Из дебрите на японския ъндърграунд: Equalize Distort [Част 2]

Прекарвайки дори още повече време вкъщи от обикновено и скролвайки във фейсбук с надеждата да видя нещо по-интересно от безкрайни новини и конспиративни теории за Короновируса, ми прави впечатление и колко много от пънк познатите ми, които вече също са в 30-те си години, все още обичат да се сещат за всички онези събития, банди и албуми, оформили субкултурните им пристрастия преди десетина и повече години. Умът ни работи по един такъв начин, че постоянно обича да фрагментира миналото ни и да изкарва в настоящето определени случки, спомени за интересни за нас личности и дори материалните неща, които са се запечатали в съзнанието ни.

Моите спомени от хардкор и пънк сцената в България, за всичките касетки от ОЧЗ, за чуждите банди идвали тук в последните 15 години, или за безкрайните спорове, цинични подмятания относно „звездите“ в сцената, или пък доказването кой е по-наясно с нещата, може би не се различават много от тези на останалите.

Какво общо обаче има всичко това с бруталната и абсолютно неразбрана от хора като нас пънк сцена в Япония? Отговорът е почти нищо, но все пак исках да напиша някакво носталгично въведение в духа на останалите публикации в Sofia Rebel Station.

Истината е, че хардкор пънк историята изобилства от банди, които са оставили трайна следа в световното ъндърграунд наследство; и като човек, който обича да се рови в архивите, винаги съм се интересувал от музиката – разбирай най-вече пънк сцената – като световен феномен с определени политически, социални и културни особености. И именно в Япония, пънка, а и много други музикални сцени, намират израз в своите най-екстремни, експериментални, шумни и насилствени — в пряк и преносен смисъл — форми.

В първата част на пътешествието ни из дебрите на японския ъндърграунд разгледахме трите най-култови японски банди – The StalinHijōkaidan и G.I.S.M. – които в най-голяма степен представят суровата действителност, маниакалността и експериментаторския дух на японската сцена в края на 70-те и началото на 80-те. Изминаха почти две години, откакто написах тази първа част, така че може би е време да си я припомните преди да преминем по-нататък. И да се надяваме, че следващите поне 5-6 части ще се появят доста по-скоро.

Прочетохте първата част? Нека продължим нататък с някои от емблематичните ранни хардкор банди от островите на Япония.

Sieg Heil

Историята на хардкора в Япония може да бъде проследена до 1977 г. и банда с името SS от Киото. Освен с изключително енигматичния си статут и напълно неслушаеми записи, бандите от този период блестят също с провокативните си имена и текстове. Също като SS, Sieg Heil са хлапета от гимназията, които откриват в пънка провокативна субкултура, с която да покажат среден пръст на закостенялото японско общество и неговата образователна система.

Без да имат никакви истински симпатии към национал-социализма, Sieg Heil започват да стържат на инструментите с идеята да бъдат истински аутсайдери, не само в обществото, но и провокирайки самата пънк сцена с нейните неформални правила и герои. Повлияни музикално от бристолската сцена в Англия с банди като Chaos UK, Disorder и Chaotic Dischord, SH записват няколко песни за демо касетката „Nazism“, която е издадена през 1984 г. от лейбъла на Луудс (GAI/The Swankys). Култово издание, което днес има една от най-големите колекционерски стойности.

The Swankys / GAI

Идващи от втория по големина японски остров Кюшу, The Swankys са друга легендарна банда, която е оригинално активна между 1981 и 1987 г. В началото бандата свири класически ’77-пънк, но под влиянието на своя басист (който свири в Sieg Heil), бандата се преориентира към шумния хардкор със стържещи китари и стена от фийдбек (Disorder, Chaos UK, Chaotic Dischord).

С втежнения си звук и агресивни вокали, концертите на бандата се превръщат във вакханалии подобно на шоутата на споменатите в първата част The Stalin и G.I.S.M. Заради честите сбивания и хаос на техните участия, Swankys бързо биват изритани от повечето местни клубове и се превръщат в нежелани елементи в музикалната сцена на Фукуока.

Заради изстъпленията и забраната да свирят на живо, бандата сменя името си на GAI през 1983 г. (буквално името означава аутсайдер). Под името GAI издават флекси, което става един от основополагащите записи за формирането на типичния японски нойз пънк (повече за този тип банди в следващата част). Разбира се, смененото име не променя много нещата и след само няколко концерта, промоутърите разбират що за банда е това. GAI обаче вече са станали култ в японската пънк сцена, а в средата на 80-те отново връщат старото си име и дори се завръщат към първоначалния си ’77 стил. Реформираните Swankys издават първо LP-то „Very Best of Hero“, а след това и още няколко издания в стил Sex Pistols, 999, Buzzcocks и пр. Вторият им дългосвирещ албум „Never Can Eat Swank Dinner“ има дори още по-поп звучене. Вокалистът на Swankys с псевдонима Watch започва и свой лейбъл, Kings World Records, с който издава много други местни хардкор и пънк банди.

The Comes

Сформирани в началото на 80-те в Токио, The Comes са една от най-емблематичните японски хардкор пънк банди от тази вълна. Първите записи на бандата се появяват в компилацията „Outsider“ през 1982 г. с банди като GISM, Gauze и Laughing Nose.

С женски вокали, които на места наподобяват Vice Squad, и класическо хардкор звучене подобно на бандите от легендарната компилация „Welcome to 1984“ на MRR, албумът им „No Side“ (1984) е един от най-добрите хардкор пънк албуми по това време. В своите 19 минути, „No Side“ събира най-доброто от американския хардкор, британския пънк и японската лудост в началото на 80-те. За съжаление, както и много други банди, The Comes издават ужасен хеви метъл албум и не правят нищо запомнящо се след 1984.

Gauze

Започнали през 1981 от останките на Typhus (една от първите японски хардкор банди, чийто китарист Там отива в The Stalin), Gauze са абсолютни легенди и в същото време най-старата все още активна японска хардкор банда.

Първите записи на Gauze са от живи изпълнения и влизат в компилацията „The City Rocker“ заедно с ню-уейв банди от японската сцена. Звученето им е силно повлияно от Discharge и не се вписва особено добре сред другите банди там. Същите песни обаче са издадени на бутлег 7″ с името „City Rocker“ през 1990 г. В началото на 80-те, бандата участва и в компилацията „Outsider“ заедно с GISM, The Comes и Laughing Nose.

Първият албум „Fuckheads“ излиза през 1984 г. от ADK Records, собственост на Там от The Stalin. Вторият им и най-емблематичен албум, „Equalizing Distort“, излиза през 1986 г. от Selfish Records, който е и най-известния японски хардкор лейбъл от 1980-те. Още тогава, през 1986, бандата издава песента „Crash The Pose“, в която с доста тъпия си текст се ядосват на вегетарианство и веганството, набиращи популярност в хардкор сцената. В нея пеят „Crash the pose. Put my dickhead in tofu. Put Soya sauce, and then you are happy…“

С мръсния си бас и нон-стоп хардкор звук, бандата придобива култов статут, но чак след средата на 90-те години, когато изданията им добиват популярност в Щатите. Въпреки агресията си обаче, бандата не свири толкова бързо, колкото много от останалите групи от тази ера. Gauze са от този тип банди, които създават усещане за бърза и агресивна музика без действително да са толкова бързи.

Още през 1987 г. Gauze правят британско турне, но въпреки влиянията си от британската сцена, свирят концерти пред двайсетина пияни пънкари в най-долните кръчми на острова, с което губят и много пари от турнето. От 90-те години до днес бандата продължава да е активна, ставайки все по-агресивни и звучащи като ураган. Вече близо 40 години!

Lip Cream

Докато в Щатите имат Suicidal Tendencies, а във Великобритания Ripcord и Heresy, в Япония се появяват Lip Cream! Със своите шарени обложки в анимационен стил и маниакален трашкор, Lip Cream са едни от най-скейтърски звучащите японски хардкор банди от 80-те.

Активни в периода между 1983 и 1990, те издават няколко класически албума, сред които „Kill the IBM“, „Kill Ugly Pop“, „9 Shocks Terror“, „Close To The Edge“ и едноименния си албум от 1989 г. преди да се разпаднат.

Systematic Death

Създадени през 1983 г. в Йокохама, Systematic Death са цитирани като вдъхновение от членове на банди като Napalm Death и Brutal Truth. Доста близки като звучене до ранните Lip Cream и класическите неща на Gauze, но също и с доста заемки от американския хардкор, това е една от най-добре приетите японски банди на Запад.

Systematic Death продължават да са активни и до днес, а през 2013 г. издадоха сплит с американските легенди Dropdead.

Zouo

Създадени в началото на 80-те, Zouo издават само четири песни през 80-те, които са включени в EP-то „The Final Agony“ (1984).

Много напред с материала обаче, „The Final Agony“ е едно от най-мрачните, атмосферични и почти блек-метъл звучащи издания за времето си. Първата песен дори се казва „Sons of Satan“. След разпадането на групата започват да се носят легенди за техния вокалист Катсунори „Чери“ Нишида, който дори емигрира в Щатите за известно време. През 2011 г. Crust War издава албум с лайв записи на Zouo от 1984, а през 2011 и тяхното ново EP. В момента Чери пее и в мрачната хардкор банда със синтове S.H.I. (Struggle Harsh Immortals) от Осака, където участват и други хардкор легенди от японската сцена.

The Execute

The Execute започват като класическа хардкор пънк банда през 1982 г., повлияни от местните SS, Sieg Heil и бързия звук на Discharge. До средата на 80-те издават няколко превърнали се в класики EP-та (“Hardcore Temptation”, “Criminal Flowers” и “Blunt Sleazy”) и участват в компилации с другите големи имена по това време.

През 1985 г. обаче състава на бандата се променя. Някои от членовете на The Execute отиват в Gastunk, а самия звук на The Execute се променя тотално и стават готик/дет-рок група. В края на 80-те Execute вече имат песни по 8-10 минути с тотално готик звучене, външен вид и артуърк.

The Clay

The Clay не съществуват дълго време и няма много информация за бандата, но в периода 1983 / 1984 г. издават супер силното EP „Middle East Combat Area“ и към влиянията си от „Fight Back“-ера Discharge добавят ударна доза метълски рифове в традицията на Motörhead.

The Sexual

The Sexual от Кочи идват и си отиват в периода между 1983 и 1985 г., но оставят две от най-великите EP-та в японската хардкор пънк история – флекситата „Suicide“ (1984) и „The Last Days“ (1985). За разлика от останалите японски банди по това време, The Sexual са силно повлияни от американската сцена и звучат по-близко до Koro, отколкото до Discharge.

Велика банда, която обаче остава значително по-неизвестна от повечето останали групи в тази статия.

Kuro

Kuro са още една легендарна банда от периода 1983-1986, която свири хаотичен хардкор пънк, който звучи сякаш ще се разпадне всеки момент. Бандата е повлияна от британските Disorder, но не звучи далеч и от шведските и финландски класики по време.

Типично за японските пънк банди от 80-те обаче, Kuro стават известни не с музиката си, а с с това, че през 1984 скачат и пребиват всичките членове на хеви метъл бандата 44Magnum от Осака, които тогава подписват с голям лейбъл.

Бих включил още доста банди, които имат невероятни издания през 80-те, но информацията за повечето от тях е прекалено оскъдна. Само ще изброя имената на Aburadako, Kikeiji, Gas, Ziga, Gil, Anti Septic, Gasmask и Googol Plex.

В следващата част ще се спрем на нойз, кръст и d-beat класиците от Confuse до Disclose и цяла плеяда от шумни банди от началото на 90-те, а в четвърта част (може би ще се получи най-дългата от серията) ще разгледаме легендарната т.нар. Burning Spirits сцена, откъдето идват някои от най-любимите ми японски банди.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

Otoboke Beaver – полярни емоции

Фенството е отвратителна болест. Човешката обсесия, която води до абсолютно разпарчетосване на нещо непонятно по тертип на стар корабен ел. техник докато от святинята останат само платки, винтчета, гайки и едно мазутено петно от идеята е нещо е покъртително. Всеки от нас го има. Някои го развиваме с удоволствие, като някакъв таен душевен спорт. Когато говорим с някой друг звучим като детектив Дейл Куупър и дано хората се пазят от всички слюнки, който се разхвърчат когато обясняваме какво точно сме правили и как всичко е свързано с първия път,в който сме чули At the Movies на Bad Brains.

Кадър от клипа на групата – Don’t Light My Fire – от последния им албум ITEKOMA HITS

Otoboke beaver са от Киото, кръстени са на местен бардак и не им пука от нищо и никой.И четирите момичета, успяват някак с музиката си да предадат този трепет, който ни заобикаля – ту спокойствие, ту страх от идващата прокоба. Цялата тази кинетика в музиката. Този дълбок басов фънк от ритъм секцията. Тaзи сигурност, че каквото и да става ще става и това е, нито крачка назад. Едновременно Кавабата и спокойната песен на цикадите и Мишима със ужаса и нихилизма на всекидневието. Текстове, които говорят за модерното, толкова изкривено и странно каквото е, че ни напушва на смях. После ни става лошо защото се намираме в излиянията им като в гротеска. Как така Otoboke beaver ме знаят и знаят как се чувствам? Още ли съм в този цветен клоунски карнавал наречен модерност?

Бих искал да запознавам хората само с пъстри групи. С тези индивиди, които се различават. Ако трябва да споделя един клип, който за няколко минути, обхваща идеята на тази група и това, за което говоря бих споделил този:

В него членовете биват обсаждани от някакъв фен или произволен човек, който просто ги засипва с референции към музика, за да ги впечатли. Последния кадър с надписа Relax и контраста с френетичната музика успява винаги да ми оправи настроението, каквото и да ми се случва през деня. Целият албум прелива от енергия готова да измъкне всеки от безразличието. Всичко през грайндкор, фънк, пънк и прочие бива пречупено през тяхната призма. Не знам дали някой ден ще чуете тяхна песен във Sillicon Valley, както стана с Napalm Death, но съм сигурен, че стеснителните екстровертки от Otoboke beaver с техния албум ITEKOMA HITS ще бъдат едни от най смислените 27 минути от деня Ви.

Плакат от последното турне на групата- pixel art превъзходство!

Сещам се за една книга, която ми бе открадната. Там имаше един много силен цитат от Мишима Юкио (един велик автор-нихилист от Япония, който за жалост е малко познат у нас), който до ден днешен мога да рецитирам почти без грешки и който перфектно обобщава:

“Истинската опасност е просто да живееш. Разбира се, да живееш означава да усетиш хаоса на битието, но най вече е една луда игра, да разкъсваш живота, миг по миг, докато хаоса не стане константа, и така да черпиш сила от несигурността и страха, който носи той, та да съградиш наново живота си.“

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , | 1 коментар

Sofia Rebel Station на 10 години!

Честит юбилей на най-обичаното, най-презираното, най-търсеното, същевременно най-избягвано, най-значителното уебзин издание с най-незначителните крайно субективни мнения в този така харесван, мразен, после пак харесван стил. 10 години Sofia Rebel Station!

Някъде през 2009г., от прахта на други два уебзина и в името на това да остане нещо за поколенията след нас, двама ентусиасти започнаха да представят любимата си музика, жанрове, стайлинг… всичко това в името на запазването на най-ценното от традиционните субкултури на отминалия век. Опитвайки се да бъде в крак с времето, уебзинът Sofia Rebel Station стана поле за изява на някои от най-знаковите автори в българската сцена. Спечелвайки от искреността на своите автори и фактът, че родната ни ъндърграунд култура имаше истинска нужда от подкрепа, днес Sofia Rebel Station определено може да се гордее с вече десетилетната си история.
През тежки и далеч по-леки периоди, редуващи се турбуленции и ентусиазъм платформата за промоция на музика идеи и практики стана неизменна част от общественото пространство. Списъкът с благодарности е много дълъг и сигурен съм ще имаме и други поводи да споменем всички онези, които имат заслуги към това уебзинът да е тук вече 10 години.

През изминалата една година, Sofia Rebel Station бях само аз, вашият приятел JollyStomper.

Традиционният рожден денски поздрав тази година е във връзка с тридневното празненство, мини-турне, което си спретнахме последния уикенд (поздрав за всички замесени изроди!)

Хайде гуляйте!

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , , , , , , | 5 коментара

Десет български албума от последното десетилетие, които си заслужава да чуете и притежавате

Честита Нова 2020 година!
Броени часове от посрещането на новото завъртане на Земята около слънцето и на второто десетилетие от новия век. Изтеклите 10 бяха много… бързи. Но и доста важни по отношение на толкова много неща, че нито градът ни, нито сцената могат да бъдат качествено сравнени преди и след. Това, което представляваше ъндърграунд и алтернативната сцена преди 10 години и това което е сега са трудно сравними величини, разликата между които е по-честно да се изразява в малкото им останали прилики. За 10 години и светът се промени, хората също. Е, не всички разбира се, пък и да си признаем – някои навици си останаха същите.
Авторитетните издания правят класации, но тъй като мисля че музиката е въпрос на лично светоусещане, ще избегна тази досадна и не много точна практика.
Вместо това, днес ще си припомним 10 български албума от 10 български групи в няколко различни жанра, които след кратка беседа в тесен, но информиран кръг се съгласихме че могат да разкажат последните 10 години.


 

Естествено, че много от фундаментите под успехите на ъндърграунд сцената през последното десетилетие стоят в предишното. От all ages шоутата в клуб The Box до първите тресни пред скейт рампата в Grindhouse и от професионалния звук в елитния Mixtape 5 до DIY концертите във Фабрика Автономия и Underground Gallery много обстоятелства опосредстваха укрепването на една, можем спокойно да кажем – развита европейска сцена. Започвайки от края на (вече по-)миналото и началото на следващото десетилетие, струва си да си припомним какъв тип усилия се изискваха от групи, организатори и ентусиасти, за да сполучи един гиг. Десетки телефонни обаждания, техника на заем и много часове прекарани в софийските задръствания са само част от теглото, което трябваше да се измъкне, за да може да гледаме любимата си музика на живо. Големите концерти и нашумелите имена бяха запазена марка на утвърдените букинг агенти, а дългите зимни нощи и безбрежните летни дни се прекарваха в горещо очакване на новият календар. Кой ще ни посети, колко повода за събиране ще имаме, ще се появи ли „наше“ място или ще трябва да продължим дихотомията на лъскави кенефи, приютяващи непретенциозни младежи и непорасналите им каки и батковци… Е, това остана в миналото, защото десетилетието, което току що изпратихме промени абсолютно всичко. В годината, в която се озовахме по-близо до 2050г. отколкото до 1990г. е време за равносметки. За количествените и качествените промени малко по-късно, сега е време за първия от десетте избрани албума, които ще препоръчаме на читателите и следващите Sofia Rebel Station. Моля не взимайте предвид подредбата, защото тя не задължава никой да се съобразява с нея.

10.   Разврат И ПоквараЗадънената Улица (2010)

rip

Появата на Разврат И Поквара през 2008г. бе естествено продължение на отколешната тенденция софийската реалност да произвежда качествени пънк групи. След Т.В.У. и Ремонт епохата, столичната сцена осиротя, а българските пънкове трябваше да се съобразяват с настоящето, редувайки спорадичните пънк-хардкор концерти с далеч непривичните им анцунг-хардкор сбирки като единствена алтернатива на болезнената тишина. С оформянето на новата сцена, старите групи също се възползваха от образувалата се ниша и в началото на десетилетието можехме да наблюдаваме доста интересни „хибридни“ изяви. Тази тенденция се запази докъм 2015г., малко преди всички да поемат по собствените си пътища. Разврат И Поквара бяха високо енергична пънкрок група, която към края на съществуването си бе втвърдила доста звука си. Добили сериозна популярност като българският Vice Squad, оглавяваните от красивата си вокалистка пънкари направиха над две дузини участия из цялата страна, партнирайки си с групи като Damage, Lost Boys, F.A.Y.D., Нови Цветя, Lapsus Linguae, Autumn Acid, Pig Pride, Боли Ме Фара, Razgruha и още герои от дома и чужбина.
E.P.-то им „Задънената Улица“ бе записано и продуцирано изцяло в DIY дух в края на по-миналото десетилетие и реализирано в началото на 2010г. 9-те парчета, които станаха емблематични за групата добиха сериозна популярност и след само 2 години на бял свят бандата вече бе истинска легенда. Ако сте позабравили духа на тези столични пънкари, то Януари 2020г. е идеалния момент да си спомните нещо от преди точно 10 години. Зад не особено силния артуърк се крие цял нов свят. Ретро звученето, социалните и лични лирики, както и всеобщата енергия, която дава записа, отлично описват духа на ранните 2010. Носталгията набира скорост и със спомените за жестоките концерти в клубовете Fans, The Box, Underground Gallery и други.
Разврат И Поквара се разпаднаха окончателно през 2017г., оставяйки зад себе си този прекрасен запис. Тук можете безплатно да ги чуете отново.

9.   BlackmailBlackmail (2018)

blackmail.jpg

Живеем във времена, в които на мнозина би им се струвало, че Blackmail са тук от винаги. Е, 10 години не са малко, особено за група, но някои от динозаврите наоколо биха се ослушали. През изминалото десетилетие Blackmail променяха често състава си, като през него минаха много от значимите за сцената музиканти. „Изнудвачите“ записваха на два пъти, макар и да не харесват особено първия си албум, който зоват демо. След десетки концерти с т.нар. елит на хардкора и алтернативната музика у нас, момчетата успяха да съградят свой стил отвъд клишетата. Някои ги наричаха хардкор, а други пост-хардкор. Сами за себе си те използваха много повече етикета „рок’енд’рол“, въпреки че единственото рокендрол нещо у тях да бе прическата на вокалиста и поведението на китариста и основен композитор в бандата. В продължение на 8 дълги години Blackmail свириха на живо песни, за които очакването да бъдат издадени ту набираше скорост, ту стихваше. След демото от 2012г. на момчетата изглежда им трябваше време да рафинират своето звучене в пълна хармония с високите им професионални изисквания. Blackmail дори записваха в Зала България, което, поне за мен си остава единствения подобен случай в родината. Подгряваха световни и местни величия, а сетне се превърнаха в очакван и мистичен акт.
Едноименният им албум излезе през 2018г., но според мен носи духа и енергията на ранните 2010. Още с първите две, три парчета става ясно, че музикантите са били вдъхновени от множество жанрове и групи, тъй че всеки да може да чуе в творчеството им по нещо за себе си. За мен – много Leeway, много от по-късния Cro-Mags и малко от рокендрола на 80-те дефинират изцяло звученето на едноименния албум. В името на спомените от преди 10 години ви препоръчвам да чуете 10 от техните парчета, записани с висока доза професионализъм и взискателност. Истински артефакт.

8.   B.F.D.M.В Репетето (2012)

bfdm

За всеки, който е повече от няколко години наоколо, пък и за тези, които са от скоро, но имат афинитет към хубавия хардкор, BFDM е не просто познато, ами направо легендарно име. Спомените от великите им концерти не са носталгия по детството, те са истерия по едни много по-честни времена. Не мога да изчисля колко часове съм прекарал в слушане и крещене на старите записи на тази група, но със сигурност знам, че нито съм единствен нито неразбран. Разбира се, от тогава изтече доста вода, а групата се промени. За добро или лошо едни хора заместиха други хора, но това е кръговрата на живота. Важното е, че BFDM продължи да съществува и продължи да води своят самостоятелен живот. В началото на века и в последвалото десетилетие BFDM са се изявявали по-скоро като „черешката на тортата“ на някой специален концерт или фестивал, група изненада, за която всички биха дошли, една от малкото формации, която е успяла да обедини всички фракции на улицата.
Чакането за нов запис бе мъчително, но ето че в 2012 групата съумя да продуцира такъв. Не мога да сравня предишния с тогавашния и още по-малко с настоящия период на бандата, но мога да кажа, че „В Репетето“ бе хубав и корав отговор на едно непрестанно и изискващо търсене.
Сигурно помните, а ако не помните – отидете и вижте олдскул графита с четирите букви, който стои като царски отпечатък върху тухлена стена срещу Парка. Всеки път, когато мина от там се сещам и си пускам една от най-любимите ми български хардкор групи. И макар и до ден днешен да предпочитам старите им неща, „В Репетето“ определено носи духа на времето си и едно от емблематичните издания за изминалото десетилетие. Твърд звук, акомпаниран от познат глас, крещящ на фона на доста разчупени и дори на моменти „фънки“ структурирани парчета те хвърля в алюзията на настъпващата информационна епоха. Трудно е да се определи жанрово дали е повече метъл или повече хардкор, но най-правилно е да се каже просто – добро е!
Тук можете да си спомните „В Репетето“.

7.   UpyrAltars/Tunnels (2013)

upyr

Годините след 2010г. бяха любопитни и с нещо друго. Едновременното сливане на екстремните жанрове в едно, характерно за западните и северните сцени от десетилетията преди това, стигна и България. Този особен момент срещна и завръщането на позабравени стилове като блек метълa. Т.нар. Блек Метъл ривайвъл заля Европа, а родината ни не бе изключение и редом с множеството актове, които ни посетиха през тези години, на хоризонта се появиха и родни групи на световно ниво. Чини ми се, че сред първите бяха и Upyr. Супергрупа, създадена от музиканти, известни ни от други сцени и банди направо прониза мрака с няколко особено еклектични лайва, последвани от издаването на касетка на Altars/Tunnels. Признавам си, блек метълът никога не е бил моето нещо, но ето че този албум не слезе от касетофонния ми дек в продължение на поне една година. Пропитите със злокобен мрак и болка едва 4 на брой парчета бяха абсолютно достатъчни, за да създадат култов статут на младата група, съставена от опитни метъли. За съжаление, в края на десетилетието, от този свят си отиде вдъхновението, създателят и основният двигател на Upyr – Боро Бродник. Той не успя да стане свидетел на издаването на дългоочаквания сплит с Whitehorse, а ранното му отпътуване към Валхала бе и логичната причина групата да спре да съществува.
В крайна сметка Upyr се прероди в нов акт, наречен по името на покойния Боро – Brodnik. Мисля, че за всички, които искат да си спомнят Боро, а и тези, които са просто фенове на чистия и неподправен блек, най-добре ще е да си пуснат Altars/Tunnels. Този запис носи специфичната атмосфера на блек метъл възраждането в нашата страна, където поне 6 месеца в годината условията на мразовит студ и лед са повече от подходящи.

 

6.   FeedbackerXII (2019)

feedbackerxii

Периодът 2010-2020 бе характерен и с появата на много нови групи. Голяма част от тях никога няма да чуем, а други ще ни досаждат с до болка изтърканите теми, които експлоатират. Скуката в многообразието може да бъде по-убийствена дори от немотията, но този случай е много различен. С възраждането на алтернативната и ъндърграунд сцена в България, опитът от западните сцени все повече се прилагаше като норматив. От DIY етиката до комплексното узряване и изразяване на идеи и практики, пресечните точки с музикалните проекти не са чак толкова много. Една от най-значимите, обаче, се зове Feedbacker. Един от първите родни актове, който настъпва на борда на нойз и нойз-рок жанровете много бързо доби популярност както у дома, така и в чужбина. Супер дуото, даващо своето начало от пепелта на други култови местни групи, завладя сърцата на почти всички, както в метъл, така и в пънк и хардкор средите. Тази година, най-накрая станахме свидетели на издаването на дългосвирещия албум „XII“. Предхождащите го записи, разпространявани главно на касетка и в дигитален формат, обиколиха и най-долните мазета, бяха слушани и на най-изпърдялите колони в най-мрачните и най-влажни дупки на музикалния и клубен ъндърграунд живот. Feedbacker имаха честта и удоволствието да свирят на множество ивенти с родни и чуждестранни агенти, да сътворят турнета, за които доста групи само биха си мечтали. „XII“, обаче е нещо много по-различно от просто музикален албум, което си пролича по всичко – от отношението на артистите към промоцията му, артуърка и рецепцията от страна на публиката, чак до фактът, че дуото с 50% променен състав продължава да бъде силно очакван акт. Без скрупули мога да кажа, че Feedbacker са едно от явленията на отминалото, а надявам се и на настоящото десетилетие, а дългосвирещият им албум заслужава своето място сред най-значимите от началото на новото хилядолетие. Микс от нойз, пост-пънк и самоотвержен шугейз, „XII“ остава без аналог по родните ширини. Не знам дали е нещо, което следящите ни радио редактори биха пуснали по радиото преди 22.00ч., но определено е сред онези, задължителните за всеки от нас албуми. Това е и причината горещо да ви препоръчам да го чуете, а после и да закупите този прекрасен пример за музикално и естетически издържано изкуство.

5.   OutrageCatharsis (2019)

outragecatharsis

Създадени през отдалечаващата се вече 1996г. във Варна, Outrage спокойно могат да бъдат окачествени като едни от ветераните на българския хардкор. Непрестанното им присъствие в сцената вече 24 години не спира да акумулира интерес както сред тези, които са ги гледали десетки пъти, така и сред тези, които тепърва се запознават с тях и тяхното творчество. Най-ранните ми спомени за Outrage са от епохалните за по-миналото десетилетие коледни сбирки „Hardcore X-Mass“, където варненците откриваха за хедлайн групите. Макар и стилът им да се менеше през годините, най-ценното на групата е, че не предаде своите идеали и никога не разочарова своите фенове. Дълго се чудих дали да включа този албум в списъка с емблематични за изминалото десетилетие записи, тъй като той се появи твърде късно – едва през 2019г., а влиянията в него, продукцията и пост-продукцията слабо напомнят на нивото и общата атмосфера на този период. За мен Catharsis не е еманация на отминалите десет, а по-скоро фрейм от бъдещето. Въпреки това, той е издаден през 2019г. и подобно на London Calling на The Clash, който излиза на бял свят през 1979г., ще живее живота си в идното десетилетие, където тепърва ще получава своите оценки.
„Catharsis“ съчетава няколко стила в себе си. Подобно на гореспоменатия феномен, Outrage съумяват да съберат в едно хардкор, пост-хардкор и блек метъл, което ги слага редом с най-нашумелите имена на алтернативната ъндърграунд сцена в световен мащаб. За това имането и слушането на този албум се явява задължително за настоящето.

4.   Ънален ДиспутЪнален Диспут (2014)

analen_disput

Ънален Диспут се появяват някъде в края на по-миналото десетилетие и от тогава насам се превръщат в една от най-добре пазените софийски тайни. От секретните концерти в столични подземия до опустошителните гигове по фестове и самостоятелно, скандалната група със скандално име трупаше репутацията си на лошите момчета, които ходят с високо вдигнат среден пръст. Част от гореспоменатото завръщане на пънка, момчетата засвидетелстваха своята преданост към каузата – хармоничен к.р за цялото общество, политическата класа и всички по веригата от горе до долу и обратно. Мизантропски поглед над нищетата и критика в стил лека хумореска обуславяха обилно напоените с метил сбирки, които обикновено завършваха в конфликт с правоохранителните органи и мирни граждани. Като всяка друга група, така и Ънален Диспут преживяха промени в състава си, а сетне изчезнаха безследно като хартиените еднолевки. Едно кратко, но напоително (във всички смисли) съществуване, по голямата част от което остана скрито за масовата публика, в крайна сметка еволюира до появата на това, което смятам да нарека най-добрия пънк албум на десетилетието. Едноименният Ънален Диспут хвърли бомбата на времето си в едни размирни години малко преди и в средата на отминалото десетилетие. 13 композиции в неподправен неандерталски стил – опростени рифове, махленски крясъци и атмосферата на заслужена обреченост съпровождат творбите, изсвирени в духа на олдскуул пънка – анархистки, непоклатим и непреклонен. Без Ънален Диспут 2010-2020 не би бил възможен за описване период.
Едноименният им албум никога не бе издаден на твърд носител, за сметка на това, типично по анархистки, пънкарите го пуснаха за свободно слушане в интернет и е грехота да не сте го чували и да не е сред любимите ви.

 

3.   RAZGRUHAMoney, Power, Greed (2017)

razgruha

През пролетта на 2011г., една дългоочаквана мечта намери своя път. От приятелските кръгове на изгубеното поколение на демокрацията израсна една от най-важните за десетилетието групи – Razgruha. Формирани като грайндкор състав, Razgruha никога не успяха да станат пълноценна част от българската метъл сцена и макар и доста пъти да са свирили с групи в този или близки нему жанрове, предпочетоха да начертаят свой път по който да вървят. Ирония на съдбата или не, този път делеше много повече с пънк и хардкор-пънк съставите, DIY практиката, самоорганизираните колективи, анархистките и левичарски кръгове, активистите и пацифистите в екстремната сцена. В последвалите на създаването им години, Razgruha, като всяка друга група в растеж променяха своя състав. Към средата на десетилетието той вече бе стабилен и способен да надгражда постигнатото. Без много усилия, фокусираните върху професионализма, но и отдадени на безкористните си идеи и практики, момчетата бързо се превърнаха в една от най-добрите, най-разпознаваеми и най-търсени хардкор/грайндкор групи въобще. Това мълниеносно развитие доведе до моментът, в който, екстремен концерт без тяхно участие бе посрещан с голяма доза учудване.
След едно демо и един сплит за Разгруха бе крайно време да издадат албум, който да оставят за поколенията като маркер на всичко онова, което се случи в нашата сцена за тези 10 години. Добрата новина дойде през 2017г., а „Money, Power, Greed“ моментално се превърна в класика. Френетичният хардкор пънк, социални текстове, картечни барабани и унищожителни китарни рифове до толкова се набиха в съзнанието на мнозината, посещавали техни концерти, че хич не беше чудна гледката на твърде разнородна тълпа, дошла специално за грайндкор юнаците. Техният дългосвирещ албум е еманация на усилията за изграждане на една живителна сила, която без срам и задръжки да можем да наречем собствена сцена. Самородна, саможива, но и крайно благородна, даряваща безвъзмездно и предлагаща закрила и на най-отхвърлените. Тотален контрапункт на елитисткият и понякога циничен модел на поведение на мейнстрийм хардкор сцената. „Money, Power, Greed“ е албум от световна класа, един от малкото, които наистина достигат нивото на флагмените в този и други стилове. Няма да излъжа, ако кажа, че дори абстрахирайки се от личните си приятелски взаимоотношения с момчетата, Razgruha остава една от най-най любимите ми групи не само в България, но и по света. Според мен този албум е абсолютен must have за всеки ценител на екстремните жанрове.

 

2.    RejectionДупка Без Дъно (2014)

От прахта на друг култ от миналото – Omerta се издигна осанката на това, което лично считам за най-добрата българска хардкор група след боговете от Indignity – Rejection. С две много обскурни, но още по на място демота, издадени в началото на десетилетието, Rejection влязоха с шут и вече над 10 години нямат намерение да си ходят. Считана от мнозина за противоречива, групата е проводник на естетиката, мисленето и поведението на класическите хардкор-пънк банди от миналото. Политически, екологични, социални и психологически теми занимават мозъците от бандата, които през 2014г., след дългогодишен труд най-после успяха да родят своето чедо – „Дупка Без Дъно“. Без да се колебая и за секунда ще заявя, че това е най-добрият хардкор албум за десетилетието и няма кой да промени това. Инфарктен албум, записан по високите стандарти на най-добрите в жанра, съчетава всичко, което харесваме в тази музика – експлозивност, искреност, отдаденост, кауза. Съвършено записаната музика и изключително високо професионалното мастериране превръщат този запис в истинска находка. Старошколски хардкор пънк, мелодичен, но не натрапчив вокал плюс терористичния барабанен ритъм на най-добрия барабанист в сцената правят магията тук. Честно казано, говорил съм и преди, но мисля че думите не стигат да се опише значението и тежестта на това издание, видяло бял свят благодарение на СамИздат усилията на момчетата от групата.
Множеството участия на Rejection по фестивали и ъндърграунд концерти са им спечелили славата на корава група, добри музиканти и човечни приятели.

 1.   VoyvodaAramia (2014)

aramia

Някъде в началото на новия век на бял свят се появява групата Voyvoda. Първоначално, достояние на по-тесен кръг, столичната пост-пънк шайка започва да трупа известност и да гради репутация посредством малки, но много интимни и запомнящи се участия. След издаването на The Confederacy и няколко EP-та, през 2012г. излезе вторият им дългосвирещ албум – „Iztok“. Експерименталният звук, някъде между пост-пънк и балканския комита фолк дават абсолютно уникалната визия на Voyvoda, благодарение на която бандата доби рязка и всеобхватна популярност. Този албум бе издаден и на плоча, ставайки един от първите български пост-пънк албуми, които родните и чужди дистро лейбъли разпространяваха. Турнетата на групата в Европа и концертите им у дома създадоха допълнителна мистична аура, а неизследваната територия на балканската и българската история възбудиха интереса на хора от различни краища на популярната и ъндърграунд сцена. С ръка на сърцето мога да кажа, че на мен лично „Iztok“ повлия като нищо друго, излизало в България до сега, но днес изборът ми за албум на десетилетието на тази група е друг.
„Aramia“ е третият дългосвирещ албум на Voyvoda, излязъл през далечната вече 2014г. Обещанията за това, че и този запис ще бъде издаден на винил останаха напразни, защото това не се случи никога. Въпреки това „Aramia“ се оказа, поне по мое мнение, най-качественото, премислено, искрено и вдъхновяващо нещо, появявало се на сивия хоризонт за въпросните 10 години. Едно мрачно пътешествие в света на войводите, история за всеотдайност, жертвоготовност и целеустременост. Живописна картина от звуци, предаваща емоцията на надежда и отчаяние, любов и терзания, страх и безстрашие, жажда за живот.
Експериментален прочит на исторически събития от век назад съчетава традиционно звучене с пост-пънк, колд-уейв рамка – истинска творба шедьовър на много добри музиканти.
Е, радвам се, че не бях единствения, който високо ценеше труда на Voyvoda, които до 2016г. включително, се радваха на непрестанно растящата си популярност, евентуално довела до отшелническо смиреното решение да потънат в хиатус от тогава насам. Не бих казал, че войводата е мъртъв или че няма да се срещнем отново, защото знам, че „те не умират“. За това най-доброто, което мога да направя е да отдам признанието, че Voyvoda бе най-забележителният акт за изминалите 10 години, а техните творби, без изключение, са уникални и задължаващи.„Aramia“ е апотеоз на всички онези вдъхновения в материалния и нематериалния свят, а както добре знаем, работата на всеки един творец е да комуникира своите фантазми през призмата на собственото си творчество. Е, Voyvoda го правят магично.


 

 

 ОЩЕ повече групи от периода 2010-2020!

savage

Без да се замисля и за миг бих заявил, че млада група на десетилетието безспорно са Savage Ravage! Уникално явление, достигнало до нас директно от класните стаи на столичните гимназии показа, че с труд и взаимственост може да се постигне много. Порасналите вече момчета промениха първоначалния си състав, но от времената на първото им E.P. (2013) за мен ще останат спомените за една от най-класните и професионални тежки групи на съвремието. Страхотен и майсторски траш метъл се преплитаха с олдскул хардкор за гарантирана месомелачка на всеки техен лайв. Savage Ravage не останаха неоценени и през тези години бяха редовен участник в най-големите хардкор и метъл форуми, свириха със световни и локални имена, направиха запомнящи се концерти. Още по-радостното е, че Savage Ravage са тук и днес, творят и свирят и нямат намерение да престават.

expectations

Една от най-продуктивните групи на десетилетието се зове Expectations. Цели 4 албума издадоха хардкораджиите за последните 10 години и заслужено се превърнаха в един от хедлайн актовете в столичната клубна сцена. С десетки концерти из цялата страна и няколко турнета в Европа и Балканите, Expectations станаха едно от лицата на българската сцена пред чужбина. Високо ценени от публиката в Румъния, Гърция, Сърбия и други места, момчетата добиха популярност отвъд Калотина, Кулата и Дунав мост. Expectations са сред главните виновници за установяването и развиването на „модерния хардкор“ в България. Със своят неизменен мелодичен стил и позитивен апириънс, те станаха нещо като емблема на съвременната хардкор сцена. Най-големият им принос за мен е популяризацията на стила в социални кръгове, далечни на хардкора изобщо. Това позволи отчасти обновление на т.нар. сцена и разширяване на кръгозора, сътрудничеството и фенската маса дори. Expectations са една от малкото български групи, които успяха да създадат изцяло свой кръг от последователи, а това е още един пример заслужаващ адмирации.

amoral

Създадени през 2006г., макар и от добре познати стари кучета, А-Морал са лицето на новата варненска хардкор и пънк сцена. Станали известни с дебютния си албум „Шутове за всички шутове“ (2007) и последвалият го „Живот на Кредит“ (2010), варненци бързо набраха скорост и височина. Експлозивните им и саморазрушителни лайвове от началото и средата на десетилетието оставиха траен отпечатък, а всяко ново тяхно участие е приветствано и очаквано събитие навсякъде из страната. През 2015 и 2017 А-морал издадоха още албуми, а историята изглежда ще има и продължение…

Дори ОЩЕ повече групи от периода 2010-2020!

Невъзможно е да се изредят всички, които имат някакъв принос към музикалната ъндърграунд сцена, но в изминалото десетилетие концерти правиха и албуми записваха още групи като Last Hope, Anti-Future, Нови Цветя, Muddy, Them Frequencies, Coprostasis, Piranha и други.
Появиха се и нови банди, някои от които практикуващи невиждани и нечувани до сега жанрове и стилове на изразяване. Сред тях са Lunatic Theatre, Hajduk, King Of Sorrow и пр.
Всички те оставиха своята следа в отминалото десетилетие и биха могли да намерят място под една или друга форма тук.


Но не само групи бяха замесени в организацията и възраждането на ъндурграунд алтернативната музикална сцена в България. Множество нови и стари букинг агенти, журналисти, фотографи, музиканти, клубове, ентусиасти и прости фенове направиха всичко това възможно. Появата на места като Grindhouse Skate Club, Фабрика Автономия, Белият Паяк и др. промениха правилата на играта. Концертите в Underground Gallery, на неутрални и дори непривични места направиха експириънса още по-интензивен.
Разбира се, най-голяма похвала заслужават буукинг агентите, които останаха активни през това десетилетие – For The Kids бяха сред първите, които започнаха да внасят свежест в позамиращата сцена. Благодарение на тях видяхме много актове от мелодичната и модерна хардкор сцена, някои пънк и експериментални групи. DIY Conspiracy се погрижиха радикалните пънкове да останат доволни, а Sofia Waste Water System формираха най-новото крило в екстремната музика, организирайки ударно редица събития с участието на световни величия. Persons Unknown – свободен анонимен колектив и Sofia Rebel Station пък осигуриха първите участия на легендарни имена в световната протест пънк сцена. Kontingent Records издадоха някои заглавия, но също така бяха замесени в организацията и провеждането на редица нойз и пост-пънк събития, които обогатиха всички ни. No Crew, No Fans, Just Friends бяха добре пазената тайна на ъндърграунда – колектив, който бе зад едни от най-запомнящите се лайвове.
В общи линии бе едно страхотно десетилетие, в което успяхме да гледаме групи като The System, Anti-System, M.D.C., M.O.D., D.R.I., Omega Tribe, Agnostic Front, John Joseph Cro – Mags, Exploited, Skarface, Batushka, Motorama, Kataxnia, Storm Of Sedition, Brujeria и още много, много други.
Зинопечатането и поддръжка на медиините канали бе друго много важно. В ръце държахме Tigersuit, Улично Дело и някои други по-малки издания в бандитски формат. Разбира се, с нас бе и Sofia Rebel Station, DIY Conspiracy, Lunatic и още други знайни и незнайни кътчета на уеб пространството.

Беше щуро, благодарим ви!

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

Doug Brown: „Грайндкор стилът е музика за цял живот, животът ти е грайнд“

Първият ми сблъсък с понятието „грайндкор“ бе на една олющена софийска стена, имаща нещастието да се е превърнала в известен столичен кенеф. Пропитата с урина и вековен мухъл повърхност бе нещо като аналоговата версия на синия клюкарник. Финални присъди и полови членове за редица популярни спортни организации се редуваха с воюващи по между си символи във фино-елегантен езиков стил. Това правеше атмосферата на изхождане там някак си ангажирана с личното мнение на всеки средношколски делинквент с нещо за писане под ръка. Романтиката с дъх на изоставена кооперация бе дълго време емблемата на града ни, аромат който небцето помни с векове.
Но в средата на този облак от думи и знаци гордо стоеше грозно издраскания надпис с кирилски букви „грайндкор“. Това стоя години, ако не и десетилетия. Сякаш кмета се гордееше с него!
Не много по-късно започнах да се срещам със същината на понятието и трябва да си призная, първите ми впечатления идеално съвпадаха с битието на онзи графит, който мнозина от вас сигурно помнят отлично.
Сред търкалящите се бутилки от „Пещерска“ Гроздова и евтина бира, глава надигаха двама гръмогласни персонажи. От гърлените звуци, които бълбукаха се отличаваха само няколко нецензурни израза, а какафонията се допълваше от някакъв ужасяващ шум в далечината. Безценното изражение на домакина на фиаското помня до ден днешен. Неговият грях? Ами много просто – бе поканил в дома си грешните хора на първо място, но много повече това, че бе допуснал аматьорската грешка да отговори на въпроса „Какво слушаш“ с „Всичко“. Ясно бе, че не слуша Napalm Death.
Трябва да си призная, че любовта ми към грайндкора не бе от първи поглед. За хлапе расло с The Clash и реге, първите стъпки в хардкор-пънка бяха чисто нова вселена, на която не можех да се насладя изведнъж. По-напредналите ми приятели често промотираха класически грайндкор албуми по купони и партита, но почти не срещаха нужната оценка. Макар и на крехка възраст, осъзнавах че има логическа градация в екстремната музика, за това определях тези хора като „напред във времето“. Но тази детинска интерпретация може да звучи доста смешно, ако всъщност нямаше много сериозен логически фундамент, изначално заложен дори във възникването на стила. Чиста психология. И да, грайндът е нещо, към което трябва да изпитваш нужния респект, дори когато ‘не е твойто’. Или по-точно казано ‘докато’ не е твойто.
Естествено, ето ни години по-късно на лайв на Napalm Death. Разбира се, подготвени като руски естествоизпитатели на дълъг рубеж зад полярния кръг, кръвта и химическите ѝ добавки кипят като вода под стар български бързовар, а мислите и думите летят като бластбийтовете прострелващи опиянената публика. Една нирвана насред звуков тероризъм. Последните стотинки се изгребват от джоба, но щастливите лица домъкват тениски и албуми на любимата група. Изражението на госпожата в рейса на прибиране, зяпаща тениската на която пише буквално „Смърт От Напалм“ върху снимка на последствията от бомбардировки над Виетнам, е най-ценната реакция, която ще отмъкна със себе си.
И музикално и идеологически грайндкорът дойде при нас като последен стадий в екстремната музика, най-висша форма на протест, най-образцов и финален етап от градацията. Най-съвършена еманация на яростта и гнева, разочарованието и волята за промяна, за по-добър и човечен свят.


slave

След стотиците филми и книги, които проследяват генезиса и историята на пънка, на хардкора, на скинхед движението, на всички онези субкултури и жанрове, променили облика на модерния град все още оставаше една празнина, която необяснимо за никого стоеше незапълнена дълги и мъчителни години. Никой не бе направил дори опит да разгледа един от феномените на 20-ти Век в музиката, това, което обедини всички алтернативни субкултури в едно и им сложи обща корона. Никой не бе говорил за грайндкорът.

През 2018г. обаче, тази трагична грешка бе поправена. Появата на документалния филм „Slave To The Grind“ бе нещо много дълго очаквано. Ексклузивните премиери по света и у нас предизвикаха такъв интерес, че днес, година по-късно, първият документален филм за грайндкора все още предизвиква интерес като към голям холивудски блокбъстър. Това не е шега, това е изводът от десетките прожекции, посетени от стотици, дори хиляди хора, както и от истерията, която лентата предизвика на най-големия и авторитетен фестивал за екстремна музика – „Obscene Extreme“.

Нашият приятел и журналист от радио „Варна“ Мартин Николов се свърза с Doug Brown – автор, режисьор и продуцент на филма, за да му зададе няколко въпроса. В предаването „От Другата Страна“ това интервю бе излъчено преди време, но сега е време да види свят и черно на бяло.

Sofia Rebel Station ще ви представи разговора на Мартин с Doug без редакторска намеса.

Enjoy!


 

 

– Представи се и ни разкажи защо реши да направиш филм за грайндкора?

– Казвам се Doug Brown, режисьор и продуцент съм на филма „Slave to the Grind” и собственик на „Death By Digital” – музикална дистрибуторска компания, която е фокусирана върху разпространението на документални филми за тежката музика. . Приключвах предишния си филм „Never Enough“, който е за колекционерите на музика, когато ми хрумна да заснема „Slave to the Grind”. И правейки филм за хора, които колекционират какво ли не, а самият аз харчех много пари за грайндкор албуми, защото тази музика е голямата ми любов, реших, че заснемането на филма е добра идея. Посещавах много концерти, осъзнах, че стилът има много вариации и различните форми по целия свят. И т.к. съм и режисьор на документални филми, почувствах, че е настъпило перфектното време, да създам нещо, което преди не е правено. Постоянно гледам документални филми и ролята ми на продуцент е да открия тема, която никой все още не е експлоатирал. Има много филми за блек и траш метъл, за банди като Iron Maiden, Metallica, Rush, но никой не говори за дълбокия ъндърграунд, музиката е позната, но останалото е табу. Усетих, че е дошло времето за една такава лента. Грайндкорът съществува повече от 30 години, но нямаше нищо създадено за него. Казах си, че ще го направя, скочих в дълбокото, събрах компетентен екип и го направих. Тези, които са гледали филма, го одобряват и аз съм доволен от крайния резултат.

– Първата ми мисъл, когато видях заглавието на филма „Slave to the Grind” беше албумът със същото заглавие на Skid Row…

– Да, „Slave to the Grind” е популярен израз. Ако си метъл фен, веднага ще се сетиш за този албум на Skid Row, който аз също притежавам. Добър албум е, не е нещо, което слушам през цялото време, но за този тип метъл е много добър. В същото време исках заглавие с думичката „grind” в него. Хората, които слушат грайндкор, не го правят само за един ден. Грайндкор стилът е музика за цял живот, животът ти е грайнд. Винаги съм харесвал посланието, което заглавието „Slave to the Grind”  носи. Ако за първи път чуеш този израз, веднага ще се сетиш за това, че си роб на ежедневието си, т.е. на пръв поглед представата не е особено добра. За това трябваше да му предадем позитивно значение, защото има много хора по света, които обожават тази музика и не могат да спрат да се вдъхновяват от нея. Те правят всичко свързано с тази музика от любов, без да изкарват кой знае какви пари. Тук става въпрос за пълното удоволствие от стила. От това, че грайнд общността е много единна. Определено заглавието носи двойно значение, някои се шегуват заради албума на Skid Row, но сме подготвени за подобни коментари.

– Как избра групите за филма?

– Когато започвахме филма, бяхме решили да поканим основно четири-пет банди. Нямаше как да има филм без Napalm Death, Brutal Truth, Terrorizer или Repulsion. Това са основните банди. Те стояха в основата на идеята. Аз съм обсебен от стила, слушам много ъндърграунд групи и може да е странно, но някои от моите любимци дори не успяха да намерят място във филма. Това обаче е начинът да направиш най-добрата история. Защото в края на краищата аз съм разказвач, има влияния както от голямата, така и от малката сцена, а аз трябваше да покрия и двете. Исках да покажа и малките, и големите групи. При малките сцени буквално не можем да обхванем всичко. Навсякъде има страхотни и надъхани банди. Има места, които са представителни за всяка една грайнд сцена по света. Например в средния запад има толкова много млади и надъхани грайндкор банди – Pizza Hi Five, Софиър Коръри и много други. Можех да поканя във филма за участие, която банда си поисках, банди, които изглеждат различно, но имат едно и също послание в музиката си. За това и разказването на история е по-важно от някои от групите. Можехме да вкараме във филма, колкото музиканти си поискаме и за щастие всеки един от тях беше съгласен за участва.Предварително знаехме кои места да покрием на различните континенти чисто географски. Исках да идем на колкото е възможно повече от тях, но в един момент имаше опасност нещата да станат прекалено много. И идеята на филма да се размие. Интервюирахме много хора, които за съжаление не намериха място във филма. Интервюирахме невероятни музиканти, например всички от  банди като Noisem, фантастична банда, имаме разговор с Менисекшън Пауър Вайлънс или Capitalist Casualties, но те не бяха включени във филма, защото искахме той да бъде по-кратък от 100 минути и да не изместваме фокуса от историята. Направихме така че да разкажем историята по най-добрия начин.

– Може би във втората част ?

– Да,кой знае… „Slave to the Grind” part 2 – „Slave Grinder”!

79191333_2691234380943564_7383079563854610432_n

 

– Филмът ще допринесе ли за популярността на стила грайнд?

– Не знам, с мен се свързаха много хора, които са гледали филма, не са конкретно фенове на музиката, не слушат подобен стил, но споделиха че им е харесал и са започнали да уважават грайндкора. Това за мен е голям успех. Представихме го на големи фестивали за наистина сериозни участници, видяхме невероятни продуценти и режисьори, но публиката, която харесва документални филми, но не е грайндкор фен, го хареса, което означава много за мен като продуцент. В същото време може би между тях има фенове на Metallica, които никога не са си пускали нещо по-тежко от тях и се оказва, че в момента разбират идеята зад грайднкора, оценяват го. Филмът имаше успех. Много е лесно да намразиш някой, който крещи и нарежда агресивно, което по принцип е нещо разбираемо за стила, но зад това има много повече – има философска страна. Можеш да откриеш много в текстовете на песните. Има толкова много банди, които с лириките си разпространяват сериозни послания. Дано хората разберат идеята зад стила както и смисъла на текстовете. Едва ли след филма грайнд групите ще започнат да издават за големи лейбъли, но пък някой фен на Metallica може да поиска да се запознае с музиката на P.L.F. или Warsore.

– Как би описал грайндкор стила на някой, който няма идея каква е тази музика?

– Трябва да започнеш от две различни неща като смисъл – хеви метъла и пънка. Грайндкор за мен е агресията на хеви метъла, например Slayer, много хора ги знаят, но с музика със скоростта на автомат. После слагаш пънк рифове. Грайндкора не е някакъв подстил на метъла, това е важно да се уточни, защото много хора си мислят точно това. Можеш да го определиш като смес между дет метъла и пънка, поставени на обороти, но той има собствена природа. Той е отделна категория, който е взел назаем по нещо от метъла и пънка. Ако мислиш за музиката, мисли за нея като музика на стероиди.

– Имаш ли любим момент от филма ?

– Ще ти разкажа за любимия ми момент зад сцената и който гледа този филм, ще го разбере по-добре. Във филма има един концертен материал на Haemorrhage фестивала „Ear Slaughter” в Монреал, Канада преди няколко години. Бяхме стигнали до гор грайнд момента от историята и имахме нужда от концертно изпълнение. Точно преди групата да се качи на сцената, някой от публиката донесе огромна торба с кочани, а друг донесе торба кондоми. В един момент по време на изпълнението на Haemorrhage, бях на място, което не беше толкова безопасни. Навсякъде започнаха да хвърчат кочани с кондоми. Един ме удари много здраво по главата. Огледах се наоколо и осъзнах, че навсякъде летят покрити с царевица кондоми. Доста необичайно поведение. Обаче за мен това е един от любимите ми моменти, който добавихме в лентата. Редакторите добавиха тези моменти, след като вече имаха всичкия материал, който аз и двамата ми оператори бяхме заснели, а ние бяхме покрити с всякакви хвърчащи из публиката неща, царевица, храна и презервативи. Независимо, че беше доста опасно за снимане в някаква степен, тези кадри са малко по-специални от останалите. Ако ги гледаш, ще си помислиш, че грайндкорът е нещо отвратително и гадно. Трябваха ни часове, за да направим подходящите кадри и да го представим в най-добрата му светлина. Та, този момент ми е любим. Никога не бях гледал Haemorrhage, тази испанска гор грайнд банда – те са фантастични и горещо ги препоръчвам на всички. Този път може да няма кондоми и царевица, но Haemorrhage са жестока банда, която препоръчвам на всички.

– Къде е акцентът – върху групите или върху различните стилове?

– Филмът като цяло е исторически. Как се е зародил и развил стила. Започва 1984-85 в Мичиган с Repulsion, после отиваме в Бирмингам, после пак в САЩ. Първата половина от филма е история, после се разглеждат различните сцени, гор грайнд и минс кор стиловете.

78749282_2691234337610235_7417857030741819392_n

– Как ще става разпространението на филма?

– Обиколихме с този филм различни фестивали, ще го издадем и на двойно ДВД. Филмът е дълъг 100 минути, имаме още толкова неиздаден материал, който включва интервюта с вокалиста на Repulsion, концерт на Cripple Bastards, материал за философията зад грайндкор стила…

– Някакви нови грайнд банди,които да препоръчаш ?

– Харесвам всички варианти на грайндкора. Харесвам Repulsion както и нова банда като Cretin, които звучат като Repulsion. Но харесвам много и банди, които експериментират с грайнда като Fuck the Facts или Antigama. Те включват в музиката си и бавни моменти. Групи като Sulfuric Cautery свирят много брутален гор, а барабанистът им е звяр. Couple Skate – това са двама горграйнд пичове. Meth Leppard от Австралия са в бонус материала. Powerxchuck също. Organ Dealer от Ню Йорк са много добра банда, там всеки е много талантлив. Китарите звучат като Terrorizer, но с уникален почерк.

– Какво прави филма толкова специален ?

– В момента има адски много конкуренция навсякъде. Нашата идея е да представим филма и идеята за грайнда в барове – местата, където бандите свирят. Обичам да слушам музика вкъщи, но обичам и да ходя по концерти. Този филм трябва да се гледа с приятели. Аз го гледах например на „Obscene Extreme” с барабаниста на Nasum.

– Кой е първият грайндкор концерт,който си посетил ?

– Стана случайно. Слушах траш и дет метъл и отидох да гледам Obituary или пък май бяха Cannibal Corpse, които свиреха заедно с Napalm Death. Тогава не подозирах какво е това грайнд. Не бях чувал толкова бърза музика. Eдин от първите концерти, на които съм бил, беше на Soilent Green. През 2001 гледах Dimmu Borgir и тогава с тях свири грайнд банда, която харесах повече от Dimmu Borgir. Купувах албуми, четях благодарностите към други групи и веднага си поръчвах техните албуми.

78394687_2691234210943581_4213408538518618112_n

– Най добрият грайндкор албум за теб?

– За мен лично е „From Enslavement to Obliteration“ на Napalm Death. Много скорост, но има и бавни моменти. Най доброто нещо от Mitch Harris. Също така и „The Peel Sessions” на Napalm Death.

– Какво е бъдещето на грайнда според теб?

– Digby Pearson от „Earache Records” спомена, че може би ще е нещо смесено с електроника, но аз не мисля така. За мен бъдещето лежи в едно завръщане към корените на стила. Големите лейбъли не издават грайндкор, но има все повече ъндърграунд банди с олдскулл звук като Warsore. Иначе, ако трябва да избирам топ десет на грайндкор албумите, пет от тях ще са издание на „Earache Records”. Но тези лейбъли вече издават съвсем други неща.

– Имаш ли своя грайнд банда?

– Не, аз съм барабанист, но свиря фънк и RnB.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

40 години „London Calling“ или защо това се оказа най-важният рок’енд’рол албум в историята

Непохватните ми стъпки в напоителния дъжд водеха до това, че значително количество влизаше в чисто новите ми кубинки и ги превръщаше в своеобразни легени със студена, есенна вода. Мокрите ми чорапи изглежда не бяха достатъчно основание за едно 12-13 годишно хлапе да прекъсне сталкерската си разходка из урбанистичните потайности на големия град. А той, в самото начало на века, бе много повече поле за изпитание на издържливостта и способностите на неговите жители, отколкото уютен и приветлив град за есенни разходки. Заобикалящата ме среда често изпъкваше с многозначни надписи на стените, грозно издраскани думи, опити за класически графити или грешно нарисувани символи. В една малко по-вулгарна и много по-несигурна среда дори предвижването бе въпрос на оцеляване. Всяка спирка е окоп, а всеки минувач – потенциален враг. Все още се крадеше много и редовно, а младежките занимания често опираха до упражняване на безсмислено насилие.
Обграден от хищниците на новото време, изборите пред мен не бяха особено много. Но подкрепен от един много важен предмет, аз бях напълно готов за всичко, което на практика можеше да ми се случи. Този предмет или артефакт по-скоро, бе чисто и просто един брой презаписана аудио касетка. Но не каква да е, а много специална. Години преди да станат модерни признанията, че някой или нещо е „спасило живота ти“, моят го спасяваше и осмисляше касетката, носител на това, което смело мога да кажа, че е най-важният рок’енд’рол албум в историята на музиката. London Calling на The Clash.

В един от последните текстове на Sofia Rebel Station ще обърна внимание на този култов албум, без който нищо от рок музиката нямаше да е същото.

london calling

Поглеждам календара и се стряскам като преждевременно остаряла мома от изгледа в огледалото. 2019 е. Две десетилетия от началото на новия век. Как да оценим времето най-добре? Като се сетим, че „преди 20 години“ не е 1980г., а 2000г. Чувстваш се стар/а? Няма проблеми, Бритни Спиърс вече е класика.
За последните поколения, които си спомнят света без интернет в джоба си музиката е нещо, което изисква. На първо време изисква да я притежаваш. Физически, не виртуално. Трябва ти носител, трябва ти също така и певачка. Нещо, което да задвижи магията и да осмисли съществуването на носителя, да просвири и пропее. Колко ли много хора от две поколения преживяха най-силните си трепети с революционните за времето си уолкмени и с „две батерийки от 9 волта размер АА, моля“. С едната развалена слушалка и с вързани с цитопласт жици. С мощните аудио уредби и нервното съседско тропане по радиатора. С „намали ТОВА веднага“ и с изхвърляне на касетки, дискове и плочи директно в кофата, защо, „защото така!“ и тъй нататък и тъй нататък. Знам, че на известна част от вас това им е напълно непонятно.
За това започнах и с тази прословута презаписана касетка и един шибан, мъглив Ноември, в произволна вечер в който, нервни граждани ме подблъскваха оттук-оттам на изгнилата спирка срещу ректората, в неравната си борба за студена седалка на полет номер 5, посока Банишора. Честно ви казвам, и с това спирам да досаждам, London Calling се чувства еднакво силно както на Тауър Бридж в Лондон, така и на Лъвов Мост в София. Както с корабче по Темза, така и с тролей 7 покрай канала.

londoncalling1

Обратно към календара, много думи, много цифри, много нещо, но основното е, че този Декември се навършват точно 40 години от излизането на бял свят на третия студиен албум на The ClashLondon Calling. Нека отбележим тази паметна дата подобаващо!
И ето защо този албум се оказа основополагащ труд, крайъгълен камък, а защо не и просто „най-важният рок’ендрол албум в историята“.


Тази година, Музеят на Лондон организира изложба по случай 40 години от издаването на „London Calling“. На нея могат да бъдат видяни велики артефакти, като тефтерчето с текстовете на Джо Стръмър, счупеният бас на Пол Симънън, ръчно написаният трак-лист на Мик Джоунс, палките на Топър Хийдън и други интересни неща. Защо и как Лондон – майката на съвременната музика, опазва историческите и културно стойностни произведения и споменът за тях, оставаме на мислите на великата ни столична община, както и разбира се, на всички които не ги е срам да се числят пазители на културата.

1024px-joestrummer1980 1024px-mickjones1980

През 1978г. The Clash вече са много известни. Година по-рано, групата, която по  това време има не повече от 30 концерта и нито един от тях като хедлайнер, подписва договор с CBS Records за феноменалната за времето си сума от 100 000 британски лири. Близки до Clash описват този момент като „най-лошата сделка, която може група да направи“, главно заради условията, според които всичко – от турнета до финансиране на албуми трябва да се изплаща от самите тях. Авторът на може би първият английски пънк зин „Sniffin’ Glue“ – Mark Perry пък казва, че това е „денят, в който пънка умря“. Лоша или не, сделката със CBS Records и всичко случило се от онзи момент нататък повлияват на бандата и броени месеци по-късно популярността им е сравнима само с тази на големите и доказани изпълнители.
Още с вторият си албум „Give ‘Em Enough Rope“ The Clash започват постепенно да напускат традиционното пънк звучене. За вманиачените фенове на групата и историците, това е и моментът, в който настъпва истинското израстване на легендата Clash. След месеци и години на търсене на себе си във вълнуващите и турбулентни условия на новозараждащата се сцена, лондонските герои са вече установили се и с широк хоризонт пред себе си.
Докато правят турне в САЩ, the Clash избират за подгряващи актове ритъм и блус изпълнители като Bo Diddley, Same & Dave, Lee Dorsey и други. С тях свирят и пънк-рокабили бандитите The Cramps. Нарастващият интерес на групата към рок’енд’рола и неговите фундаменти постилат пътя пред „London Calling“.

paul_simonon_the_clash_september_20_1979_palladium_nyc

Paul Simonon през 1979г.

След записването на „Give ‘Em Enough Rope“ The Clash се разделят с мениджъра си Bernard Rhodes. Това довежда до проблеми – групата трябва да напусне репетиционната си в Camden и да се пренесе другаде. За щастие, техните приятели и роудита Johnny Green и Baker бързо се справят със задачата и скоро след това бандата се мести във Vanilla Studios в централната част на града. Много професионално организирана в работно отношение, групата обаче, преживява известен спад. Основните автори на музика и текст Mick Jones и Joe Strummer изпадат в творческа депресия с повече от една година период на музикална суша. Новото им EP „Cost of Living“ включва кавър и три други парчета, всички записани повече от 12 месеца назад във времето. The Clash влизат във Vanilla Studios през Май 1979г. без нито една записана песен за бъдещия си албум.
Благодарение на високата си дисциплина и силно приятелски отношения, момчетата установяват безпрекословен ред на репетиции – следобедно свирене, последвано от приятелски футболен мач, напитки в местния бар и вечерно свирене. От тази поредица, Clash изключват всички свои приятели, познати и висячи, които са свикнали да посещават репетициите. По този начин Strummer, Jones, Simonon и Headon успяват да се самоизолират, за да възвърнат способностите си на музициране и писане на текст. В търсене на новата и много по-искрена, спрямо интересите им форма, Clash репетират, свирейки кавъри в различни жанрове – рокабили, рок’енд’рол, ритъм’енд’блус и разбира се реге. През лятото на 1979г., благодарение на тези мерки, бандата съумява да се върне към живот. И то как само!

clash_21051980_12_800

The Clash записват няколко демота във Vanilla Studios. Както винаги, така и сега Jones пише музиката, а Strummer – повечето от текстовете. Strummer пише „Lost in the supermarket„, вдъхновен от ранното детство на Jones, който е живял в бедност с майка си и баба си в мазе, a Paul Simonon композира и пише текста на „Guns of Brixton“ – първата записана негова песен и първата, в която той пее. По време на работата върху нея Simonon има съмнения относно текста, но Strummer го окуражава да продължава работата върху него. През август 1979г. The Clash влизат в Wessex Studios, за да запишат новия албум.
За негов продуцент те избират Guy Stevens. За същият е известно, че има сериозни проблеми с наркотиците и алкохола, което според групата му позволява да има силно неконвенционален подход към записите. Така например, за да създаде „по  – рокендрол“ атмосфера, Stevens разхвърля столове, бута стълби и създава хаос. Групата и най-вече Симънън приемат много добре това поведение и подход, намирайки го за доста насърчаващо и вдъхновяващо.
Албумът е записан за пет или шест седмици в 18 часови, ежедневни сесии. Много от песните са записани от веднъж или максимум два тейк-а. Първата записана песен е „Brand New Cadillac“, която, до тогава, използват като загрявка преди записи или концерт. „Clampdown“ започва своят живот като инструментал, кръстен „Working and Waiting“, а „The Card Cheat“ е особена с това, че всяка нейна част е записана по два пъти с цел да бъде създаден звук „колкото се може по-голям“.

Guns Of Brixton е химнът на поколения млади хора, затворени в бетонните гета на големите градове в Европа и САЩ. За нас несъмнено бе абсолютно същото – всички знаем наизуст всеки един ред от тази песен на Clash, станала непогрешима класика. Незабравимото реге звучене и тонът на отчаянието в лириките и музиката на Simonon направиха така, че тази мелодия да се превърне в знакова.

Много музикални критици са изказвали мненията си за London Calling и повечето от тях са били фокусирани главно върху жанровото му определение. Mark Kidel влиза в историята с определението си за албума на Clash, а именно – „първият двоен пост-пънк албум изобщо“. Според Stephen Erlewine албумът смесва пънк естетиката с рок’енд’рол митологията и руутс музиката докато развива безброй много други жанрове като пънк, реге, рокабили, ска, Ню Орлиънс R&B, поп, лаундж джаз и какво ли още не… „Brand New Cadillac“ е всъщност песен на Vince Taylor, споменаван от групата не веднъж като тяхно влияние и почитан като авторът на един от най-първите британски рок’енд’рол записи изобщо. „Rudie Can’t Fail“ включва брас секция и миксира елементи от поп, соул и реге музиката.
Говорейки за London Calling, Jack Sargaent казва, че „дали Clash са напуснали напълно своите пънк корени или са придвижили музикалния пънк еклектизъм и разнообразие до нови нива остава доста спорно“.

Песните от албума са писани предимно за Лондон. В тази връзка, не е учудващо, че градът и неговите управници отдават сериозно значение на наследството, което оставя. Зад лириките и музиката стоят наративи, включващи едновременно измислени и съществуващи персонажи. Като подземният криминал Jimmy Jazz например, вдъхновен от самият Jimmy Cliff. Очевидно е, че албумът се опира на някои градски истории, достигайки до теми като секс, депресия, криза на идентичността и прочее. Разбира се, някои от песните имат и доста по-задълбочен и комплициран наратив, включвайки тенденции като политическа критика, историческа оценка на отминали събития, социални теми като нарастващата безработица, расовите конфликти, употребата на наркотици, консумеризмът. Tom Carson, друг музикален критик, изразява мнение, че „докато албумът е разчитал изцяло на рок’енд’рол миналото в музикалната си част, то лириките и концепциите са вдъхновени от историята, политиката и всички онези митове, които се асоциират с жанра“.

Трудно е да се каже коя песен на The Clash е най-добра, но никак не е сложно да се посочи коя е най-популярната им. Това, разбира се, е London Calling. Песента от едноименния албум се е превърнала в своеобразен химн на английската столица, като често може да бъде чута в общественото пространство – по радио или телевизия. Култовата мелодия и текст са използвани хиляди пъти във филми, видеа, реклами, банери и всякакви материали, свързани с Лондон или с рок’енд’рол музиката изобщо. Клипът е толкова популярен, че едва ли има човек с интерес в тази област, който да не го е гледал поне няколко пъти. (В платформата YouTube този конкретен ъплоуд е навъртял около 37 милиона гледания)
Вдъхновена от инцидента в ядрената електро централа в Лонг Айлънд и от безизходицата в британското общество по това време, London Calling изгражда репутацията си на тежкият съдник, чиято присъда отеква чак до днес,… 40 години по-късно.

 

london_calling2

Pennie Smith е автор на този кадър, превърнал се в монументален за рок’енд’рол музиката в исторически план

Предната част на обложката съдържа снимка на басистът Paul Simonon, уловен в мига, в който разбива своят Fender Precesion Bass в сцената в Palladium, Ню Йорк Сити, на 20 Септември 1979г по време на щатското турне на групата „Take The Fifth“.
През 2011г., в интервю за самите Fender, Simonon обяснява, че е разбил инструмента си в момента, в който е разбрал, че охраната не позволява на посетителите да стават от местата си в залата. „Не съм си го изкарал на баса просто ей така, защото, реално нямаше нищо нередно в него“.
Pennie Smith, която е автор на кадъра, по принцип била против да се използва като обложка за албума, защото го намирала за твърде разфокусиран и непрофесионален. Strummer и дизайнерът Ray Lowry, обаче, настояли.
През 2002г. фотографията на Smith е отличена от Q Magazine като „Най-добрата рок’енд’рол снимка на всички времена„, идеално запечатваща ултимативният рок’енд’рол момент – „тотална загуба на контрол“.
Lowry изработва концепцията и дизайна на обложката, опирайки се на тази от дебютния и едноименен албум на Elvis Presley.

През 2010г. Royal Mail избират обложката на London Calling за серия пощенски марки, посветени на класически обложки на албуми. Логотипията на надписа в розово и зелено е обект на множество препечатвания, пародии и други чисто маркетингови трикове в десетилетията след издаването му.

Във Великобритания „London Calling“ е издаден на винил в средата на Декември 1979г. и в САЩ на винил и касетка с 8 парчета две седмици по-късно през Януари 1980г. Гейтфолд издание е направено специално и само за Япония. Макар и да е двоен албум, „London Calling“ се продавал на цената на единична плоча. Първоначално, CBS не позволявали на Clash да издават албума като двойна плоча. В замяна им предложили да издадат единична плоча плюс безплатен 12-инчов сингъл. В крайна сметка въпросният сингъл, обаче, се превърнал в пълносвиреща плоча с 9 песни. Последното парче „Train In Vain“ оригинално не присъства в списъка с песните на гърба на албума, защото е изключено поради задаваща се сделка с NME за промоцията му като сингъл. Накрая парчето попаднало в албума, след като сделката се оказала провалена.

london_calling3

В днешни дни оригиналните издания на London Calling надвишават в пъти цената си, която са имали в началото на 80-те години. Японските издания достигат баснословните суми.

След издаването си, албумът успява да продаде 2 милиона копия. Номер 9 във Великобритания, той е сертифициран „златен“ още през Декември 1979г. Извън Кралството, London Calling се представя много добре. Номер 2 в Швеция и номер 4 в Норвегия. Номер 27 в САЩ, а през 1996г. е сертифициран като „платинен“. Албумът добавя и два от най-успешните сингли в историята на The Clash – „London Calling“ излиза на 7-ми Декември, изпреварвайки албума със седмица. Успехът на синглите по света и у дома също е много сериозен. „London Calling“ претърпява множество преиздавания на различни носители, включително касетки, DVD, пикчър диск и още.

london_calling4

The Last Testament – The Making of London Calling е филм на световноизвестния Don Letts (RIP). Включен е в специално издание от 2004г. по случай 25 годишнината от издаването на албума.

Критиката към албума е безкрайна. Внушителна линия от хора, специализирани издания, музиканти, журналисти, медии и други са се изказвали за него. „London Calling“ присъства в десетки, дори стотици класации навсякъде по света, където му бива отредена винаги челна позиция. В класацията на класациите е на номер 6 от всички най-високо оценявани албуми в историята. В САЩ е обявен за най-добър албум на 80-те. Включен е в BBC Radio 1 Masterpiece Collection, както и Grammy Hall of Fame. От критиците е считан за един от най-добрите рок’енд’рол албуми записвани някога, а нескромното ми, но широко споделяно мнение по въпросът е, че е най-добрият.


Двадесетина години по-късно, на място далеч от Лондон, моята презаписана касетка носеше духът, който бе вдъхнат на музиката ѝ още през 1979г. Мелодиите, текстовете, дори маниерът, всичко това бе едно общо цяло за многото, които и преди и тогава, а и в бъдеще щяха да помнят и да пеят. Забележителното постижение на четирима английски младежи, подарили на света истински шедьовър.

А днес… днес нещата стоят тъй както с всичко останало. Някъде по прашлясалите рафтове се съхраняват още плочите и касетките на The Clash, сред тях е и „London Calling“. Ретро-парадът по музикалната телевизия често показва незабравимия клип с корабчето по Темза, а на негов фон някъде, тийнейджърка се разкършва с найлоновите си Док Мартенси. Еклектиката на новото време, к’во да правиш. Може би ценностите са се променили, а може би не, кой знае…не и аз. Знам само, че този албум и тази група не са за слушане на чаша чай с джинджифил в някое запушено хипстерско барче. И не го казвам, за да обидя или омаловажа фенското в днешните почитатели на (някои неща на) Clash. Те изискват много повече от асоциацията с метрото на Лондон и Тауър Бридж. Те не са надменна препратка за туристи от магазин за сувенири, нито заслужават съдбата на Бийтълс – да са табелка на превзета книжарница или просто значка на ревера на интелектуалстващ представител на средната класа. Ако звуча малко ядосано в тези финални за темата, а и може би за целият проект, думи, то е защото усещам, че взаимно губим по малко от всичко значимо, само за да го заменим с нещо мимолетно. Това беше един, поредица от много опити за съпротива срещу това.
Дано е имало успех!

 

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , | Вашият коментар

Тачъргейт – началото на фалшивите новини и пионерите на хибридната война

Криза. Дипломатически маневри. Политически пируети. Обществен отзвук, медиен хаос. Успехи и неуспехи. Коалиции и партньорства. Преговори, задънени улици. Заплахи и страх. Страх и параноя. Паника. Пропаганда. Лобизъм. Интереси. Истина или лъжа – кой знае. Никой не знае нищо и всички знаят всичко. Конспирация. Фалшиви новини. Ерозия на доверието. Недоверие. Протести и искания. За и против. Против, но после какво? Искания и обещания. Избори. Намеса в изборите. Задкулисни договорки и подпрожекторни усмивки. Бунт. Стачка. Гражданска война. Закон и беззаконие. Страни и фракции. Фракции и идеологии. Политики и средства. Оставка. Бягство. Шпиони. Отравяния. Смърт. Натиск. Икономически санкции. Анекс и аншлус. Нахлувания и изтегляния. Война. Хибридна война. Независимост. Независимост, но от какво?
Този облак от думи би могъл да бъде перфектният синтез на всичко онова, което вълнува умовете ни тези дни. Политика.
Политика – тази толкова мръсна за презадоволените конформисти дума,  изведнъж изпълни ежедневието на довчерашните келеши и превзе речта им като неизлечима болест. Хомо-политико, политическият човек на днешните дни се роди от безхаберието, незаинтересоваността, неинформираността и ерозията на обществото, такова – каквото го познаваме. Не винаги това е лошо, даже напротив – епохалните промени винаги водят до аномалии, които в последствие обществото трансформира в собствени норми. А това е промяна в статуквото. В епохата на интернет и социалните мрежи мнението, особено политическото такова, е жизнен въпрос, който едва ли не отличава потребителите едни от други. Неговата стойност, обаче, намира реални измерения единствено в гласуването на избори, най-висшата функция на активния гражданин. Всички останали форми на активно гражданство като протест, стачка, бойкот и други, често се превръщат в детайли на нормалността, дали поради умишленото клиширане на самото действие от недоброжелателни сили или поради фактът, че голяма част от настоящите активни граждани са немотивирани да отдават жертви, не мога да кажа. Но фундаменталните разлики в политическата култура на различните народи в Европа и по света би могло да бъде обяснение. Докато едни стачкуват и влизат в сблъсъци заради наболели социални въпроси, други предпочитат комфорта на интелектуалството в интернет. Трудно е да се каже коя хранителна среда е по-важна – тази на информацията или тази на дезинформацията и в тази връзка убедено можем да заявим, че мнението на множеството, считащи себе си за активни и активно разсъждаващи граждани е формирано на база потоци от информация, достигащи през различни канали – от училище, през медиите та чак до социалните мрежи, всички те подлежащи на манипулация.
Политиката на днешния ден може да се заключи в това кому вярвам аз. Пост-модернистичния поглед върху истината като променлива с много функции, прави невъзможно установяването дори на фактологическа обстановка. Винаги може да се появи някой и да каже – не е вярно, манипулация е. Лъжа. И мнението му да добие валидност само поради отрицанието.
Това, само по себе си, дава достатъчно широко пространство на класическата пропаганда да подготви някои от най-важните си трикове, един от тях е дезинформацията.
Фалшиви новини, фейк нюз – това клеймо на новото време може да бъде използвано както за разобличаване, така и за дискредитиране на дадена информация. Ако вярваме на масмедиите (най-големите майстори на фалшивите новини) този феномен е измислен в точно определен момент от точно конкретни служби, за да послужи на съвършено видни цели.
Аз, разбира се, не съм съгласен и ви предлагам една друга гледна точка.


Thatchergate1

Тачъргейт. Началото на фалшивите новини и пионерите на хибридната война.

Годината е 1983. Няколко месеца след войната за Фолклендските острови британското общество не изглежда като страна победител в един от ключовите епизоди на студената война. Консервативното правителство на Маргарет Тачър е успяло да настрои по-голямата част от британските поданици срещу себе си – остеритет и лишения, съкращения и работнически стачки, бедност, сетне и война застигат Острова. Антикомунистическата Ос между Лондон и Вашингтон, обаче, успява да хвърли Западна Европа в дълголетен страх (функции, на който, битуват и до ден днешен), който от своя страна се отразява във всички сфери на живота.
80-те години се оказват изключително плодотворни за музиката и изкуството във Великобритания. Освен с разширяващата аудиторията си популярна култура, артистичният живот на британците може да се похвали и с всеобхватна ъндърграунд (суб)култура, където множество местни артисти експериментират със звук и имидж. Често, някои от тях са и носители на радикални социални и политически възгледи за живота, а комбинацията между двете създава някои от най-емблематичните младежки движения. Излишно е да се впускаме в детайли за корените и развитието на тези движения към онзи момент, но е редно да се каже, че всички те са в своя апогей. Скинхедс и футболните хулигани пълзят от работническите квартали към размирните стадиони, докато еволюирали, пънковете окупират изоставени сгради, превръщайки ги в социални центрове. Завръщащите се стари моди наводняват улиците на Лондон и големите градове, а дупката между поколенията изглежда вече безвъзвратно голяма. Старите поколения, учени че само усърдният труд в името на бизнеса и държавата и преклонението пред църквата и традиционните ценности имат значение, се сблъскват с орди от радикално настроени хора от новото време. Десетилетия преди интернет, протестното говорене и поведение намират своя апогей във всеобщите недоволства от статуквото навсякъде по света. Един стар свят трябва да си отиде, за да направи място на новия свят.

thatchergate

В същата 1983г., английският арт колектив и пънк група CRASS бавно, но сигурно превземат пространството, оставено от оттеглящите се стари групи, продали музиката и революцията си на големите звукозаписни компании срещу лелеяните 15-тина минутки слава и твърд кеш в плик. Това е явление, което няма нужда от особено представяне, но за малцината, които се чувстват несигурни следва да се обобщи: Crass e групата, колективът, който на своите плещи износи популяризирането на радикалните идеи в лицето на анархизмът като политическа доктрина, начин на живот и движение на съпротива. Защитавайки прякото действие, феминизмът, анти-фашизмът и правата на животните, Crass се превръщат в своеобразни проповедници на новия морал като контрапункт на старите, традиционни възгледи за света и живота. Колективът е толкова радикален в концепциите и изявите си, че не веднъж попада в полезрението на полицията и разузнаването, а нарастващата популярност на идеите им, произтичаща най-вече от дейностите на хората, въвлечени в него, се превръща в цялостна заплаха за устоите на обществото. За съществуването си между 1977г. и 1984г. Crass успява да развие култ от последователи, които, близо 40 години по-късно не спират да разпространяват техните идеи чрез музиката, визуалното и поетично изкуство на групата. Днес Crass е сред най-популярните имена изобщо, повлияли десетки, ако не и стотици световно-известни музиканти и артисти. Тяхното иконично лого (R.I.P. David King) е непогрешим символ, който неизменно съпровожда редица други изкуства, намирайки място и форма сред графитите, графичният дизайн и татуировките. Едно наследство, което остава монументален отпечатък върху историята на музиката и културата изобщо.
В 1983г., обаче, Crass стават пионери и в нещо друго – политическа манипулация чрез измама или иначе казано – фалшивите новини.

1238e

Преди пет години, през отдалечаващата се вече 2014г., британското правителство разсекрети документи, хвърлящи светлина върху един твърде любопитен (от наша гледна точка) момент от Студената Война. Момент, който, според някои е бил в основата на притеснителна ескалация между враждуващите лагери, основана на подозрения за тежка шпионска измама, изправила света на прага на трета световна война. Преувеличен или не, този факт дава чудесна отправна точка за разсъждение по повод силата на провокацията, а от там и силата на обикновения човек.

screen-shot-2014-01-03-at-09-1-35-22

Снимките на разсекретените писма са собственост на Cras A History – A guide to Crass History

През 1983г. някои световни медии на Запад излизат с интересна новина. San Francisco Chronicle и The Sunday Times първи я отразяват. Държавният департамент на САЩ докладва за артефакт – звукозапис на разговор между Роналд Рейгън (тогава президент на САЩ) и Маргaрет Тачър (тогава министър-председател на Великобритания). Това е телефонен разговор между лидерите на двете страни, в който шокиращи твърдения биват направени.

crass-hoax-letter-2
crass-hoax-letter

Разбира се, Държавният Департамент на САЩ заявяват, че това е пример за намесата на СССР във вътрешните дела на страните от Запада, главно чрез изработката на пропаганда. Същите подчертават, че настоящето се явява сериозен напредък в методите и качеството на изработка на подобен род пропагандни провокации.
Но какво реално стои зад това?

През 1982г., веднага след войната за Фолклендските острови пънк групата Crass решават да размътят водите още повече. След записа на „Sheep farming in the Falklands„, който сам по себе си причинява достатъчно обществен отзвук, на Penny Rimbaud (един от основателите на колектива) му идва следната идея. Тъй като Eve Libertine (също част от колектива, известна с вокалните си изяви в парчета и пърформънси на групата) имала глас, ужасно наподобяващ този на Маги Тачър, възникнала идеята да бъде направен запис на разговор между нея и Роналд Рейгън. За ролята на Рейгън бил избран американски второстепенен актьор. Целта на евентуалният запис била да бъде атакувана управляващата позиция на Тачър, с което да бъдат предизвикани незабавни промени на Даунинг Стрийт. Това, обаче, никога не се случило. Не и по този начин.

crass1

Pete Wright, басист на групата, талантлив музикант и едитор, предлага да изработи аудио колаж, вместо разговор между Eve Libertine и актьор. В годините преди дигиталната епоха, само по себе си кански, къртовски труд на подбор, изрязване, напасване и редактиране на ленти и записи с гласовете на двамата световни лидери. Самият Rimbaud си спомня: „Това беше най-величественият продукт на обработка, който някога съм виждал през живота си, макар и да беше в стила и полето на КГБ, както стана ясно, заради това, което Пентагонът реши че e“.

thatchergate_doc

Касетката е изработена в пълна и конспиративна тайна в студиото на Southern Records. Трол фабриката на CRASS работи с един единствен саунд-инженер, а всяка вечер, готовите материали биват пренасяни на сигурно място в дома му. Никой не разбира за операцията. След като бива завършена, Pete Wright взима със себе си касетата и я пренася в Европа, където започва да я разпространява напълно анонимно.

Нищо повече не се чува.

1238

През 1984г. въпросният запис достига до обществото. В него, Маргарет Тачър и Роналд Рейгън обсъждат наболели световни проблеми. Рейгън въвежда Тачър в идеята си да превърне Европа в поле на ядрен сблъсък със СССР, а Тачър признава, че под нейно командване британският кораб HMS SHEFFIELD е бил пожертван, за да бъдат сринати всякакви възможности за примирие с Аржентина.
Така изработен, провокативният запис дава повод на щатските служби да заключат, че настоящото е по своему активно мероприятие на КГБ или свързани със съветското разузнаване диверсионни групи, които са усъвършенствали методите си на работа до притеснителни нива.
За съжаление на авторите му, обаче, Тачъргейт, както по-късно става известен аудио-колажът никога не постига финалната си цел – свалянето на Тачър от поста ѝ на министър председател. Постига, обаче, друго – превръща се в първата истинска “фалшива новина“ в т.нар. демократичен свят и остава в историята завинаги.

Пълна стенограма на записа:

Thatcher. own business!

Reagan. I urge restraint. It’s absolutely essential or the area ‘be “through the roof”.

T. Look, our objectives are fundamentally different. Al Haig…

R. Secretary Haig….

T. doesn’t seem to be able to find a solution.

R. Why eliminate “Belgrano”? You directed this. The Argentinians were then going…. Secretary Haig reached an agreement.

T. Argentina was the invader! Force has been used. It’s been used now, punishing them as quickly as possible.

R. Oh, God, it’s not right! You caused the “Sheffield” to have been hit. Those missiles we followed on screens. You must have too, and not let them know. What do you hope to gain?

T. What I said before -“Andrew”- ….As “cruise” go in, I want incentives at all levels….

R. There’s a deal….a third more submarine ballistic missiles, and you will see that the United States forces remain deployed. The intermediate range missiles are U.S. defence. You proposed building them in Europe. Build up the economy. They don’t work, they’re social programmes…. The United Kingdom is a….er….little nation….

T. You still need those nations, and you’re given long term international markets.

R. We are supported by our allies, whether they want, or not.

T. I, I don’t understand you….

R. In conflict, we will launch missiles on allies for effective limitation of the Soviet Union.

T. ‘mean over Germany?

R. Mrs Thatcher, if any country of ours endangered the position, we might bomb the “problem area”, and correct the imbalance.

T. See, my….

R. It will convince the Soviets to listen. We demonstrate our strength….The Soviets have little incentive to launch an attack.

T. Our British people….

R. London! ….

T. I think….

R. Let that be understood…………………………………….“

crass_papersgfvfvfvvf

Въпреки, че записът е произведен и разпространен в пълна тайна, през Януари 1984г. The Observer излиза със статия, която разкрива истинския автор. По-късно същата година Sounds препечатват случката, за да я увековечат финално на страниците на историята. Как Observer достигат до информацията за това, че Crass са автори остава пълна загадка.

30 години по-късно MI6 разсекретява документите по случая, с което се слага финал на сагата Thatchergate.

Penny Rimbaud дава интервю за списанието Вайс, в което разказва подробности, а фенове на групата качват в мрежата предаванията, посветени на Тачър-гейт. Брилиянтен ход и отлично свършена работа се превръщат в един от най-големите успехи на радикалните музиканти и събитие, което ще се помни поколения напред.

Части от записът могат да бъдат чути в песента на CrassPowerless with a guitar от LP компилацията “Devastate To Liberate“.

Повече подробности и материали свързани с Тачъргейт можете да намерите на страниците на великия уебзин Kill Your Pet Puppy.

Ето и аудиозаписът:

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

FEEDBACKER – XII

Бяла колосана яка се подава изпод прилично изгладено сако. Вратът, стегнат в примка от същата тази яка, търси глътка свеж въздух. Ручеите пот на дискомфорта попиват в униформата, докато палецът нервно мести халката на безименния пръст. Гледам го, той ме гледа също. Мога да премеря пулса му с поглед, наблюдавайки как артерията се движи в синхрон. Гледката е като на престъпник, поставен на детектор на лъжата. Стенограмата казва –  лъже себе си. Той се вторачва в мръсните ми кубинки надменно. Сетне високомерието се снишава пред нахалния ми взор. Пия бира, а и сигурно мирише. Преглътнати слюнки предшестват неуверено подкашляне. Скоро погледът му се свежда надолу – изхвърленото билетче е по-интересно от всичко друго. До него е момиче. Хубаво момиче, а и как мога да кажа друго аз – некрасивият призрак от бетонния квартал. Да, аз съм от тези, които гледат в телефона ти. Имена не помня, но това в нейния бе на мъж. Дори за слепия просяк отзад бе ясно, че ѝ създава нерви. Безпокойството енергизира крайниците, за това се премятат крак върху крак. Като че ли иска да загризе пръстите си, но изкусния маникюр ѝ пречи. Срещу нея е хлапе. Ученик. Напомня ми на отдавна изгубени времена. Рошавата му глава се е опряла на мръсното стъкло, а дъхът му прави мъгла от капки по него. За какво ли си мисли, не знам. Исках да му кажа, че маратонката му е развързана, но не събрах сили. Дано не си разбие зъбите някъде. Спирка, а на нея се качват нови хора – костюмарът и хубавото момиче слизат, на тяхно място – грохнала бабичка и напомпан младеж. В очите му се чете несигурност. Надява се да е достатъчно здрав и релефен, за да не се вижда безнадеждността в празния му поглед. Оп, оттатък се клатушка разпасан контрольор – време е да слизам.
Рано сутрин и късно вечер всички са искрени, дори да не искат. А отвъд тази искреност – печалната истина – всички сме затворници на собствените си тела и животи. Бягството от там е невъзможно. Не и в този свят. Поробен си сам от себе си, а прангите които тежат на ръцете и краката ти често са твое собствено дело. Що за живот?
Питаха ме: Защо си толкова черноглед? Вместо да споря за количествените сравнения и ненужната въпросителна, отговорих – всеки може да обича, аз съм тука да ви мразя. Дори и не поставих удивителна, защото ми се стори селско. Не мисля, че е талант или някаква супер сила, просто е възпитателно.
Възпитателната роля на градската среда е много голяма. Още си спомням червените змейове по цариградско – всеки имаше своя песен, шум с други шумчета и всички бяха различни. И никоя не беше оптимистична. Защо бивам обвиняван тогава? Но, да, така е по-добре.
Прекарах живота си свързвайки изкуството на градонавтиката с това на музиката. Представете си, имам дори любими капчуци! Техните песни и есен и пролет са по-добри от всичко, което ще чуете по българска „музикална“ телевизия и радио.
За това и считам за важно музиката, която слушам да си има свой дом. Почва, от която да порасте. Да усещам и познавам средата ѝ, да ми е близка и да разбирам корените ѝ. Кое днес би могло да свърже безмълвността на бетонните панели и оглушителния шум на металните зверове, които трамбоват града, с крясъкът на социалната психологема и ритъмът на разбития паваж… Кой говори от името на всички тези елементи – съвкупно и поотделно. Кой разбира и превежда тяхната поезия. Кой може да даде форма на очевидно безформеното. Да, пристрастен съм и не, не съжалявам за това. Нищо от казаното не носи никаква стойност, ако има претенцията да е поглед отгоре. Дистанцирането е смърт, а живота е да си вътре.
Дълго чаках нещо ново да озвучи старите ми пътища. Пробвах тук-там… Редно е да си призная, че явно съм се превърнал в закостенял и придирчив мизантроп, вече трудно се откъсват дори одобрителните усмивки, където и когато не са заслужени, за това успокоявам съзнанието си с вечния  български лаф „за всеки влак си има пътници“.
И понеже споменах влак. Преди три години мнозина от нас се качиха на един, а като гледам пътниците му не намаляват, тъкмо напротив – увеличават се. Не знам дали да прибързам с извода, че това е добро. За сега просто ще кажа, че е показателно. А този влак си има посока,… така алегорично бих описал главния герой на днешната тема – F E E D B A C K E R.


 

feedbacker-logo-transparent

Както преди, така и сега ще подчертая, че не знам как бих встъпил в подобна тема, без дори да се опитам да поставя, макар и абстрактно, някакви граници на обстоятелствата. Знам, че за неколцина това е досаден и не много полезен навик, но за мен е единствения начин да определя реалната стойност и приложимост на коментираното. Без това, всичко останало би изглеждало като малко налудничав поглед върху странни изразни средства, всички сте го чували нали… поне веднъж, някъде, някой е питал. . . КАКЪВ. Е. ТОЗИ. ШУМ.

Преди две години Деси и Иван ми споделиха, че „всичко навътре от кожата е убежище“. Трудно е да не им повярваш, но знам че трябват доказателства. Две обиколки около слънцето и дузина концерти по-късно, всеки, който е следвал творческия им път е сигурен в това. Тя – често усмихната, но болезнено концентрирана, а той – винаги мрачен и скептично-замислен; Те – еклектичната смесица от разностилие, но единомислие, разноцветност, но еднотоналност, много общо с всичко, но и малко общо с всичко, някак си изкусно съчетание между лична душевност и обща атмосфера, действително една особена аура. Feedbacker е малък, но сигурен мост между множеството секти и настроения, между тези, които са навън и тези, които са навътре от кожата си, между търсещите и предлагащите убежище. Особено вторите, най-вече тях. Най-силната черта на Feedbacker е именно това, те говорят на общ език както с човешките емоции, така и с градските пейзажи.
След едно EP и два сплита, крайно време бе на „бял“ (нарочно е в кавички) свят да излезе и първият им албум.

a2864866249_16

Автор на художественото оформление е нашумелият артист Гален Желязков

Записван дълго време в собственото им студио, посредством личен труд и пример, новият албум следва да бъде възприеман като своеобразен връх на направеното от групата до този момент. Многозначителното “XII„, което е избрано от артистите като заглавие, е и името на първата песен от него. Твърде много и същевременно твърде малко информация; трябва да го имаш, трябва да го слушаш. За да разбереш. Ах, колко типично за Feedbacker.
Не мога да кажа, че съм на ти с т.нар. нойзрок. Мога да кажа, обаче, че познавам шумът на Фийдбекър като азбуката на майчиния си език. Свързват ни общи мисли и емоции, за това ми е трудно да се абстрахирам. Само няколко часа след началото на интернет стрийма на албума, вече бързах да сменя обстановката, за да мога да го изпитам в пълнота. И ето ме, обратно в трамвая при онзи с тясната яка, притесненото момиче и комплексираната батка. Всъщност, добре, че беше контрольорът, защото слязох край ТЕЦ-а тъкмо навреме за “Светло Бъдеще„.
Ако си част от т.нар. ъндърграунд сцена и имаш достъп до интернет е невъзможно да не знаеш за първият клип на групата, заснет именно за това парче.

Правилните изразни средства в комбинация с подчертаната естетика на думите, музиката и визуалното, правят този клип едно от най-ценните неща, с които сме се сдобивали последните години. Успешният проект на неговия режисьор и сценарист безспорно засили очакването към албума неимоверно.

И така, влачех безпомощно крака в есенните листа и едвам повдигах главата си по посока комините мастодонти, само за да видя, че е твърде рано да димят и твърде късно да ги няма. Традиционният ми „оптимизъм“ се засилва от тягостните викове на Иван, смущаващите тонове от бас-китарата му и повлияващия ритъм на Деси. Някак си, наистина е трудно да се откъснеш от концепцията, за която артистите са се постарали толкова много. А тя, опряна на неконтролируемите емоции, които може да изпитва човешкото същество, прелива в сменящи се стени от шум, невръстенични викове, дълбок и разтърсващ ритъм. Определено в общият замисъл е хвърлен доста труд, като албумът реално представлява добре обмислена комбинация между усилията на няколко артиста – музиката на Иван и Деси, тяхната поезия и изкуство, визуалното оформление чрез обложката и рисунките на Гален Желязков и зададеният по-рано тон от видеоклипа и неговият автор – Габриел ЕА Кларк. Всичко това създава атмосферата около “XII“, без която тази творба нямаше да бъде себе си.
Направи впечатление и грамотният, много доближаващ ни до световните стандарти маркетинг, който спомогна популяризацията на албума още преди неговото официално излизане. Чрез тийзъри, загадъчни руни и традиционната за групата атмосфера на обща паника, възникна средата, в която “XII“ ще се разгърне.

Самият албум се състои от едва 6 композиции, но малко над половин час хаос, шум и емоция, които ще бъдат достъпни първоначално на лимитиран тираж касетка, а по-късно и на твърд винил, които от своя страна ще бъдат разпространявани от няколко лейбъла: Kontingent Records, Sweetohm Recordings, Nothing to Harvest Records и Dischi Devastanti Sulla Faccia. Дълъг и авторитетен списък от лейбъли, който ще има сравнително лесната задача да популяризира този, може да се каже доста иновативен за българската сцена албум.

0017647270_10

Типичен за окултния сатанизъм артуърк съпровожда касетката и винила на “XII“

Факт е, че FEEDBACKER е сериозна хапка, която едва ли ще е по силите на всички. Въпреки, че съм сигурен, че искрените към себе си биха могли да намерят нещо свое в него, мнозина няма да имат рецепторите и опита да го направят. Както се случва с повечето подобни неща – албум като този ще бъдат оценени в пълнота чак след време, когато страната и сцената ни настигне точката на развитие, от която той е създаден.
Затруднявам се да посоча любима композиция, но може би едноименната “XII“ и “Светло Бъдеще“ ще са нещата, които ще чувам по-често. Вярвам, преценката е силно индивидуална, за това не бързам да налагам мнение.

“XII“ е много специален и поради друга причина. Сътворяването и излизането му на яве се съчетават с кардинална промяна. Както изглежда Feedbacker никога повече няма да бъде това, което бе до сега. За добро или лошо. Духът на ритъма – барабаниста Деси се разделя с проекта, за да отстъпи мястото си на Теодор (RAZGRUHA, ex-FAYD), с когото за Фийдбекър настъпва нова епоха. Толкова нова, че в моето съзнание това ще бъде нова група.

Моята препоръка, както винаги, е да не изпускате възможността да чуете парчетата на живо, на първо място и на второ да не се поколебаете да си закупите албума. Защо това е важно – музиката на естествен носител (не МП3 и Стрийминг) носи много по-силен заряд, поради фактът, че на нея ѝ е отредено определено физическо пространство, а слушащият я, трябва да положи усилие и да обърне внимание. Разбира се, качеството на записите е много по-високо, а не на последно място, това е единственият сигурен начин да подкрепите любимите си артисти.

Feedbacker – XII в подземните локали от 01.11. нататък!

Онлайн стрийм на XII може да чуете тук, в официалния bandcamp на бандата.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , , , , , , | 6 коментара

Егор Летов на 55

10 Септември 2019

Ден след девети.

Клепачите ми натежават под неустоимия напор на скуката. Дори всеобщото дразнение, издиктуваният от модерни комсомолци политически дневен ред, фалшивите обществени дебати и публични вълнения не могат да събудят дремещия аз. „Страната се руши, спасете страната“ – истерично кряскат лъжливи овчарчета с лукав, прибляскващ поглед. Дреме ми за спасенията ви. Физиологията най-добре изразява мнението ми за тези страсти. С други думи – от скука да ти се допикае. По телевизора плямпа гелосан парашутист – никому неизвестен специалист по всичко сипе странно структурирани изречения и размахва нравствено пръст. Гледам го в пръстта и някак си от вътре ми идва да му отговоря с конфигурация от три с преобладаващ среден. Водещата не е на това мнение – втренченият ѝ поглед резюмира „критичното“ ѝ мислене, а автоматизираният жест с поклащане на глава в съзвучие с тихото съгласие по-скоро напомня онези весели играчки от ранните години на прехода, които съпровождаха пътя на всеки уважаващ себе си шофьор на рейс. Пускам социалката. Там, като обезумели след лоботомия, един след друг потребителите на голямото синьо „Аз“ възхваляват историческите лъжи на един самозванец с мисия. Сигурно ги е страх от това да не бъдат отхвърлени. Ах, колко страшно е да си отхвърлен от съвременното общество. Или пък просто ги мързи да мислят. Да, защо ти е да мислиш, има други които са го правили вместо теб. Ти по-добре дзяй. Нищо по-страшно няма от малкият духом човек. Душевният сиромах. Съвременното общество е виртуално, зле асемблирано копие на реалното. Подмяна. За това, на прага на второто десетилетие от новия век е много трудно да разбереш кое е истина и кое не. Това прави дори дълбоко убедените хора по-скоро инертни тъпаци с кофти навик да си споделят вмирисаното на лук и мухъл мнение, сякаш някой го е еня. Апатията ми е заразна. Виждам и други, подминаващи тихомълком изпотените кариеристи, които до последно изцеждат химерата на избора. „Ето, избери си – нашето лайно е по-хубаво от тяхното говно! Бъди информиран“. Точно така, знай кое лайно е по-хубавото и наблягай на него. Дишай го, яж го. Живей с него и за него. Отгледай го, да стане едно голямо и могъщо лайно – всички да усетят миризмата му. Гордей се с избора си! Твоето лайно е по-хубаво от всички говна в страната. Снимай се с него, изпрати го по социалните мрежи. Не позволявай на никой да ти казва как смърди лайното, защото си е твое, ти си го избра. И то информирано.
Странно или не, в пристъп на мракобесие и отчаяние отново се сетих за една простичка, но много велика мисъл на гениалния поет и музикант, космическата фигура на непримиримостта – Егор Летов. „Я всегда буду против!“ Това ми даде още мъничко сила. Гневът се завърна.

АЗ ВИНАГИ ЩЕ БЪДА ПРОТИВ!

uzn_15040965586

Личности като Егор Летов са толкова фундаментално важни, толкова необятно обширни, всепроницателни и вечни, че дори години след физическата им смърт е трудно да се изговори вся и всьо по техен адрес. Виждам, и аз съм се пробвал в не толкова далечното минало, и макар и по ирония на съдбата това да се оказа цитирано в книга, не бих имал и най-малката претенция да обхваща дори в общи линии кой е той. Същевременно самият Летов с изненада и скромност би погледнал на световната слава, която той, творчеството и идеите му придобиха за периода на активния му живот – от средата на 80-те до смъртта му през 2008г. Но неговото „аз“ от съветската епоха, това от периода на „Руския Пробив“ през 90-те и от последващото десетилетие най-много биха се учудили, че дебатът се е пренесъл от задимените локали и тъмните градинки директно в руската федерална преса, световните музикални, лайфстайл и политически издания и списания, телевизията и интернетът.
Все още вярвам, че ще се минат много години преди да се каже достатъчно за Егор Летов, за това и няма да бързам да разказвам всичко, защото вярвам, че често ще имаме поводи да си спомняме за него.

Егор Летов на 55. На днешният ден (бел. авт. 10.09.2019) тази година, ако не си бе отишъл през февруари 2008г., Летов щеше да навърши 55. Интересното е, че си спомням кристално денят, в който прочетох, че лидерът на Гражданская Оборона вече не е сред живите. И макар и интернетът вече да бе развит, той все още бе далеч от това, което представлява днес, за това бе впечатляващо колко много хора бяха провокирани, така да се каже, от смъртта на един артист. Едно от големите доказателства за това, че и днес и тогава си говорим за може би най-големият руски рок музикант. Трансепохална личност. Но тъй като днес е рожденият му ден, реших да го отбележим с малка, типична Летовска историйка, която научих от Андрей Фефелов, писател, литератор, журналист и главен редактор на вестникът „Завтра„.

131

Егор Летов в пика на Протестното Движение, 1993г.

Но преди това – обстоятелствата.
За всички преживяли разпадът на СССР това неминуемо ще остане една от най-големите геополитически катастрофи на съвремието. Колапсът на една десетилетна система, организирала живота на стотици милиони души не може да бъде понесен на крилата на надеждите на известна част от тях. Ефимерността на свободата скоро щеше да бъде погълната от страхът от бъдещето. Да зашиеш златно копче на скъсано яке, или за това как перестроечните надежди пораснаха до километрични опашки при откриването на първия ресторант на Макдоналдс в Москва, само за да се сгромолясат в тинята на войната в Чечня, социалната разруха и бедната пост-съветска сивота. И докато Горбачов бързаше да реже лентичките на авангарда на западния триумф, първите истински капиталисти бързаха да направят своите милиони, крадейки от общото. 90-те години бяха нулеви за руското общество – опитът за културен и икономически скок към Западния строй бавно, но сигурно се стопи и разтвори в сложната обстановка на полу-мирен преход от социализъм към капитализъм, тъй както ледът се топи в чашата на Борис Николаевич Елцин. Руската самобитност през 90-те можеше идеално да се опише именно от личността на президента на страната – тежко пиян, налуден и откъснат от реалността човечец, който въпреки авторитетното си минало понастоящем е всенародно посмешище. Тъгата в политическото и културно отстъпление на обществото от международната, пък  и родната, сцена се пропива в атмосферата на вакуум и се настанява като лоша миризма от стар панелен блок. Дори да се махне, винаги ще я помниш.

tz9cqyfq9lss2n9p9s

По улиците на тези пост-съветски градове израснаха много артисти, музиканти. Почтени и талантливи хора, борбени и саможиви, някои от тях се бяха подготвяли за този момент с десетилетия, а други бяха принудени да се адаптират веднага. Люде като Летов, синове на две различни епохи, обаче, бяха твърде малка, но ярка част от едно общество, поставено като че ли нарочно в клинична смърт. В тази отровена обстановка, радикализмът и протестът изглеждат единственото здраво нещо.

Тъй като смятам, че протестното движение и „Руският Пробив“ са много обширна и разнопосочна тема, считам че си заслужава да бъде основна за друг път, когато се намираме на дума за Летов. Именно в пика на т.нар. протестно движение, през далечната 1993г. се случва и първата среща на Фефелов с Егор Летов. Както изглежда, тя е останала и най-запомняща се.

kmo_143687_00046_1_t222_130541

Летов в компанията на скандалния поет, журналист, публицист, политически деятел и дисидент Едуард Лимонов, началото на 90-те години.

През Октомври 1993г., спомня си Фефелов, трябваше да се проведе много любопитно събитие. В Дома На Културата „Горки“ в Москва на пресконференция се събраха интелектуалци, опозиционни лидери и рок музиканти с цел да демонстрират общата си воля, идеали и визии за бъдещето. Това събитие, по същество следва да бъде квалифицирано като политическо, но и културно такова, защото след основната част се планира да се проведе малък, но затворен рок концерт. Духовната опозиция в лицето на трима Александровци: Проханов, Дугин и Казинцев сама по себе си е предизвикателство, но присъствието на рок-музикантът Егор Летов до тях е обстоятелство, което се отразява фатално на развоя на събитията. Фефелов бърза да подчертае, че никога през живота си до тогава, а и след това не е виждал нищо подобно.

Още преди да е достигнал до Дома На Културата, на младият тогава журналист и писател му прави впечатление атмосферата на обща обезпокоеност. Пред входа на сградата голяма група подпийнали пънкари се опитва да влезе. Целта им е да гледат концертът на Летов. Охраната, подкрепена от все още малък брой полицейски служители категорично отказва достъп на младежите, обосновавайки се с това, че събитието е закрито, пък и „Тук няма какво да се мотаете…“
Със сетни усилия журналистът се добира близо до входа, където ситуацията бавно, но сигурно ескалира. Секунди преди да покаже своят пропуск, Андрей вижда в далечината втора, много по-голяма и шумна тълпа от пънкари, която с викове и крясъци приближава входа. Сам той казва, че при този изглед взима далновидното решение да не чака „среща на Елба“ и да влезе час по-скоро.

hqdefault

Фрагмент от поредната ексцентрична пресконференция на Лимонов и Летов, 1994г.

В осветеното фоайе на вторият етаж цари атмосферата на светски салон. Гладко обръснатият Александър Дугин говори вдъхновяващо на Александър Казинцев, сетне двамата едва се обръщат към Летов. Фефелов си спомня Летов, който стои отстрани и кимайки одобрително, ежесекундно коригира с тънките си пръсти позицията на големите си квадратни очила, които се изплъзват по характерния му нос.
Фефелов, развълнуван от компанията, бърза да се присъедини към дискусията изказвайки мнение, но внезапно бива стъписан. Гледката, която се разкрива иззад събеседниците го потриса немедленно.

През прозореца се вижда как в настъпващия мрак, дузина доста мръсно облечени младежи с вид на представители на племето Ирокези щурмуват зданието по водосточната тръба. С ловкостта на котка, някои от тях успяват да се доберат до правилния етаж катерейки се директно по фасадата.

С началото на славната пресконференция става ясно, че сградата е напълно обкръжена. От улицата се носи характерен тътен, като от многочислена демонстрация. Изглежда, че всички млади от работещите покрайнини, от всички околни предградия са напуснали блоковете и входовете си, за да се стекат тук. „Егор, Егор, Егор!!!“ С този боен вик отдолу, разпаленото множество стеснява обръча около Дома на Културата. „Това бе народът в най-прякото, флуидно, спонтанно, експлозивно и широко значение на това понятие“ казва самият Фефелов.

В един определен момент, стъклата на всички етажи рухват, а вратите биват избити от пантите им. Младото и непознато племе нахлува вътре в сградата с оглушителен вой и нецензурни думи.

Няколко мига по-късно и ситуацията ескалира напълно. В помещението започват да навлизат добре екипирани с кръгли каски, щитове и палки – печално известните със своите зверства части на ОМОН. (Бел. авт. Специализирано звено за борба с безредиците и срещу организираната престъпност). Посрещнати са от залпове стъклени бутилки, предмети, счупена мебелировка. ОМОНци, незасегнати от тези действия започват методическото пребиване на всичко живо, преимуществено децата и младежите, дръзнали да щурмуват зданието на Дома На Културата.

Безпощадната битка приключва с пълно поражение за невъоръжените пънкари, разбити с палки и ритници, сетне обгазени от специалните части. Да, точно така. Специалните части използват сълзотворен газ, за да разпръснат остатъците от тълпата.

Както става ясно по-късно, тълпата унищожава и подпалва дузина коли, магазини и улични спирки. Част от тях отвличат дори трамвай!!! В тази пост-апокалиптична обстановка приключва ѝ така наречената пресконференция-концерт.

За всичко това, основна причина бил един слаб, дългокос човек с тихи, мирни очи, със спокойно и уравновесено поведение. Това е Егор Летов. Ако още беше жив, днес щеше да е на 55г.

Нека отбележим неговото рождение с тази кратка, но по своему показателна Летовска историйка, но и с малко музика от именития сибирски гений.

Публикувано в Uncategorized | С етикет , , , | Вашият коментар

Машината на времето: Discharge live at Citta Club, Kawasaki, Japan (1991)

Всеки малко или много е мечтал да постигне недостижимата алхимия на пътуването назад във времето. Дали, за да поправи стара грешка и така да промени съдбата си или с користни цели – няма значение, от зората на човечеството и откриването на Времето като феномен, това е малката фантазия на дребния, не знаещ почти нищо за света и космоса човечец. Няма к’во да се лъжем, всички сме такива и мнозина от нас биха платили една торба пари, за да подушат времена, отдавна отминали и с прям пътешественически ентусиазъм да закрачат по новите стари пътища. Или пък само да погледнат, да подушат. За щастие това е невъзможно за сега, а щастието се корени във факта, че едва ли някой би останал да живее в настоящето при такива условия.
Благословени сме, обаче, да срещаме фрагменти от миналото под формата на остри и натрапчиви за сетивата ни епизоди – например някой специфичен мирис. Като този в провинциалната бакалия – там мозъка ти рязко се пренася 20-25 години назад и отново си пред кварталния магазин на опашката за кренвирши и безалкохолно. Или пък шум, песен, стихотворение. Много са нещата, които могат да събудят болната носталгия и да те изкарат извън обувките ти право в миналото, оставяйки горчивия вкус от безуспешните опити да се задържиш максимално много време там. Тази перспектива работи дори за непреживяните мигове – като че ли се отваря портал във времето, през който можеш да почувстваш непочувствани емоции.
Нещо такова ще се опитам да постигна и аз с първата част от поредица, която съм нарекъл „Машината на времето„. В нея ще се опитам да пренасям вас и мен в други времена, назад в миналото, за да усетим вкуса и атмосферата на емблематични концерти и събития, които са оставили запомнящ се отпечатък. Знам, че и вие криете по един такъв случил или неслучил се спомен, така че, както винаги, вратата остава широко отворена за всеки, който има желание да разкаже нещо интересно.
И преди това да се е превърнало в тийнейджърски лексикон – старт.


Колелата на машината се завъртат, пространствено-времевия континуум се изкривява, машината полита и сетне пристига.
Календарът показва дата: 23.02.1991г., 28, почти 29 години назад във времето и няколко хиляди километра на Изток – озоваваме се в японския град Kawasaki, където в централния клуб Citta, с вместимост 1300 души се очаква за първи път в историята си да свири легендарната британска хардкор-пънк група Discharge.

e0467b1a658e57f89211e2518be9c9aa

Намирам за неуместно точно тук да представям Discharge, но за малцината, които са попаднали наоколо без да знаят за какво точно иде реч, ще кажа няколко ориентировъчни изречения под строгата подкана незабавно да попълнят дупките в знанията си.
Discharge е култова английска пънк-хардкор банда, основана през 1977г. в английския град Stoke On Trent. Заедно с Crass дават началото на протестната вълна в пънк музиката, която музика, по време на тяхното създаване вече е комерсиализиран популярен продукт, предназначен за масово използване. Освен радикалните политически и социални послания, Discharge са пионери и в музикално отношение, основавайки цяло ново течение, което в последствие дефинира десетки поджанрови вариации в екстремната музика. Може да се каже, че Discharge е една от групите създатели на екстремната музика изобщо, вдъхновявайки появата на десетки, стотици, а защо не и хиляди британски и чуждестранни състави, сред които са и пионерите в т.нар. траш метъл, в кръст и в грайндкор музиката. Discharge са родоначалници на дефинитивния хардкор-пънк жанр „d-beat„, който се характеризира с особен и иновативен барабанен ритъм в менящо се темпо, съпроводен от шумни китарни акорди, политически и социално ангажирани текстове и определена визия, много близка до тази на старите пънк и бъдещите метъл групи. Влиянието на Discharge в популярната музика и култура е трудно да бъде измерено, но последващите събития и процеси са напълно красноречиви. Стилът на Discharge, заедно с музиката от ранните им албуми обикаля цялото земно кълбо, предизвиквайки експлозивно зараждане на нови стилове и жанрове в музиката и ъндърграунда изобщо. На Острова, в САЩ, Япония и в Северна Европа d-beat епидемията води до основаването на многочислени „dis“ групи, а техните последователи се превръщат в брутална ескалация на пънк културата, сами по себе си. Групи като Disaster, Mob 47, Anti-Cimex, Skitsystem, Moderat Likvidation, Disclose, Crude SS, Disfear, Driller Killer, Crucifix са нищожна част от огромното световно движение, което се ражда от творчеството и примера на Discharge. D-Beat жанра пък се развива мълниеносно и смесвайки се с други хардкор-пънк под-жанрове става основа на най-екстремните музикални течения изобщо – crust, grindcore и пр. Там списъкът с повлияни от групата става на практика неизчерпаем. Десетките концерти на Discharge с други английски групи, множеството от които повлияни от самите тях, създава допълнителна аура около култовия образ на една от най-успешните пънк банди в историята изобщо. Културното наследство на Discharge не се изчерпва само с дефинирането на под-жанрове и основаването на цели нови течения. Групата и нейните идеи съумяват да пробият до всяко едно ъгълче на популярната музика и култура, бидейки в днешни дни разпознаваем и дори търсен символ от множество музиканти и известни личностни. Логото им е популярен артефакт от музикални клипове на изпълнители от съвсем различни жанрове, филми, улични графити, художествени и лирични творби и пр. и пр.
Discharge е дълбоко уважавана група от всички култови метъл банди от 80-те и 90-те години, като техни трибюти са записвали Metallica, Sepultura, Nausea, Anthrax, Machine Head и много, много други. Оригиналният вокалист на групата Cal Morris е номиниран от самия James Hetfield за класацията на списанието Rolling Stone „100-те най-велики певци на всички времена“.
Няма да е пресилено да се каже, че Discharge е група, крайъгълен камък за музиката като цяло, а техният принос задължително следва да бъде оценен максимално високо, нещо, което малко или много и днес е факт.

Обратно към 1991г., след близо 4 годишно отсъствие, Discharge се събират отново. В последните дни на предишния състав през далечната 1986г., групата записва „Grave New World“ – мейнстрийм метъл албум с много глем влияния, който подкопава авторитета им и не е приет радушно от старите фенове. В „Шведска Енцикопледия на Пънка“, в статията посветена на MOB 47 се разказва следната история“
Discharge организират кратко турне из Острова, за да подпомогнат популяризирането на новия си албум – „Grave New World“. За целта канят няколко групи да свирят с тях на предвидените концерти. Един от тях е в Лийдс, а подгряващата група е MOB 47. Тълпата буквално откача, когато шведите излизат на сцената. В клуба настава хаос – от тавана буквално валят хора, в миг клубът е почти опустошен. Този експлозивен старт дава добра заявка за появата на Discharge, но… Всъщност не става точно така. Малцината останали да слушат хедлайнера го освиркват, предмети политат по музикантите. Трудно е да се опише разочарованието на публиката, която е принудена да гледа съвсем различна банда от тази, на която са били фенове в миналото.

Много вероятно този тъжен епизод също да е част от решението на членовете на групата да прекратят съществуването ѝ същата година. Но 4 години по-късно настъпва известен обрат.
Cal Morris събира групата с Andy Green на китара, Anthony Morgan на бас и Garry Maloney на барабани. Това не е най-автентичния, но не е и най-експерименталният им състав. В тази форма бандата записва „Massacre Divine“ – албум също с отчетливо метъл влияние, в който Морис отново променя вокалите си, този път към по-гърлено крещене, което в комбинация с втежнените рифове създава впечатление за поне частично пренасочване. Discharge веднага организират турне за популяризиране на албума си, което също не е особено добре възприето. Освен една малко по-особена част от него, а именно – посещението им в Япония. Единственото посещение на Discharge в Япония до ден днешен.

photo_1986_band_475

И сега към Япония.
Странната островна страна далеч на Изток, която след края на Втората Световна Война достига невиждано технологично развитие с шеметни темпове. Работливите японци издигат страната си от прахта на военното и атомно унищожение, доближават я до Западния свят (но не съвсем) и съвсем скоро задминават всички развити страни по много показатели. Самият лидер на НР България, Тодор Живков, след посещението си в Япония някъде през 80-те години заявява в типичен свой стил – „Да тичаме срещу тях няма да ги стигнем“ и това, между другото, се отнася не само до България и страните от социалистическия блок. Този технологичен напредък се отразява невероятно много и на музикалната индустрия – почти всички сфери на музиката са подчинени на японската инженерна мисъл. Спокойно може да се каже, че японците са тези, които вкараха тока в музиката. Аудио и стерео технологиите им, напредничавите и дори малко екзотични за времето си джаджи, звукозаписните методи в областта на аналоговата, а и на дигиталната среда достигат космически нива. 80-те се превръщат в десетилетието на инженерния триумф на Япония. От Шинкансен до Сони и от Панасоник до СЕГА и Нинтендо, японците са недостижимите лидери.
Всичко това, разбира се, си има своята цена. Японското общество като традиционно консервативно се сблъсква с първите вълни на световната глобализация в един процес, който довежда до немедленни и коренни промени в самата му основа. Гледайки съвременните японски забавни предавания е много трудно човек да си представи, че преди 30 години тези хора са били възможно най-консервативното общество на планетата, факт, който важи за някои негови членове дори и днес. Трудно е да си представим и каква е била реакцията на коренните жители на острова, когато по улиците им се появяват първите пънкари.
Японската музика, както и тяхната сцена и пазар за този тип изкуство са дълбоко подценявани десетилетия наред. Най-вече от стария Западен Свят, за който се твърди, че е измислил всичко. Там се ражда и подигравателното „Big In Japan“ – синоним на „Никому си неизвестен“, клише, което в последствие се обръща на 180 градуса, но към онзи момент служи, за да покаже колко незначителни са отсъстващите от редовните английски Top Of The Pops класации. Когато към средата и края на 80-те години тази нагласа започва да се променя и все повече артисти свирят в Япония, вече е прекалено късно. Местната сцена е самозародила се и макар и силно повлияна от музикалните течения и групи на Запад си остава твърде самобитна. Пънкът не е изключение в това отношение.

Прочети повече за японския ъндърграунд:
Из дебрите на японския ъндърграунд: Stop Jap! [Част 1]

Бруталност, насилие и умопомрачително безумство. Така може да се опише най-кратко културният феномен на радикалната японска ъндърграунд сцена. Провокирана от сериозните класови разделения, предизвикани от шеметния технологичен и икономически възход, от непреодолените ценностни пропасти между млади и стари и известната изолация, която японското общество преживява заради езика и островният си характер, ъндърграунд културата на японците завладява обширни територии и множество умове и сърца. Едва ли ще е лъжа, ако се каже, че пръст в тази експлозия имат и Discharge. Обективно казано, пръстът изглежда да е бил доста голям.
Честно да си призная, в този момент ми е наистина много трудно да се сетя за друга европейска или дори щатска група, която да е имала толкова силно и константно влияние над японската ъндърграунд сцена, каквото влияние са оказали Discharge. Най-култовите японски хардкор-пънк групи, които междувременно се радват и на небивала популярност, са вдъхновени пряко от творчеството на англичаните. G.I.S.M., Gauze, KURO са само най-видните от дългия списък. За много от тях сме писали подробно тук, не мога да си спомня всички. Най-култови от повлияните от Discharge, обаче си остават легендарните Disclose. Приемани по цял свят като част от светлия пантеон на D-Beat-а заедно със самите Discharge, Disaster, MOB47 и Anti-Cimex, японците добиват култова известност по целия свят. Техните записи обикалят дистрота и концерти от Европа до САЩ и от Южна Америка до Африка. Благодарение на дейноста на някои американски и европейски зинове, японската сцена става известна и на Стария Континент и отвъд Атлантика. Записите с екстремно шумни и често неразбираеми групи стават марка сред феновете на екстремната музика, статукво което се запазва чак до ден днешен.

И така, пак към 1991г., едно цяло десетилетие и малко от условното появяване на пънк и хардкор музиката, японците най-накрая имат възможност да видят на живо своите кумири, една от най-чаканите групи на острова – Discharge. Повече от десетилетие японските фенове очакват този момент и няма да е лъжа, ако се каже, че именно това зарежда атмосферата до краен предел около първото и единствено гостуване. Наистина, представете си колко много време японците чакаха да видят тази група и да я чуят на живо. Това е и причината да избера концерта в Кавазаки за първи в настоящата рубрика.

23.02.1991г. Клуб Citta, Кавазаки. 1300 японци очакват излизането на Discharge на сцената. Твърде малко информация имаме за самия концерт, само едно две мнения, отдавна написани в овехтели интернет форуми могат да върнат лентата назад. Един потребител си спомня, че е бил в клуба и до там. Друг казва – беше скандално. Някак си му вярвам. Защото, за щастие, японците, като бащи на музикалната техника не са се поколебали дори за миг да запишат целия сет – аудио и видео. Днес, тези обскурни видеокасетки са на практика ненамираеми. Но за наше огромно щастие, някой притежаващ този артефакт се е погрижил да запише всичко в дигитален формат, а сетне да го качи в youtube. На вашето внимание – пълният запис по песни от първата до последната плюс кратки интервюта с членове на групата и саундчек.

 

Знам, че мнозина от вас ще кажат, че Discharge на живо в Stoke през 1983г. e триста пъти по-велико, защото там виждаме групата в най-оригиналният ѝ състав и в пълната ѝ мощ. Не бих могъл нито да отрека, нито да се съглася. Великите лайвове от началото на 80-те години, от където доста бъдещи вокали на екстремни групи са се научили да въртят микрофон за кабела са абсолютно историческо и културно наследство, но това, което се случва в Япония е съвсем различно. Друг мащаб.

Първото, което си заслужава да се отбележи е, че през 1991г., когато свирят в Япония, Discharge са напълно преобразена метъл група. Това не е задължително лошо. Даже в случаят именно това обстоятелство води до фактът, че всяка песен от сетлиста им е изпълнена поне два пъти по-бързо. Това създава френетична атмосфера както на сцената, така и извън нея. Въпреки, че концертът в Кавазаки е част от турнето за промоция на новия албум, Discharge са твърде наясно, че първото им участие в Япония не може да бъде под неговия знак. За това и в сетлистът участват почти всички (ако не и всички) класики.
Само ако можехме поне мислено да се преселим в препълнения клуб сред всичките кожени якета, спайкове и пирамидки, щяхме да усетим енергията и експлозивността в първите секунди от началото на типично нехарактерното интро, чак до първите акорди на Warning. И какво начало само… Discharge изсвирват Warning на поне няколко оборота по-бърза скорост, а това в съчетание с високо-професионалното озвучение прави концертът още по-специален. Всеки инструмент се чува идеално, макар че, като че ли по ирония на съдбата японците са забравили да включат микрофона на Cal, който изкрещява първите си лирики толкова мощно, че те отекват в цялата зала през мониторите му.
Standing outside, looking in… standing outside, looking in…
Врящото множество отпред посреща групата с военна обстановка. Летящи хора и крайници се виждат в редките случаи, когато камерата хване врящият котел пред сцената. Обожавам групи, които не си губят времето да се представят и да говорят за себе си и творчеството си – щом срещу теб има 1300 човека, значи се знае кой си и за какво се бориш – давай нататък.
Това правят и Discharge. Любимият ми подход към лайв изпълнения на екстремни групи е създаването на „стена от шум“ и симултантното изсвирване на поне няколко парчета едно след друго. Това прави атмосферата невероятно наелектризирана, а сетът стегнат и разумен. Енергията на хардкор-пънк музиката се заключава именно в такива моменти.
Другата причина, поради която този концерт е толкова велик е в самото отношение на артистите. В кратките интервюта, които дават по време на саундчека, Cal и компания говорят предимно за настоящето и за това, че се чувстват щастливи от това което правят. Самият Морис казва, че се чувства узрял и различно от когато е бил на 17, но това не му пречи да изповядва идентични визии за света и живота.
В крайна сметка Discharge правят един запомнящ се концерт, който остава перлата в това им турне, а и според малка справка е горе-долу единственото с прилично качество, което можем да си позволим да гледаме днес. Втвърденият метъл саунд, енергията на самите артисти и незаобиколимият бекграунд на самия концерт, а именно къде и кога се случва, правят 23.02.1991г. една много специална дата, на която с голямо удоволствие бих се върнал, ако и да е само, за да изгледам концерта на живо.
Всичко останало е видно от записите, за осъществяването на които са се погрижили работливите японци.
Става известно, че освен в Кавазаки, Discharge свирят и в Токио, но информация или записи за този концерт така и не съм намирал до сега. Вярвам, че е било не по-малко впечатляващо от това.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар