слава. А за някои от тях тези минутки станаха месеци, години и десетилетия. Това обаче изглежда е било за добро, защото даде път на тези, за които политическата критика бе по-важна от латексовите костюми, а анти-конформизма достигаше отвъд витрината на секс-шопa на Вивиан Уестууд. Даде път на далеч по-решителните деца на пънка, за който вече беше време да си ходи.

Разбира се, не винаги е било така.

Обратно към годините преди ключовата 1977г. Clash не съществуват, Pistols дори не предполагат едни за други, а Buzzcocks евентуално разучават как работят китарните усилватели, когато The Stranglers вече свирят своите първи гигове в Лондон и околията. В битката за глътка въздух и популярност, английските рок групи доизживяват изпадащия в смертелна агония жанр в концерти, напълно лишени от всякаква емоция. Големите лейбъли са почти невъзможна дестинация за която и да е новопоявяваща се група, а самофинансирането е химера от ранга на живот на друга планета. Имането на инструменти, оборудване и място за репетиции е равносилно на сизифовско усилие, а и също толкова безсмислено с оглед на това, че над 90% от новите групи приключват кариерата си още след втория концерт. Малки кръгове ентусиасти все още се борят за спасението на рок’енд’рола, но и това изглежда кауза пердута без нещо ново, нещо смислено и нещо, което да те кара да очакваш. Всичко звучи добре, ако има кой да ти го каже.

И така, The Stranglers свирят в малки запушени клубчета, борейки се да разширят аудиторията си от 3-ма на 10-ма (без гаджетата) и да покрият поне част от разходите си. Опитът показва, че това е пътят, който мнозина не завършват, така че често изпълненията им приключват в минорно настроение. В своя статия за punk77.co.uk Chiswick Charlie, Duncan Doughnuts и Bren Gun си спомнят за тия години и за един точно определен човек. Наричаният „първият фен“ на The Stranglers – Dagenham Dave. Следващите редове са неговата кратка и тъжна историйка. Историята на Dagenham Dave. Човекът, на който The Stranglers посветиха песен от вторият си и вероятно най-успешен албум.

 


dagdave2

За едно от ‘роуди’-тата на Stranglers през далечната 1976г. първата среща с Dave е Зимата на същата година. След поредния слабо посетен концерт във Фулъм към сцената се приближава смугъл човек. „Страхотен гиг“, казва той, а момчето от екипа кимва одобрително. Пияната осанка на мъжа му придава не много сериозен вид. Моменти по-късно развълнуваният фен вече разменя думи с групата. Това е Dagenham Dave и същият концерт е вторият на групата, който той посещава. Този момент се оказва исторически както за Stranglers, така и за него самия. След вторият път, в който вижда Hugh, Jet, Dave и JJ на живо, той се заклева да не изпусне нито едно тяхно изпълнение до края на живота си. Нещо, което в крайна сметка става факт. Дейв впечатлява бандата още веднага, защото определено е характер с главно Х. А Стренглърс обожават характери.

Всъщност Дейв идва от Манчестър. Син на миньорско семейство, възпитан в много строга работническа среда до края на живота си остава силно подозрителен към всяка форма на власт. Отдаден социалист, Дейв работи много и най-различни дейности, повечето от които съсредоточени в кръга на физическия труд. Доста едър човек с две персоналности, така си го спомнят неговите съвременници, като за него се твърди, че също така е и с потвърдена диагноза – параноидна шизофрения. Обичайно спокоен и ведър, но понякога, когато се напие, ставал доста агресивен с много малко фактори, които могат да го възпрат. В това число и 5-6 човека не биха му били проблем, ако в ръцете си има бутилка или стол. Разбира се, без нито един спомен от свършеното снощи, Dagenham Dave оставял всичко за мига.

Dagenham Dave (прякор измислен от Hugh заради предишна месторабота на Dave) бил забележително интелигентна личност. Самоук, за него нямало непозната територия – от класическа литература до политическа философия и от история на музиката до история на изкуството. Винаги интересен събеседник, Дейв можел постоянно да учудва слушателите си с нови и нови интересни познания. Голям фен на класическата и на джаз музиката, Charlie Parker последовател.

dagdave1

Dagenham Dave нямал два от предните си зъба, които били заменени от изкуствени. Една от любимите му шеги била да ги маха, за да развесели събеседниците си.

 

 

Dave и любимата му Brenda (Bren Gun, наречена от Hugh) живеели в хотел в Есекс, което фактически означавало, че двойката всяка вечер била на различно място в Лондон – театър, кино или група на живо. За тях било напълно нормално да отидат на концерт на Стренглърс и на следващия ден да гледат Лондонската Филхармония.

За любовта на Dagenham Dave към Стренглърс свидетелстват от самата група.
По времето, когато той се запознава с тях, те свирят пред нищожно малко публика в треторазредни пъбове за надница, която е често под тази на сервитьора. В крайна сметка за Стренглърс не оставало нищо, а разходите за път и храна растели непрекъснато. Но насреща е Дейв. Той бил с тях на всеки техен концерт, купувал храна и напитки за групата и екипа ѝ, често харчейки повече от 50 лири дневно, за да подпомогне това, в което вярвал. А той най-вече вярвал в самите Стренглърс, като непрекъснато им повтарял това. Дейв наистина обичал тази група и когато били заедно, за тях не съществували проблеми, не и от финансов характер. Забавният клоун или най-добър приятел, Dagenham Dave винаги бил в центъра на вниманието.

1976г. е точно това време, в което появата на групи като The Damned, Clash и Sex Pistols променяло облика на музикалната сцена в Лондон. С новата вълна се появили и новите хора. Изцяло различна аудитория започнала да посещава гиговете на Stranglers. Въпреки, че Дейв харесвал музиката, трудно може да се каже, че можел да се идентифицира с пънкарите. Тъкмо тогава бандата се сприятелила с група пънкове, посещаващи пъб във Finchley. Hugh ги нарекъл Finchley Boys и скоро след това те започнали да се появяват на техни концерти често. За първи път мястото на Дейв било оспорено. Друг бил клоунът, други били в центъра на вниманието. Разбира се, това не останало без реакция и Дейв им скочил още при първата възможност по време на сета на Стренглърс в 100 Club. Сам срещу 7, той успял да вземе поне 5 в бой без победители. За него останали две пукнати ребра и счупена скула.

16602790_10154899429717604_1999154490430201614_n

Може да се каже, че Dagenham Dave бил от онези хора, които се грижат за другите повече от за себе си. Той се притеснявал за всичко свързано с групата – къде ще е следващия концерт, ще има ли пари за записи и до къде се стигна с преговорите със звукозаписни студия. Той бил душата на групата и в добро и в лошо.

През 1977г. най-накрая The Stranglers достигат до подпис с голям лейбъл. United Artists подписват с тях, което е огромен успех за групата и за всички, които са вярвали в тях през тези години. Най-вече за самият Дейв, който като съвременник на записа на албума „Rattus Norvegicus“ не се свени да подсказва на продуцента Martin Rushent как точно трябва да звучи записа. Това, обаче, изглежда да е началото на края за Dagenham Dave.

Любимата му Brenda, която прекарва последните години с него не може вече да издържа и напуска Дейв, за да заживее с майка си в Есекс. Той прави неколкократни опити да си я върне, умолявайки я да не го изоставя. Това за съжаление не се случва.

За това, на 9-ти Февруари 1977г. Dagenham Dave слага край на живота си, хвърляйки се от Тауър Бридж в ледените води на Темза. Първият и най-голям фен на The Stranglers си отива от този свят в самотата на собствените си проблеми, но остава голям белег – споменът за себе си.

The Stranglers му посещават песен, една от най-хубавите им песни, според мен, уникално аранжирана, успяла да улови както духът на времето, така и личното в историята на Dagenham Dave и Стренглърс.

Днес, над 40 години по-късно митът за първият фен все още витае наоколо. За това се грижат и самите Стренглърс, които не пропускат да си спомнят за него, когато изпълняват „Dagenham Dave“.


 

Dave was from out of town
Manchester’s likely too
Had read De Sade to Marx
More read than me and you
Scaffolding pays good bread
It pays for drugs and kicks
Dave only had one love
Had no real need for chicks
Dave was so far ahead
But now he’s dead
I’m not going to cry
I bet he hit that water high
I guess he lost control
And welcomed in the night
It was too much for him
What were his thoughts that night?
The river Thames is cold
It keeps on flowing on
But it left Dave alone
It just kept flowing on
There’s city sickness here
But now he’s dead
Late night a street in the west of the city
There was a place there where he lost himself
Strange feelings did he feel there
Strange people did he meet there
Angry sounds did he hear there
Like the howling of bulls
I’m not going to cry
I bet he hit that water high
Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , | Вашият коментар

Топ 5 пост-пънк бас линии (завинаги)

Едно от нещата, които крайно много ненавиждам в популярната култура, що се отнася то до музиката и музикантстването в частност, e вицовете за басисти. По-безвкусни и плоски шеги е невъзможно да съществуват в пространството, като дори тези за Стиви Уондър, които си разказвахме в 4-ти клас, са по-забавни. Честно, какво си мисли китаристът на трето-разрядна, никому неизвестна метъл група от средно-голям източно европейски град, когато разказва на всеослушание поредния преведен от американски-английски виц за басист? Дали приносът му към извършената и без това слабо смислена музикална дейност се покачва, остава пълна загадка. За нещастие на нарцистичните типажи от този тип към горното бих допълнил и това, че музика без бас не струва. Точка. Да, запишете си го, всичко без ритъм спира да е музика и започва да е шум. Не виня феновете на шума, нито ги принизявам до нивото на разказващите вицове от Къци-ерата.
Но което си е факт, факт си е – когато слушаш едно парче, колкото и добро да е то, винаги има една линия, която изпъква над всичко останало. Една мелодия, която ти напомня за въпросното парче, една конструкция, която си тананикаш или подсвиркваш. Често това е мелодията на вокала, по-рядко китарният риф, най-рядко барабанният ритъм. Басът, обаче е много силен инструмент. Освен безусловен ритъм водител, не рядко той става център на композицията, гръбнак на музиката, около която всички останали строят.  Понякога далеч от светлината и брокатите, понякога в сами центърът ѝ, най-добрите басисти в света остават запомнени с уникални парчета, много от които ще си тананикате цял живот, дори да сте ги чували само веднъж или дваж.

С горното искам да кажа, че не е безцелно да си спомняме за най-добрите в (…). За това, в този прекрасен слънчев мартенски ден съм ви подготвил моя лична секси-кекси, попи-шлопи класация, която типично нескромно озаглавих Топ 5 на пост-пънк бас линиите ЗАВИНАГИ. Разбира се, от устата на смъртен човек думата „завинаги“ звучи като тийнейджърското „никога“, но само помислете…


5. NEW ORDERThe Age of Consent

Да, точно така. За това говоря. В главите ви вече звучи една определена мелодия и тази мелодия е бас линията на прекрасен шедьовър от монументалните New Order. Няма нужда да ви представям Peter Hook – басист и съосновател на Joy Division, по-късно и New Order, човек, който е оставил зад себе си материал и труд за десетилетия напред. Неговите композиции са вдъхновение за хиляди фенове на музиката в последните над 30 години и честно казано, което и парче да изберете преспокойно може да присъства във всяка една класация на произволно място. Disorder, Digital, 24 Hours, Love Will Tear Us Apart  са малка част сред най-бляскавите линии, измисляни от Hook. Избрах The Age of Consent, защото считам по-късния период на тази формация, в това число и на Hook, за много по-мислен и майсторски.
Бас линията на Hook в тази песен съчетава специфичен вид самоувереност в интензивния и на моменти нахален флоу, който се загнездва в съзнанието на всеки, който я чуе. Звученето на този бас е абсолютно непогрешимо и трудно може да бъде объркано със свиренето на човек, различен от Hook.
Лайв версия, в която Bernard Sumner отново пее ужасно фалшиво (но за сметка на това безкрайно симпатично) ще ви убеди в горното.

 

 

 

 

 

 

 

 

 


 

 

4. Talk TalkIt’s My Life

Mark Hollis си отиде от този свят по-миналата седмица на 64 години. За всички фенове на пост-пънк и софт звуците това бе поредният голям удар. За всички останали, които не се числят към етикети и жанрове остават спомените от ретро-парадите по МТВ през 90-те години. Тогава Talk Talk бяха нещо като неумиращият култ на синт музиката. Разбира се, заедно с някои други, англичаните бяха пионери в една музикална вълна, чийто вибрации отекват и днес, десетилетия по-късно. Генерацията на усмихнатите момчета, които пеят тъжни песни. За мястото на Talk Talk в световният музикален пантеон е изписано и изговорено достатъчно (както и за всички останали участници в тази т.нар. класация), но едно, като че ли остава на по-заден план, а именно – те са уникални музиканти. Paul Webb е зад баса на Talk Talk от създаването им през 1983г. до 1988г., когато напуска. За това време успява да композира и пише музика за много класни албуми, сред които е и едноименният „It’s My Life„. Песента, която обиколи света с един уникален клип и запомняща се мелодия всъщност е построена около простичкият бас риф на Webb. Няколко тона са гръбнакът на един от най-хубавите синт поп химни на 80-те години. Мелодийка, която завинаги остава в главата.
В памет на Mark Hollis, лека му пръст.

 

 

 

 

 


 

 

3. Echo & The BunnymenBedbugs and Ballyhoo

Навлизаме в свръх-тежка категория бас линии. Каквото и да се каже за Echo & The Bunnymen ще е малко. Култовата група от 80-те години на миналия век остави доста материал за размисъл и още толкова разбити и залепени сърца из целия свят. Магнетичният имидж и още по-привлекателна музика ги правят топ избор за всеки фен на естетическия подход. Нежните бунтовници завладяха английските и европейски инди чартове с песните си, а днес, близо 40 години по-късно, работата им получава достойна оценка от всички, независимо музикалните предпочитания на всеки един от нас. Les Pattinson е един от основателите, заедно с вокалиста Ian McCulloch и китаристът Will Sergeant, както и съкомпозитор на парчетата на Echo & The Bunnymen. Свирил с Paul Simonon от The Clash, Terry Hall от The Specials и членове на Blur в различни проекти, Pattinson е олицетворение на добрият басист. Специфичният му стил на свирене, обусловен от техниката, която използва придава на Echo & The Bunnymen неповторимо и неподлежащо на имитация звучене. За мен лично сингълът „Bedbugs and Ballyhoo“, част от който е и едноименното парче е абсолютното доказателство за невероятният талант на басиста. Смазващ бас риф, едновременно ултра-жив и силно-мрачен, стилен, но хулигански, няма как да не се набие в съзнанието завинаги. Знам, че знаете това…

Освен това, в това магнетично парче McCulloch подозрително много звучи като Jimi Hendrix.

 

 

 

 

 

 


 

2. BauhausKick In The Eye

Bauhaus е нещо като крайпътен камък не само за гот-рок, пост-пънк музиката, но за световната култура като цяло. Изключителен пример за влиятелност чрез професионално обработените моменти на истерична гениалност сред 4 човека. Парчетата на Bauhaus са наследство, което е оставило толкова дълбока следа в историята на музиката, че е трудно да си представим как би изглеждала модерната рок музика без тях. Слаби са думите и за дискографията, която съдържа толкова много безценни паметници. Това, което съм избрал днес, обаче, абсолютно без никакъв коментар е ТОТАЛЕН СЕКС. „Kick In The Eye“ излиза като сингъл през 1981г., и по-късно е част от албума „Mask“. Peter Murphy, Daniel Ash, Kevin Haskins и басистът David J са на върха. David John Haskins е известен английски музикант, басист и един от основателите на Bauhaus. Неговите незабравими бас линии съпровождат най-яките парчета на групата, освен това той е автор и на някои от лириките. Най-известните такива са за най-култовото парче на BauhausBela Lugosi’s Dead. Обратно към Kick In The Eye… за мен това е бас мелодия от друга вселена. Не знам кой и как е вдъхновил David J, но резултатът е това потресаващо парче, което не може да остави безпричастен никого. Истинският дръм енд бас, фънк, но готик, мрачно, но някак оптимистично. Невъздържано, но в никакъв случай хаотично, смело мога да кажа, че това е една от най-най-най любимите ми песни на Bauhaus. Невъзможно е да има друго мнение по темата.

 

 

 

 

 


 

1. The SmithsBarbarism Begins at Home

Трудно е да се определи първото място измежду тези двете, но в крайна сметка няма как да не се съгласим с очевидното. Най-добрата бас линия, измисляна в пост-пънк музиката до ден днешен принадлежи на The Smiths. Това е Barbarism Begins at Home. Колкото и да ни е неприятно да признаем реалността, високомерното и отблъскващо л.йно Morrissey  има уникалният шанс да се лиготи върху космическа музика, композирана от Andy Rourke и Johnny Marr – басист и китарист за The Smiths.
Andy Rourke  създава най-запомнящият се бас риф през 1984г., като уникалната песен вижда бял свят само в ограничени копия в Италия и Германия на следващата 1985г. Късче гениалност обуславя това, което без уговорки можем да наречем върха на The Smiths. Доста ще е трудно на настоящите музиканти да надскочат направеното от Rourke, а и дори да го направят, сянката на този умопомрачителен бас ще тегне още десетилетия.
Стига думи, време е за още музика.

 

 

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , | Вашият коментар

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН SOFIA REBEL STATION (9)

9 години от първата публикация на ъндърграунд фензина за алтернативна и радикална музика, култура и субкултура SOFIA REBEL STATION се навършват днес.

g1542834131203092683

9 години, в които много автори от различни кръгове, групи и течения оставяха свой отпечатък върху историята на българските субкултури. С понякога емоционални, друг път тривиални очерци за групи, изпълнители и концерти беше съградено това, което днес представлява най-голямата платформа в интернет за алтернативна култура на български език. Мнения, любопитни истории, разкази от първо лице, ревюта и интервюта с български и чуждестранни изпълнители са деветгодишният каталог на един проект, който стартира с не много амбициозната цел да запознава новите поколения с все повече изгубващият се в технологичната революция свят на субкултурите – музика, литература, политика, спорт и мода – всичко онова, което обуславя животите на активният млад човек в един „растящ, но не стареещ“ бетонен град, където някои правила се сменят твърде често…

За тези 9 години, DIY концертите и събитията, статиите и очерците, които носят почерка на SOFIA REBEL STATION, се превърнаха в непогрешима марка, която трудно може да бъде имитирана или симулирана. Стремежът на авторите да не късат дълбоката връзка на емоцията със съвсем ясните очертания на реалността, както и себеотдадеността на всеки участвал в организацията и осъществяването на подобни събития и/или е подпомогнал SRS е кръвта на този фензин, съществуващ вече почти едно цяло десетилетие.

Благодарим ви за подкрепата.

Както всяка предишна година, така и през настоящата, екипът на SRS и група незнайни войни от тъмното ви е подготвил изненади. С оглед на изминалите 9 – юбилейната 10-та ще ни донесе още по-контрастни поводи за радост и безумие. Просто бъдете с нас.

През изминалата година SOFIA REBEL STATION бяхме ние,

JollyStomper
mitkoxvx


Тазгодишният ни поздрав е малко тъжен, първо защото тези дни се навършва тъжна годишнина от земното отпътуване на нашия приятел Сашо Пролетарски и второ, защото рождените дни от един момент нататък стават повече печално отброяване до края, отколкото бохемски празник на жизнеутвърждението.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , | Вашият коментар