COIL. Манифестът. 1983.

29fddc6fecc96f2e775437ddf08c0fb0

„COIL“ е лондонска мултижанрова експериментална група, сформирана през 1982 година от Джон Баланс и неговият верен спътник Питър Кристоферсън. Настоящият манифест е публикуван от групата за първи път през 1983 година, във времето преди издаването на нейния  дебютен албум „Scatology“ (1984) –  период белязан с участието на двамата й членове в редица  странични авангардни/индъстриъл проекти и тясното съдействие с Джон Гослинг Зоскиа („Psychic TV“) и Бойд Райс („Current 93“). А ето и преводът на самия текст.

Coil.Манифестът.1983.

Цената на съществуването е вечната борба. COIL e скрита вселена. Код. Ключово положение, за което Цялото не съществува. Coil e Несъществуващото в своето мълчание и потайност. Заклинание. Намотка. Систематично артериално кръвно налягане при женския цикъл. Вихрушка. Двойна спирала. ДНК. Електричество и основни елементи. Атонален шум и безмилостна поезия.

Coil е липса на форма. Просветляваща и постоянна промяна. Вроден постепенен упадък. Вродено неподчинение. Проводник за натрапчиви идеи. Цикли от сънища във вечно движение. Ние сме главорези. Инфантили. Непорочно заченати. Болни. Вирусът е Хаосът. Лекът е Делириумът.

COIL. Архангели на Хаоса. Цената, която заплащаме за своето съществуване, е вечната борба. Съществува скрита намотка от сила, дремеща под седимента на условността. Сънищата ни отвеждат под повърхността, отвъд края, към състоянието на делириум. Без окови. Надмогнали наказанията и измамните светове. Ние се събираме в НАШ собствен порядък.

COIL. Които имат дързостта да мечтаят, сътворяват и убиват, докато Цялото, движещо всяка една частица, e застинало в неподвижност. Собственото ни понятие за рационалност е нерационално. Бълнуването е истината, която вкопава траповете на нашите гробове.

COIL e непреодолим порив. Импулс и построение. Сменяме кожите си и заблудените писма се ронят като люспи. Кабала и Хаос. Танатос и Телема. Архангели и Антихристи. Отваряне и затваряне. Истина и Освобождение. Капани и Дезориентация.

COIL съществува между тук и тук. Ние сме Двуглавият Янус. Множествено число. Несвоевременни. Не на място. Напук. Като противоотрова за зловредността на човеците.

COIL. Ние знаем как да унищожаваме ангели. Как да парализираме. Представи си света в бутилка. Ние сграбчваме тази бутилка, строшаваме я и прерязваме с нея гърлото ти. Предупредих те, че сме убийци. Ние сме касапите на логичния бунт. Ние знаем всичко! А всъщност признаваме само едно нещо. Абсолютното съществуване, абсолютното движение, абсолютната посока, абсолютната Истина. Тук, Сега, Ние.

Не знаейки какво е и какво не е знание, аз не зная“

Хасан и Сабах

 

http://brainwashed.com/coil/

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

„Получовек“

halber-mensch-ishii

Halber mensch” германско словосъчетание, което в най-общ превод има значението на „Онзи, който не се чувства завършен, който е наполовина/ Онзи, който е с единия крак в гроба“ – е името на експериментален филм от Сого Ишии (р. 1957): авангарден японски режисьор и основоположник на кибер-пънк движението в Япония от 80-те години на ΧΧ в. Звездата на Ишии изгрява с научнофантастичния филм „Βurst city”, в който участват редица членове на популярни за времето си японски пънк групи (The Roosters, The Rockers, The Stalin, Inu) и в който тези пънкове изпълняват ролята на рокери полумутанти, газещи наред злополучните граждани, имали смелостта да се обявят срещу построяването на гигантски ядрен реактор в Токио. Но да не се разсейвам много много. Филмът „Halber mensch” е заснет през 1986 година във връзка с посещението на германските индъстриъл-нойз пионери „Еinstürzende Neubauten” в Япония. Придържащ се основно към парчетата от едноименния албум на бандата от 1985 година  – умопомрачителна експериментална-нойз-индъстриъл мешавица, в която като в кошмар изникват фрагменти електронна музика, акапелно пеене, шепоти, писъци, подчертани бас линии, трясък от счупени предмети и боботене на машини, – филмът проследява престоя на групата в страната и включва концертни кадри, живи пърформънси, извършени в индустриални комплекси, и музикални видеа с много киберпънк и зрелищно приложение на Буто: вид японски танц, основан върху принципа на пълната творческа свобода. Най-общи негови черти са гротескният външен вид на танцьорите, техните покрити с плътен бял грим лица и премерени, плавни движения, стремежът към умишленото рушене на съществуващи табута и необичайните, странни места на провеждане. А ето и десетте части на самия филм, представящ постиндустриалния мрак в най-чистата му форма и вечният протест на получовеците срещу нищото.

https://neubauten.org/

Други статии от Dark Wave Group Sofia:

http://lunatic.bg/post-punk-i/

http://stand.bg/page/detail/title/%d0%9f%d1%80%d0%be%d0%bb%d0%b5%d1%82%d0%b0%d1%80%d0%b8%d0%b8+%d0%be%d1%82+%d0%b2%d1%81%d0%b8%d1%87%d0%ba%d0%b8+%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8,+%d0%be%d0%b1%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%bd%d1%8f%d0%b2%d0%b0%d0%b9%d1%82%d0%b5+%d1%81%d0%b5!/id/7272

http://stand.bg/page/detail/title/%D0%9F%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%BF%D1%8A%D0%BD%D0%BA+%D0%BC%D0%BE%D0%BD%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5+%D0%BD%D0%B0+%D1%81%D1%8A%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%B0+%D0%A0%D1%83%D1%81%D0%B8%D1%8F

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

Diaframma

Дните се движат или тромаво бавно, като житието на осъден завинаги, или прескачат един в друг, като матрично изрязани парчета на конвеирна линия. Лишени от възможността да живеем животите си извън пост-модерната естетика на манифактурата, ние човеците, отдавна сме привикнали да пригаждаме туй що е останало от нас самите, от нашите духовни силуети, с причудливите форми, които съдбата ни предлага за убежища. И нищо, че в повечето случаи двете не подлежат на съчетание, упоритостта ни е тази, която, в крайна сметка заглажда ръбовете, оформяйки видове и под-видове, мултиплицирани типажи, уеднаквени до перфектност, ходещи и дишащи парчета месо – химически коктейл в тленна форма, духовни кастрати, автоматизирани машини за действия и бездействия. Излишностите от билите някога неправилни форми се търкалят напълно безизразно около нас, като парчета боклук, зарязан на случайностите на съдбата. Тези парченца, тази метафизика, странно-извратено ми напомня на безбройните телбодчета и габърчета по изстрадалите дървета, до скоро държали със себе си някоя черна жалейка. И подобно на летен кошмар в жежка нощ, чувството на безизразност се загнездва, а с него идва и инертността… Силно се съмнявам, и това е основната ми теза днес, че подобни чувства са били вдъхновението и основата на култовите европейски пост-пънк групи, които с нихилистичен аплом разпространяваха мрак и хлад в десетилетията след Секс Пистълс, тогава когато скандалът стана норма, а предизвикателството прие съвсем отделна форма…
Веднъж прегърнал чувството на пренаситеност, изкуственост и престореност в 2016-та, обикновеният, посветен на социабилността млад човек, лесно може да изимитира чувството на тъга, да го облече в даден културен феномен и да го експлоатира тъй че да трансформира собствения си дефицит в облага, а отделно от това, някой друг да изкара малко парички. Ако не ми вярвате – вижте десетките младежи и девойки по улиците на големите европейски градове, които буквално изнасилват образа на Иън Къртис и неговата група, стотиците, а може би и хиляди фенове на евтина индийска конфекция, които с гордост (и от нужда) търкат гърди в обложката на Unknown Pleasures. Хилядите, способни да се събудят като Робърт Смит (но само в прическата), пък да си легнат като Пешо от „широкия център“, едно щастливо дете, горд притежател на последна дума технология, най-новия въй-фон седем, но и на селфи-фотосесия в известен столичен парк. Тази армия от „депресирани“ псевдо декаденти се трупа на стада пред бутиковите намаления и официално потвърдените места за социален контакт, като единствената им отчаяна цел е да бъдат забелязани, а след това и одобрени. Нямащата нищо общо с чувственото отшелничество на пионерите в ‘дарк’ културата поза, направи някои от образците в пост-пънка да изглеждат смешно клиширано, изтъркано и направо досадно – като някакви мрънкала, неспособни да се справят с животите си, но заразявайки всичко около себе си с нескончаема досада. Това може да убие и последния останал живец в тази морално остаряла постановка.
И като оставим музиката на страна, отчаянието на три поколения страдащи от болестите на модерността, се превърна в тихо одобрявана нормалност. Все пак защо да си усмихнат, когато технологията сама те улеснява, засилвайки правопропорционало ефектите на собствените ти грешки. Така, освен комуникацията, животите ни станаха някак си виртуални, а през тази призма ни става все по-трудно да отсеем автентичността от имитацията.
Този постинг е в съзнателна услуга на всички „уона би“ даркер(к)и, всички с татуировки „no love lost“ и най-вече тези, които, лутайки се между електронната нарко култура и неопределеното настояще, все още не могат да разберат дали ги кефи да са тъжни или ги кефи да са част от поредния хипстърски ‘хайп’, който има малко повече шанс да ги издигне в очите на търсещото съдържание, наместо опаковка, общество.
Следващите редове са от висшата школа…

diaframma_cover_fiorenzuola_li

Не се чувствам достатъчно вдъхновен, за да сътворя въздействащ текст, който да ви накара да чуете тази (а към настоящето и която и да е) група, ако сте музикални фенове или част от субкултури с опит в съпреживяването,… но ако за вас всичко това е ново, а значението му се корени в няколко тениски и онези скъсани джинси, които даде на баба си да досъсипе с ножицата, то тогава би могло да има полза, някаква.
Далеч от болния прагматизъм на безкрайно индустриализирания изток, инертното безвремие на мрачния запад и безсърдечната хлад на европейския север се намира онази обетована земя, където слънцето е повече от облаците, а вълните, обагрени в топло синьо често мият златни брегове – тази земя, от космически поглед прилича на дамски ботуш, а погледната отвътре, на женско сърце – огнена и невъздържана, емоционална  и първична, но мъдра и топла по майчински. Да, това е Италия, родината на всички диктатури, на човешкия хедонизъм, на цитрусовия вкус и на всички вкусове изобщо. Вечният град, гробището на империята, наследника на европейската цивилизация, директно от нейния извор. Не веднъж тук е ставало дума за Италия – от пънк и пост-пънк до хардкор и безбройни обскурни секти, родени от бурния апенински нрав и характер, това е школа, която в никакъв случай не е за пренебрегване. И докато италианските пионери в пънк и хардкор музиката отдавна са преживели апогея на своята популярност, още през 80-те, то тези, които ги наследяват, с много малки изключения, като че ли остават в сянката на англо-саксонските си братя по нота. И това е крайно незаслужено. Време е да дадем още един коз в ръцете на шетащите с плетени еспадрили и еко торби пост-алтернативисти, свели до екзистенц минимум музикалните си познания. Шегувам се, разбира се, ако и някога наоколо да е имало такива, то този текст със сигурност не би достигнал до тях вече.
Е, представям ви Diaframma.

diaframma_locandina

Познавам отлично чувството на стягащата се диафрагма. Понякога става от физическа болка, а понякога от лошо предчувствие или неразположение на духа. Тя се стяга и когато си притеснен или изпитващ друго силно чувство и емоция. Убеден съм, че това е и концепцията зад името, което са си избрали италианци. Diaframma описва чудесно с една дума,неописуемото – десетки различни видове чувства – едно и също последствие.

Култовата италианска пънк-даркуейв банда изгрява още в края на 70-те години, от духовното опустошение сред жителите на Флоренция, жертви на напредналия италиански капитализъм. Заедно с колегите си Litfiba, Diaframma стават нещо като марка за италианската готическа култура от 80-те години и пример за успешен музикален проект с над дузина записи, макар и множеството промени в състава през годините. Въпреки, че в течение на годините влиянието на пънк културата върху групата е променливо, този състав оставя силна следа в историята на италианската протестна музика и бива високо ценен.

Лидер на групата и нейн основател е поетът, певец, китарист и автор на музика – Federico Fiumani. Преди 1989г., когато начело застава Fiumani, се изреждат Nicola Vannini и Miro Sassolini, които, като вокалисти оформят лицето на бандата през първото десетилетие от тяхната дълга история. Sassolini записва и първите три албума, които, малко или много определят пътя на Diaframma напред до смяната на вокалиста с Fiumani.

Стартирайки първоначално от изконния даркуейв звук, Diaframma постепенно преминават към по-твърдо пънкрок звучене в по-късните си албуми. Групата добива култов статус не и без помощта на своя вокалист – Federico Fiumani, известен със свирепите си лирики и безкомпромисни изказвания. Не веднъж през тези години Fiumani отказва да подпише договор с големи лейбъли, поради антиконсумеристките си виждания за света и музиката. Няколко пъти отказва и групата да вземе участие в комерсиални събития, като големи фестивали и спонсорски концерти.

diaframma

Историята на Diaframma се развива спрямо строгата концепция на Fiumani, който е нейн идеолог и основен двигател. С Vanini зад микрофона, обаче, италианците достигат за първи път известност. Заедно със значително „потъмнелия“ си звук, те променят и имиджа си. Това моментално довежда до появата на първия им прякор – италианските Joy Division. През 1984г. с промяната на вокалиста и идването на Sassolini се случва и записването на култовия албум Siberia. Diaframma се разделят със същността си на би-лингвистична група и се завръщат към своите италиански корени… По това време започва и ‘истинският’, ‘реален’ период в историята на групата. Siberia е считан за един от най-влиятелните пост-пънк албуми и фундаментален за цялата италианска рок сцена, вдъхновил десетки групи и изпълнители да записват и продуцират музика. Siberia става и причина Diaframma да бъдат наречени по-късно – „една от най-известните, ако не и най-известната италианска пост-пънк група“.

Стилът на италианците… е, за ценителите на по-тъмната гама в т.нар. алтернативна музика има няколко важни стълба – атмосфера, послание, влияние, мелодия и стих. Ако това, условно, са границите, то Diaframma ги изпълват със съдържание. Неслучайно, високо ценена и извън дома, групата е считана за нещо като пионер за даркуейв стила на това толкова нетипично за такава музика място.

За почти 40 годишната си история Diaframma са издали над 30 записа – пълносвирещи албуми, сингли и компилации. Всеки албум на групата е очакван, а музиката им високо ценена, въпреки възходите и сниженията, които, нормално има състав с толкова голяма история.

Като доста важна частица от историята на средиземноморските субкултури, Diaframma заслужава повече внимание далеч от дома, дори там, където обичайно на такова се радват само най-популярните и комерсиалните. Ако търсите истински, автентичен дарк и сте уморени от същата стара касетка, изтъркана като ейч и ем щампа, Diaframma са хората, които могат да го направят. Силно подценени от феновете в сцени и места, които наваксват в десетилетната музикална история, Diaframma може да се окажат приятната изненада, добре пазената европейска тайна, поредните любимци от европейският юг. Мек и мелодичен, но от време на време  тоталитарен звук и много атмосфера е първото, което прави впечатление в ранните албуми, които и си заслужават най-много, според мен. За любителите на непримиримостта на CCCP Fedeli Alla Linea, първичността на Kina, анахронизма на Litfiba  и още… това е чудесна възможност за още малко италианска биполярност – редуващи се върховно чувство на тържество с най-низката депресивност, мелодия с агресия, спокойствие и атмосфера с електризиращото чувство на необуздана емоционалност. Siberia и Diaframma улавят тези полюси и ги забъркват в опасен коктейл със силен вкус – екзотичността на италианския език, традиционния за региона материализъм и обсебваща романтика на безбрежен нихилизъм.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , | Вашият коментар

7 пънк банди, които трябва да чуете това лято

gloss

Летните жеги ни пържат с пълна сила, а комарите хапят безмилостно. Интернет е пълен с простотия, а хората четат и коментират само заглавия и картинки. Затова се надявам снимката на G.L.O.S.S. в началото на тази статия да привлече вниманието на онези от вас, които искат да чуят нещо свежо докато пътуват към морето или симулират работа в някой офис. Без повече въведение, директно минавам към същността на този материал, а именно да ви запозная с любимите ми неща от пънк ъндърграунда за 2016 г.

B̶l̶i̶n̶k̶-̶1̶8̶2̶ ̶—̶ ̶C̶a̶l̶i̶f̶o̶r̶n̶i̶a̶

Добре, Blink-182 имат нов албум и Мат Скиба (Alkaline Trio) пее в него. Това обаче не е ъндърграунд и няма да влезе в нашата класация. Ако очаквате ревю на Blink, спрете да четете надолу и спрете да отваряте Sofia Rebel Station.

1. G.L.O.S.S.

G.L.O.S.S. (Girls Living Outside Society’s Shit) се завърнаха по-злобни от всякога. На 13 юни G.L.O.S.S. избухнаха с „Trans Day of Revenge“, пет нови парцала на гневен трансджендър / куиър / гей прайд пънк, тъкмо навреме да отбележат бунтовете от Стоунуол. Не се препоръчва за хора със слаби сърца и консервативни идеали, които не искат да им навират нещо си пред лицето им. Пънкът не е и никога не е съществувал с цел да запази децата от разврата.

2. Petrol Girls

Petrol Girls са феминистка пънк-рок група от Лондон, които не искат да спестят сериозните социални и политически послания в своята музика. Повлияни музикално и лирически по равно от Propagandhi и riot girrrl движението (Bikini Kill и т.н.), Petrol Girls са една от най-свежите нови банди от острова. The sea is rising / We rise / London is dead / Europe is lost.

3. Spirits

Стрейт едж хардкор пънк от Бостън, точно такъв какъвто го обичаме. Spirits издадоха албума си „Discontent“ преди точно едно лято и от тогава насам не спират да правят турнета по света и да издават сплитове с банди от Перу и къде ли не. Позитивни и в същото време сериозни послания, скокове във въздуха, стейдж-дайвове, съркъл питове и хиксове по ръцете. Единственото по-яко нещо от това да си пуснеш Spirits е да ги гледаш на живо.

4. Minority of One

Още една мелодична и супер надъхваща банда със сериозни, но позитивни послания. Minority of One са от испанската провинция Андалусия и издадоха чудесния албум „Glory Days“ преди точно 2 години. Новото им произведение „Never Quit“ обаче надмина всичките ми очаквания и се върти ежедневно преди да изхвърча с колелото от вкъщи.

5. Accidente

Продължаваме с испанските банди, този път с Accidente от Мадрид, които вече имат зад гърба си три невероятни пънк-рок албума, като всеки един от тях ми е еднакво любим и надъхващ. Силни послания, невероятни женски вокали на испански и толкова много енергия. Ебати яката група, чуйте новия им албум „Pulso“ и отворете тяхната bandcamp страница, за да преслушате и по-старите им неща.

6. Leftöver Crack

Leftöver Crack говорят много за всеки, който поне малко се интересува от пънк. Легендарната банда е създадена още през 1998 г. след като същите хора слагат край на Choking Victim , а ако наистина не знаете за какво става въпрос, значи трябва веднага да компенсирате за ниската си пънк култура. Дългоочакваният нов албум „Constructs of the State“ излезе в края на 2015 и донесе нова искрица надежда в сърцата на най-мръсните, смрадливи и надрусани пънкари, които споделят обяда си с плъховете. Хахах.

7. Sole & DJ Pain

Напоследък не слушам много пънк и хардкор, затова пък наблягам на хип-хоп. И въпреки, че в заглавието казах 7 пънк банди, които трябва да чуете това лято, ще завърша с малко пънкарски рап. Sole е един от най-продуктивните американски ъндъраунд емсита в последните години, а последният му проект с DJ Pain, носещ името „Nihilismo“ е доста често на repeat вкъщи. Циничен, политически и безкомпромисен Sole разцепва за пореден път, а една от песните в албума – „Hostage Crisis“ – е с гост Крис Хана от Propagandhi.

Това е всичко, приятели. Очаквам още предложения в коментарите.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , | Вашият коментар

Цветя от края на 80-те

zx620y348_2532982

Няколко дни след като пуснахме първата бомбичка от поредицата със статии за пънкът в София в периода 2000- 2015, получих писмо от приятел, по-малък на години от мен, пънкарче и китарист в няколко локални пънк банди. В него той ми пишеше : „Като гледам името на поредицата ти от интервюта, ми е интересно после да се опитаме да научим и за предходния период, който за мен е неизвестен в голяма част... мистерия“. Та това ме накара да си помисля, че преди да се заровим в съвременната сцена, не би било излишно да напишем няколко думи за софийското пънк движение от втората половина на 80- те и 90- те години на ΧΧ в., или по- скоро да скалъпим франкенщайнче от информация- статии, документални филми и снимки – завещани ни от преките свидетели на събитията.

И тук е мястото да кажем едно голямо благодаря на Румен Янев и Емил Братанов, музикални журналисти и главни виновници за историята на т.нар. Второ българско рок поколение, тухла от 600 страници с интервюта, репортажи и снимки (фотографи Нели Недева Воева и Стоян Гребенаров) от родната ъндърграунд сцена в края на 80- те, където в раздел ΙΙ. Пъстро, посветен предимно на Пънкът, четем:

През втората половина на 80- те години по улиците на големите градове започнаха да се забелязват по-предизвикателно облечени младежи и девойки, което силно разтревожи партийното и държавното ръководство, комсомола и милицията. Те бяха силно гримирани, обкичени с обеци, гердани и гривни, облечени предимно в черно и със стърчащи на всички страни коси. Мнозина от тях си носиха косите на гребен, пушеха и пиеха бира на публични места и дразнеха еднакво, както властта, така и метълите. С уейвърите минаваха за братовчеди, но гледаха на тях с пренебрежение…

… източните пънкари се различаваха идеологически от западните си побратими. При осигурената от онази система свобода на личността, пънкарите на Запад бяха доста по- нихилистични и разрушителни от нашите тук. Нашите си бяха направо градивна опозиция. Защото под чорлавите коси, грима и металния обков се криеха честни души, бистри умове и нежна чувствителност. Българският пънк бе елемент от антитоталитарната контра култура, което си е спонтанен младежки поход към свобода и лично достойнство. Рок поезията на българските пънкари от онези години в по-голямата си част е като епиграмите на Радой Ралин, или репортажите на Георги Марков. Тя е социална, критична, иронична и предизвикателна, но е устремена към нещо ново, цветно, живо, истинско и необятно. А не към нищото…“.

CVETYA-OT-KRAYA-NA-80-te_korica-a

Сред ярките свидетелства за софийската сцена от втората половина на 80- те години на ΧΧ в., е и документалният филм за група „Ревю“ Директор на водопад“, създаден от Студио за телевизионни филми „Екран“ през 1989 година, с откъси от концерти, задкулисни кадри и интервюта с членовете на бандата – Васо Гюров, Милена и Кирил Манчев.

direktor

Друг жесток филм, разказващ за 80- те години на ΧΧ в., но от една по- далечна, съвременна на нас, перспектива е документалният филм на музиканта от група Атлас, Пепи Даскалов, със заглавие „Млада кръв“ (2013), включващ спомени на музиканти от групите Атлас, Клас, Контрол, Конкурент, Кале, Вход Б, Ревю и Милена Славова за „тато-тотово време“.

37428.m250

Ще завърша този кратък очерк с цитат от текста, лепнат на задната корица на „Цветя от края на 80-те. ΒG РОК история/поезия“, защото е едновременно изчерпателен и красноречив, пък и кой знае, може да се зарибите и да си вземете книжката. Няма да съжалявате. Вътре ще откриете снимки, текстове на песни, интервюта и репортажи за Ревю, Контрол, Кале, Милена, Ера, Нови цветя, Холера, Бедствен район, Хиподил, Нова Генерация, Виолетов Генерал, Воцек и Чугра, Мъртви поети, Клас и мн. др. И така:

Ние сме Нова генерация завинаги! И въпросите са ни към цяла нация! Завинаги! Ние ходехме по въже, опитвахме се да светим като крушки, бяхме директори на водопади, черни овци, тикви в задния двор на обществото, набивахме крак в строй, скачахме безнадеждно в калта, бесехме се в неделя.

Второто поколение на българския рок произнесе ясно и недвусмислено присъдата срещу тоталитарната ни система. То е неразривно свързано с произтеклите в края на ΧΧ век политически и социални промени в България. Обяви гласно правото си на лична свобода и достойнство. Инжектира своите връстници с достатъчна доза кураж, за да възстанат срещу реда на бащите си. Тези млади музиканти и поети взривиха общоприетите рамки на творческия процес и оставиха след себе си десетки песни, които и днес звучат силно, убедително и актуално“.

 

Галерия (с признателност към фотографите и медиите споделили тези моменти в интернет):

Повече информация относно „Цветя от края на 80- те. ΒG Рок история/поезия. Интервюта, репортажи, снимки от една незабравима епоха“. изд. Paradox, 2014:

http://offnews.bg/news/Kultura_33/Tcvetia-ot-kraia-na-80-te-BG-pankat-Chast-%D0%86-va_331905.html

https://www.academia.edu/7333471/%D0%A6%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8F_%D0%BE%D1%82_%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_80-%D1%82%D0%B5_%D0%91%D0%93_%D0%BF%D1%8A%D0%BD%D0%BA%D1%8A%D1%82_%D0%A7%D0%B0%D1%81%D1%82_%D0%86-%D0%B2%D0%B0_

http://frontalno.com/%d1%86%d0%b2%d0%b5%d1%82%d1%8f%d1%82%d0%b0-%d0%be%d1%82-%d0%ba%d1%80%d0%b0%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-80-%d1%82%d0%b5/

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | 3 коментара

Пънкът в София (2000- 2015)

Punk-s-not-dead-punk-rock-14926257-658-521

София в края на 90-те години. Големите пънкове се събираха покрай паметника, Царска и Докторска. Спомням си отделни, ярки образи – Давид, Берта, Гугутката, Румко, Катя, Ася, Крум, Пънку, Телешка глава и много други- около които ние, петнайсет- шестнайсет годишните, току що прослушали пънк, лапета, гравитирахме и попивахме истории като сюнгери. Пиехме евтин алкохол, пафкахме (e, и не само) и си разменяхме музика – предимно касетки, често стотен презапис, на английски анархо-пънк и ой банди и нашите си, родни, броящи се на пръстите на двете ръце, пънк групи: Конфронт, Контрол, Чувал- Чувал, Хиподил, ДДТ, Холера, Кокоша глава, Аве Мария. Спомням си че имаше един сърбин, Джапич от Белград, по това време живееше в София, за да не го вземат в казармата. Та същия този герой, един слънчев ден цъфна с двайсетина диска, на които в mp3 формат бяха записани по яките банди от югославската ню-уейв и пънк вълна (Директори, Хладно пиво, Атеист Рап, Пекинска Патка) и ни ги даде, ей така, да си слушаме. Зариби ни здраво, а след това изчезна като да не се беше появявал. Враг № 1, разбира се, бяха скинарите – тъпоглавци, които се събираха в Борисова градина и Кравай, и не пропускаха да наминат. Имаше доста грозни истории, неведнъж сме се сражавали, спасявали и покривали, но така или иначе в играта на котка и мишка имаше тръпка и ни накара да отстояваме твърдо своята идентичност. Компанията беше доста голяма- 50- 60 човека, следите на повечето от които днес ми се губят- все пак 15 години са си доста време, а и голяма част от тях попораснаха. В периода 2000-2010 година се появиха и първите пънк банди на хора от тайфата: ТВУ, Битов Терор, Ънален Диспут, 1 април, Ремонт и др., част от които просъществуваха в кратък период от време и се разпаднаха, а друга част- продължават да забиват и до днес. Разбира се появиха се и много нови банди. В поредица от статии, интервюта и разкази София ребъл стейшън ще се опита да предаде историята на софийския пънк в периода 2000-2015, такава каквато всички ние ще си я припомним и с общи усилия ще възстановим.

Битов Терор

13435787_973464796101922_2008225498_n

С Марто се срещнахме за първи път през 2003 година в подлеза на софийски университет. Спомням си, че бях в компанията на т.нар. „Дизайн Крю“ (Лили, Ани, Ади, Тони, Тонката), с които тъкмо бяхме довършили две бутилки мента и прекосявахме подлеза, за да се доберем до клек- шопа от другата страна, когато той просто се появи. Беше с мацка. Червен мартинс, бръсната глава, червени, ярки гащи. „Видяхте ли, бе хора какво стана“. Не бяхме видели. „- Тъпите фашисти. Тъкмо си бях взел бутилка вино и трябваше да я счупя на единия в тиквата“. Е, щом е трябвало. Бяха го нападнали, но беше видимо доволен. Явно и те си го бяха отнесли. През следващите години често го виждах на улицата, по купони, репетиции, концерти, един от първите SHARP скинове наоколо, приятел и вокалист на бандата „Битов Терор“. 

Здрасти, Марто! „Битов терор“ е една от първите ой-групи в България. Кое ви провокира да сформирате бандата? Разкажи ми по-подробно за нейната история.

Битов Терор” съществува от 2005 г., вече повече от 10 години. Оригиналният състав на бандата включваше, освен мен, Здравеца, Боро, Шентов и Братовчеда. Преди „Битов”, всеки от нас се беше занимавал с музика непрофесионално. Бяхме свирили в различно групи като Controversial Diagnosis, КПД-0 и др. Черпехме идеи и вдъхновение от любими ой групи като Non Servium, Kaos Urbano и разбира се, от най-старата бг пънк/ой банда – „Конфронт”.

Първият ни концерт беше в стария бар „Пънка”, където заедно с ТВУ и София Ска Скинс подгрявахме сръбската ой група „Прилично празни”. Спомням си, че преди това се бяхме събирали само за 2-3 репетиции. Следват безбройни концерти както в България, така и чужбина. През годините съставът ни претърпя няколко различни трансформации. В момента, от старите сме аз и Здравеца, заедно с Малкия, Светльо и Косата.


През годините сме свирили с легенди като Oi Polloi, The Buisness, Total Chaos, Bull Brigade. За нас е било удоволствие да делим една сцена с Боли ме Фара, ТВУ, Omixlh, Pavilionul 32, Глас Народен, Ънален Диспут, Кактус, Desease, Indignity, Anti future, The Ayilar, No Sin, София Ска Скинс, Момчета с кубинки, Oi! Askimoi, Pankreas, Разврат и Поквара, Spit your Rage, Ofisboyz, Varlin, Tarabostes, Under Siege, Bring it Back, Karkinoma, Πεμπτη Καστα, Meinhof, Recycle bin и много други. И така до днес. Историята продължава…

Групата е идеологически ангажирана. Кои са основните неща, за които се борите чрез музиката, текстовете и действията си?


Въпреки, че определената идеологическа ангажираност никога не е било задължително условие, за да бъдеш член на групата, има няколко основни принципа, от които никога не сме и няма да отстъпим. Първо, в „Битов Терор” няма лидери. Всички решения, свързани с групата, се взимат колективно, след обсъждане.

Музиката винаги е била силно средство, чрез което се достига до повече хора. За това, чрез текстовете си се опитваме да покажем истинското лице на анти-хуманни идеи и идеологии като расизъм, сексизъм и ксенофобия. Противници сме както на национализма, така и на болшевизма. Крайно време е всички да разберат кои са истинските причини за проблемите ни, а не само да се търси удобен противник, върху който да се излее цялата вина и омраза. Защото проблемите идват от самата Система. Ако трябва само с няколко думи да опиша нещата, за които се борим, то те биха били – свобода, равенство, солидарност, безвластие. Защото един друг, по-добър свят, е възможен!

10897796_10202746186367110_6856725100002200038_n

От десет години сте на сцена, свирите на различни места в България и извън нея, кои са основните пречки, с които се сблъсквате и какво ви кара дапродължавате?

Ние винаги сме били D.I.Y. група. Правим си всичко сами, със собствени средства, и с помощта на приятели. Никога не сме разчитали на лейбъли или спонсори. И това ни дава определена свобода. Разбира се, не винаги е лесно. Доста често ни се налага да заделяме от парите си за храна или за други разходи и да ги даваме за техника, репетиции, записи или пътувания. Това, което ни кара да продължаваме, е фактът, че наистина вярваме в нещата, които правим.

По какъв начин гледате на пънк движението в България. Какво би било посланието ви до участниците в него?

Пънк движение в България винаги е имало и ще продължава да има. Колкото и това да не се харесва на някои хора. Разбира се, става въпрос за периода след 1989-та. Защото преди това е имало единствено една голяма тоталитарна цензура. След началото на 90-те свободолюбивите и мислещи младежи често намират своето място именно в пънк средите. Моето послание към тях би било, да мислят със собствените си глави, да се опитват да не повтарят грешките от миналото, и да не спират да се борят за по-добро бъдеще.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , | 2 коментара

КПД-0. Кръгът се затвори 26.05 @Mixtape 5

София. Май. Едва ли има по-шизофренично метеорологично време през годината от пролетното. От майското, особено от софийското майско време. Редуват се проливен дъжд с влажна жега, а от задуха хората изглежда, че вървят на забавен каданс. Живописните облаци виснат над бетонните панели все едно наблюдават от близо начумерени монотонното ежедневие на човеците. Някой посмява да се усмихне, друг бърза да напсува… Мъж на спирката даже понечва да танцува под звуците на любимата си музика, наслаждавайки се на слънчевите лъчи пробили облака. Само миг и отново ще завали. Ако бях клиширан в опростенческите си разбирания за света режисьор, такава щеше да е атмосферата за погребение по сценарий. В патоса си, майското време наистина е поезия. Възпято е в десетки песни, стихотворения, проза, но и си мисля, че не малко значими неща са се случили по това време от годината. Най-скорошното бе едва онзи ден. Но това е една малко по-различна история, която по шизофреничност и живописност, обаче, напълно подхожда на столичната пролет – буйна, но някак си меланхолична.
Почти съм сигурен, че едва ли не само тези, които не са чували/слушали КПД-0 преди не присъстваха на прощалния им концерт. Дългоочакваното събитие, което не пропусна да отрази нито една музикална медия бе забележителен повод много хора да се видят и да бъдат заедно отново, почти десетилетие след като КПД-0 за последно са ги събрали около себе си. За тези, за които вечеринките в О!Шипка още са им „като вчера“ и за тези, които дори нямат идея за какво иде реч бе еднакво удоволствие да чуят една от най-стойностните български групи, съществували в родното пространство последните десетилетия. Този феномен е достояние само на отбран елит от изпълнители, чиято музикална, философска и житейска аура ги прави лични на техните фенове. С други думи, КПД-0 са от онези магии, които карат хората да бъдат много по внимателни в съдържанието, в образа, да го пречупват през собствените си перцепции и да изживяват творчеството със своите лични сърце и душа. Не правя изключение, още повече, че никога не съм претендирал да съм най-добре разбиращия или чувстващия…
За мен КПД-0 е група, която, така да се каже наследих. Волю-неволю, заедно с ученическия чин на нейния фронтмен и басист, на който до ден днешен картинно си спомням написаното с химикалка <<КПД-0>>, получих и музиката им (в далечната 2002-2003-та). Смея да кажа, че това е бил преломен момент за мен, не само от гледна точка на това, че се запознавам с нещо, което е било сравнително далеч от разбиранията ми за света и музиката, но и защото времената бяха такива. Преломни. И тази група съществуваше най-активно тогава. За това и всичко свързано с тях автоматически ме връща с картините, звуците и миризмите на онова време. Дали задейства естествената носталгия на човека към неговото юношество или просто създава такава атмосфера заради всичко, което е и което ще остане да бъде въпреки своят край, не знам, но мога да предположа…
И така, пожълтелият диск Принко с драгоценните за епохата си мп3-ки, може да се каже ме въведе в един цял нов свят, намиращ се на един пръст разстояние, в родният ми град, зад стените на същите тези блокове. Това е шокиращо пътуване към необятното, което за един тийнейджър може и да се окаже еднопосочен билет. Впрочем, който го е взел, едва ли е сбъркал толкова много. Творчеството на КПД-0, дълбоко и лично свързано с някаква реалност, като лирическо отклонение, изглежда, парадоксално еднакво навременна и ненавременна. Винаги съм имал чувството, че тези пионери в българската сцена остават недооценени, не защото над групата не се е разпрострял циничния и изкуствен блясък на рок-музикантската популярност, а защото нейните конструкции – музикални и житейски бяха достояние на не много широк кръг в онези години. За разлика от сега, post mortem. Вероятно не съм и съвсем прав, но това е моето впечатление, базирано почти изцяло на вечната максима – винаги ще те обичат повече мъртъв, отколкото жив. КПД-0, обаче, постигна всичко – създаде аудитория от интелигентни слушатели, които търсят да слушат и разбират, а не да консумират, изсмуквайки жизнените сили на своя донор на ентъртейнмънт. Създаде свои наследници, които макар и развиващи се в други жанрове, очевидно се облягат на твърдата основа, излята с творчески кръв и пот. Проправи път за дузина нови групи и отвори нова страница в историята на БГ ъндърграунда. Сетне умря, но само за да живее дълбоко в сърцата, като монументален паметник.
Така че обратно към онзи типичен пролетен майски ден. Трудов ден. Хората се каканижат един след друг от рейсове в трамваи, а пулса на града ту отслабва, ту буйно се засилва. Зависими към много неща – химически коктейли, човешки отношения, технологични извращения и консумация ние губим своя облик, губим и важните опори в своите животи. Не съм изключение от правилото, залостен в технологична клетка, зависим към нейните алгоритми, разчитащ на дружеството ѝ, в миг бях предаден… Какво, ако телефонът не беше известил за събитието на месеца (а може би и на годината) час по-рано и с това си подсещане не бе „задвижил кубинки“ към „затварящият се кръг“. Ами много просто… спомените биха избледнели в годините, докато от тях не останат бели петна на фотографска хартия. Но не би! И всеки, който не пропусна трябва да бъде благодарен.
Тъй като това се води някакъв род очерк, някои биха си чакали докладната. Нека не ги разочароваме.
20:00ч. Дъждът спря. По улиците ангажираното общество бърза към края на деня, подминавайки вечните ъгли и временни витрини. Те са „надолу“, а аз „нагоре“. Разминаваме се с трудовия български народ, който с укорително изражение изпраща друга група странници с афинитет към спиртните съединения. Настъпва мъртвешкия час и улиците се изпразват. Идилията е пълна, когато от сумрака пропълзява тъмнината, а с нея се завръща и дъждът. Триумфално, като на генералско погребение, никой не тъжи, но всеки копнее. Това че познавам почти всички в малката зала не е изненадващо нито за мен, нито за разбиранията ми за КПД-0, но този факт ме кара да си мисля за атмосферата на събитието като за голямо семейно събиране на роднини, далечни и близки, които имат много какво да си кажат, а дори и да нямат, има нещо, което ги свързва. Но не от онези, досадните семейни събирания, в които леля ти изблизва червилото на другата ти леля от бузата ти. Уютно и гостоприемно.
И понеже малко или много съм сноб в това отношение, нямаше как да пропусна да имам едно велико издание, вярвам, в своя лукс изстрадано от неговите създатели и издатели. Става дума за двойното LP, съдържащо всичко на КПД-0 от годините. Благодарение на Ugly And Proud и Amek това е реалност и вече всеки може да си отнесе късче история у дома, което като прашен албум със снимки да вади в носталгични моменти и да си припомня какво е било. Дано хората като мен (нас) да са били повече онази вечер, защото това би било сигурен знак, че нищо от това не е напразно.
Началото на края. Първо искам да кажа, че не съм присъствал на по-музикантски пърформънс в Микстейп никога за времето, в което този клуб е домакин на събития от различни гами в ъндърграунда. Бил съм на концерти и с потресаващ и със сносен звук, но онзиденшното изпълнение ме зашемети. Идеален звуков перфекционизъм – идващ директно от групата през озвучителя до аудиторията добави много стойност и професионализъм към събитието. Точно така, както трябваше да бъде. Шокираща звукова детайлност, кристална изчистеност, но в същото време природна синергичност и естественост – това беше подиумът, на който КПД-0 трябваше да стъпят за последно. Вярвам всеки е дошъл тук с очакване да чуе нещо конкретно и съм убеден, че никой не си е тръгнал разочарован. Емоционален коктейл от пънк, пост-пънк, уейв, шугейз, авантгард и още – едва ли наоколо има толкова пространствена и всеобхватна група, която в необятността си надраства всички норми и етикети, издига се над клишето и прави заявка за уникалност. Посланията на КПД-0 никога не са били толкова умело артикулирани, а музиката им, сюрреалистично поднесена с букет от столични, бетонни истории. Впечатляващ спектакъл, в който всеки присъстващ имаше своето лично пространство, за да съпреживее последните изпълнения на някои, бих могъл да кажа превърнали се в химни през годините парчета. От „София Град“ до „Острови“ и от „Зад Стените“ до „П.В.Л.“ сетлиста беше убийствен пъзел от мелодии, които не отшумяват с десетилетия. Абсолютен пример за това как се правят нещата.
Въпреки общото настроение на меланхолия и депресивност, енергията с която момчетата свириха онази вечер си личеше още от входната врата. Обещах си още веднъж, досущ като Рентън от Трейнспотинг, но едва ли ще стане. Не знам колко е било дълго изпълнението, едва ли повече от час и половина, но в очите ми това си бяха някакви си час и половина,… Сетне всичко приключи. В един миг. Всичко от КПД-0, изсвирено от самите тях за последен път. Професионално, емоционално, истинско, неподправено, пънкарско. Един спомен, който ще остане за цял живот. Един пример за идните поколения и активните групи сега. Учебник за труд и творчество. КПД-0 остава в историята и нищо чудно за в бъдеще много хора честичко да се сещат за тях и за тази последна нощ.
По дългия път към дома в хладната пролетна нощ си мислих за всичко това и оценявайки, че се връщам с пълни душа и ръце, реших да го отбележа подобаващо. Моля, не ми се сърдете, че вече не го правя често – истината е, че не винаги си заслужава. Но събитието на 26-ти Май определено си.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , , , | има 1 коментар

This is a message to persons unknown…

bec1bc1fdfbc292556e4936b059562fa

Не ме разбирайте погрешно, но не искам всеки път, когато отваряте тази страница да е, за да видите кой все още е тук сред нас и кой го няма. Напоследък, обаче, точно така се получава. Това е и причината да не отбележим рождения си ден – би било пир по време на чума. Но след днешната, поредна загуба започвам да си мисля, че най-важно от всичко е посланието да се разпространява, защото неговите носители един по един ни напускат.

Легендарната музикант, певица и артист Vi Subversa почина днес на 80 годишна възраст. Създателката на британската пънк група Poison Girls остави траен отпечатък в историята на музиката и радикалната култура от 80-те, 90-те години и до днес. Нейното огромно влияние върху великобританската сцена доведе до появата на много групи, някои от които активни и сега. Vi Subversa участваше в изграждането на анархо-пънка като движение, явление и стимул в Англия и до последния си дъх пламенно разпространяваше своите феминистки виждания. Тя ще липсва не само на своите близки и приятели.

За контекста на Poison Girls и творчеството на Vi Subversa е казано и изписано достатъчно. За мен лично, най-добрият и ясен пример, който сам по себе си е събирателно за атмосферата, основанията и чувствата, които възбудиха музиката, поезията и животът й, е Persons Unknown. Така че това е нашето „съобщение“. Съобщение към неизвестната личност…

 

This is a message to persons unknown

Persons in hiding. Persons unknown

Survival in silence

Isn’t good enough no more

Keeping your mouth shut head in the sand

Terrorists and saboteurs

Each and every one of us

Hiding in shadows persons unknown

Hey there Mr. Average

You don’t exist you never did

Hiding in shadows persons unknown

Habits of hiding

Soon will be the death of us

Dying in secret from poisons unknown

This is a message to persons unknown

Strangers and passers-by

Persons unknown

Turning a blind eye

Hope to go unrecognized

Keeping your secrets persons unknown

Housewives and prostitutes

Plumbers in boiler suits

Truants in coffee bars

Who think you’re alone

Big men on building sites

Sick men in dressing gowns

Agents in motor cars

Who never go home

Women in factories

One parent families

Women in purdah

Persons unknown

Wild girls and criminals

Rotting in prison cells

Patients in corridors

Persons unknown

Statistics on balance sheets

Numbered and rubberstamped

Blind and invisible

You’re lost in your homes

Liggers and layabouts

Lovers on roundabouts

Wake up in the morning

Persons unknown

Accountants in nylon shirts

Feminists in floral skirts

Nurses for when it hurts

Persons unknown

Astronauts and celibates

Deejays and hypocrites

Liars and lunatics

Persons unknown

Hopefuls on football pools

Teachers in empty schools

Kids into heroin not yet full grown

Typists and usherettes

Black men who can’t forget

The lonely who long for

Persons unknown

Closet idealists

Baldheaded realists

Rastas and bikers

The voice on the phone

Pimps and economists

Royalty and communists

Rioters and pacifists

Persons unknown

Visionaries with coloured hair

Leather boys who just don’t care

Garter girls with time to spare

Persons unknown

Judges with prejudice

Dissidents and anarchists

Policemen deal dirty tricks

To persons unknown

Strikers and pickets

Collectors of tickets

Radical architects

The queen on her throne

Soldiers in uniform

Sailors and stevedores

Beggars and bankers

Perjurers and men of law

Persons unknown

Football crowd hooligans

Bunking off school again

Workers down tools again

United’s at home

Smokers with heart disease

Cleaners of lavatories

The old with their memories

Persons unknown

Flesh and blood are who we are

Flesh and blood are what we are

Flesh and blood are who we are

Our cover is blown…

 

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , | Вашият коментар

In Memoriam

1410885_695432760493139_3513215408277060013_o

Лошите новини не секват.

През уикенда ни напусна Александър Георгиев, лидер и основател на редица групи в ъндърграунд пространството, сред които Ербап, Illusion, Безнадеждност, Кебапчета И Рози, и Пролетарии.
Поет, музикант и творец, приживе Сашо беше един от моторите на т.нар. дарк и колд-уейв сцена в България и основна фигура в ъндърграунд живота на алтернативната музика в страната ни. Неговите проекти се отличаваха с особената амалгама между поетика и музика, която често оставаше неразбрана за широката публика, но високо оценена в средите на любителите на студения звук. Хладната синтетичност и минимализъм, които излъчваше атмосферата в неговите творби загатваше за неразрешимата проблематика, стояща зад вдъхновението и основанията за едни от най-искрените и чувствени композиции, които съвременната българска музика е имала. Загубата на Сашо е незаменима загуба за всички, чувстващи се съпричастни към алтернативната музика и култура.

За мен лично, допирът до Сашо и Пролетарии бе вдъхновяващо изживяване в един нов и неочакван свят – пътешествие между авантгардното и абсурдното, между смеха и тъгата, между звука и тишината…

Ние, от Sofia Rebel Station, изразяваме искрените си съболезнования към семейството и приятелите на Сашо, изразявайки надежда, че той е вече на едно по-добро място.

В памет на Александър Георгиев ето и някои от последните спомени за него…

Пролетарии в Ной Берлин

Пролетарии в Maze

Интервю на DARK WAVE GROUP с Пролетарии

 

Някои от емблематичните парчета на Пролетарии, последното превъплъщение на Сашо…

 

 

 

 

 

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Звезден прах

david-bowie

На 10.01.2016г. на 69 г. възраст, само два дни след рождения си ден, планетата Земя напусна великия изпълнител Дейвид Бауи. След почти седем десетилетна история, неговата одисея приключва тук. Думите не стигат, за да се опише какво бе влиянието на личността и творчеството на британския музикант, увековечил своите авантгардистки идеи за музиката, живота и лайфстайла, които промениха обществото навеки.

В тежка поредица от загуби, човешкият род трябва да се прости с още един от своите герои. Легендарната фигура на Бауи ще бъде запомнена от музиканти и фенове по цял свят, а дължимото ще отдадат стотици сред пионерите на безброй музикални течения и жанрове, вдъхновени изцяло или отчасти от делото на Бауи.

Пънк, уейв, алтърнатив – без значение какво, всички дължим признанието си на този човек, направил не само живота, но и смъртта по-интересни и цветни.

И ако се почувствате зле от новината, помнете, че светът е на 4 милиарда години, а всички ние сме имали късмета да живеем в една епоха с Дейвид Бауи.

Posted in Uncategorized | Tagged , | Вашият коментар